Беше ранната пролет на 1946 година. Живеех в лагер за бежанци между високите разклонения на Вестфалските планини. Земята ухаеше на зеленина, по синьото небе плуваха перести облаци. Беше някакъв празник. В такъв ден не ни се стоеше в тъмните бараки, затова с неголяма група вярващи излязохме зад оградата на лагера, в гъстата гора. Любувахме се на красотата на природата, пеехме химни и си спомняхме за тежкото военно време. Брат Николай седеше мълчаливо и когато всички завършиха своите разкази, заговори:
- Сега ще ви разкажа нещо интересно, което се случи с мен. В края на 1942 г., в разгара на войната, бях във Волин. Отидох в едно село, където хората се бяха събрали, за да чуят за Христос. Онази вечер имаше много вярващи, Бог благославяше общуването. След като събранието приключи, трябваше да се върна в моето село през една гъста габърова гора.
Беше късно. Луната грееше високо в небето, наоколо цареше тишина. Само в далечината се чуваше воят на совите. Бях изминал не повече от четири километра, когато от храстите излязоха двама души и застанаха на пътя пред мен. Щом приближих, единият извади пистолет и извика:
- Горе ръцете! Не мърдай!
Вдигнах ръце. Те претърсиха джобовете ми, но освен Библията и песнарката нищо не намериха. Изхвърлиха книгите и започнаха да ме разпитват:
- Откъде идваш?
- Бях на събрание на евангелисти – казах аз. – Сега се прибирам.
- Ти евангелист ли си? – попита единият от непознатите.
От него се носеше миризма на водка.
- Да, аз съм вярващ евангелист – отговорих му.
- Кажи ми, според теб има ли Бог, или няма?
- Разбира се, че има – заявих смело.
Двамата се разсмяха толкова силно, че ехото се разнесе из гората.
- Напразно се смеете. Бог съществува и Той ще съди хората според делата им – започнах аз, но един от мъжете ме хвана за ръката и извика:
- Ето сега ще проверим дали Бог съществува. Ако Го има, нека освободи теб, вярващия, от ръцете ни.
Той ме бутна към храста и насочи към мен пистолета. Започнах да се моля на глас:
- Боже, ако Ти е угодно, спаси ме от такава смърт…
Изстрелът прекъсна думите ми и аз паднах на земята.
Какво е станало по-нататък, не знам. Когато дойдох на себе си и отворих очи, наоколо нямаше никого. Започваше да се развиделява. Опитах се да стана, но почувствах остра болка в левия хълбок. Дрехите ми, ръцете ми, лицето ми – всичко беше в кръв. Едва допълзях до храста. Мъчеше ме жажда. Облизах листата, покрити със студената роса, и ми олекна малко. Събрах сили и започнах да пълзя по пътя, но при всяко движение от носа и устата ми течеше кръв. После загубих съзнание. За момент отново дойдох на себе си, чух тропота на каруца, исках да извикам, но кръвта пак бликна от устата ми. По-нататък не помня. Когато се събудих, до мен стояха двама лекари. Някой ме беше докарал в болницата, където ме бяха оперирали. Два куршума бяха минали през ръката ми и останали в хълбока. Лекарите успели да ги извадят. Сега имам само белези.
Николай вдигна ризата си и показа огромните белези от операцията.
- След известно време излязох от болницата и се прибрах вкъщи – продължи разказа си той. – На Бога било угодно да ме спаси от смъртта, въпреки че безбожниците ме смятаха за убит. Когато вярващите разбраха какво ми се е случило, непрестанно се молеха за моето оздравяване и Бог направи чудо: върна ми живота и здравето.
Излязох от болницата и се заех отново с предишните си дела. Мина време. Една нощ в съседното село хванаха непознат човек. Подозираха, че е участник в грабежа, станал в близкия чифлик. Той отричаше всички обвинения, но селяните не му вярваха. Държаха го в мазето, биха го. По това време в нашите села изобщо нямаше здрава власт. До града беше далече, господстваше саморазправата.
Поканиха ме на очна ставка. Хората предполагаха, че задържаният може да е един от онези, които стреляха по мен.
Дойдох в дома на селския кмет. Скоро доведоха и непознатия. Щом прекрачи прага и ме видя, лицето му побеля като платно. Позна ме, а и аз веднага разбрах, че това беше същият човек, който се смееше силно в гората и богохулстваше. Той стреля по мен. Мъжът седна на пейката и загледа мрачно стената пред себе си. Небръснат, слаб, със следи от скорошен побой, човекът видимо се вълнуваше и чакаше кога ще кажа: „Да, това е той!”
Когато го видях, си спомних за онази гора, където Бог по чуден начин ме спаси от смъртта. Дожаля ми за този нещастен убиец. В сърцето ми имаше борба: какво да кажа на хората? Животът на човека беше в моите ръце.
Няколко минути мълчах, а те чакаха присъдата ми. Накрая казах:
- Знаете ли, това стана през нощта и не мога да потвърдя дали е това човекът, който стреля в мен. – Помълчах и добавих: – А и, както знаете, Господ ме спаси, затова, дори да бях познал тези хора, не бих ви казал нито дума, защото съм им простил, както Христос прощава на всички нас…
Обърнах се към моя убиец. Погледите ни се срещнаха. Неговото лице се сгърчи като от остра болка, а в очите му се появиха сълзи.
Тръгнах си, а след време пуснаха и него, тъй като не можаха да докажат вината му.
Минаха няколко седмици. Един ден косях трева. Когато стигнах синора, седнах да си почина. Изведнъж видях непознат човек. Вървеше към мен с наведена глава. Разпознах в него човека, с когото преживях онази страшна среща в гората. Сърцето ми тревожно заби. Станах и продължих да кося. Той се приближи и каза с треперещ глас:
- Добро утро!
Свали шапката си и я хвърли на земята, направи още няколко крачки и продължи:
- Дойдох да ви моля за прошка. В гората исках да ви убия. И сам не зная защо. Някаква тъмна сила ме тласна да го направя. Тогава не вярвах в Бога, а сега вярвам, че Бог съществува. Да, сега вярвам, но не зная дали ще ми прости такава вина. Аз съм голям грешник. И ето, дойдох да ви питам дали ще се помолите за мен. Сам не мога да се моля, не знам как…
Нещастният човек искаше да каже още нещо, но сълзите не му позволиха. Плачеше като дете. Аз го успокоявах, макар и сам да бях силно развълнуван. После застанахме на колене и се молихме – там, на полето. Когато се изправихме, лицето му сияеше от радост. Подадох му ръка и казах:
- Отсега ти си мой брат.
Този човек започна да посещава нашите събрания, отдаде живота си на Господ, кръсти се. Скоро започна войната, която ни раздели, но аз вярвам, че някогашният безбожник и убиец сега е искрено Божие дете.
Така Николай завърши своето свидетелство. Всички паднахме на колене и благодарихме на Бога за Неговата спасяваща благодат.
