„…и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3:5, СИ)
Да бъдеш „като бог“ е мечта, с която всеки човек се е сблъсквал в живота си – да твориш като бог, да изглеждаш като бог, да имаш власт като бог… За всеки от нас тази мечта приема различни измерения в съответствие с онова, от което си мислим, че имаме най-голяма нужда и за което си казваме, че ще ни направи щастливи. Понякога мечтите ни са в сферата на „невинното“ – онова, което възприемаме като естествено или нормално, – друг път навлизат в областта на патологичното, където се раждат маниите за величие, деспотизмът, концлагерите, тероризмът…
Подобно размечтаване заедно с всичко, което го следва – ако му се отдадем, – винаги ни вкарва в сферата на илюзорното, неистинското, на театралното и условно съществуване, където законите се определят не от действителната стойност на нещата, а от маските и привидностите. В природата на злото винаги има едно „като“, т.е. нещо привидно и подхлъзващо, някакво изиграване, което вместо с пълни, ни отпраща с празни сърца – сякаш сме се озовали на изоставена и пуста гара, където продължаваме да чакаме обещания, но така и не идва влак.
Един от тънките начини злото да ни подхлъзне и овладее, е като ни зарази с надеждата, че можем да получим неограничена власт над природата – да разкрием „тайната на живота“ и да се разпореждаме с нея „като богове“. Изглежда, че подобно изкушение е запазено главно за хората на точните науки, но като нагласа е характерно и за мнозина други – философи, поети, романисти, политици, идеолози… Нашето време, въпреки големите разочарования на XX век, продължава да бъде заразено от прогресизъм, т.е. от вярата, че разширяването на знанието – научно и паранаучно – и следващото го развитие на технологиите само по себе си може да разреши всички проблеми на човечеството. Подобна нагласа и подобен дух могат да се нарекат „прометеевски“, по името на древния титан от старогръцката митология, чийто образ откриваме в много творби на западноевропейската литература. Според Есхил и трагедията му „Прикованият Прометей“ (V в. пр. Хр.) древният титан е безкористен благодетел на човечеството, откраднал от Зевс и другите богове искрата на огъня, за да я подари на хората, а самият огън се възприема като символ на знанието и на „всичките умения“, свързани с него[1]. Независимо от вариациите в представянето на Прометей през вековете може да се каже, че този митологичен персонаж въплъщава, особено от епохата на романтизма насам, жаждата на човека да се развива, да върви напред и само напред, но с една „малка“ подробност – без да поглежда благоговейно нагоре[2]. Което значи да върви напред без Бога, като сам решава кое е добро и кое зло. И тук нямам предвид онзи „бог“ само по име, когото древните наричат Зевс, а единствения Бог, Който заслужава това име – Яхве Саваот, Твореца на небето и земята, на всичко видимо и невидимо, Вседържителя, Първия и Последния, Който ни се открива в Своя Син Иисус Христос.
I. Характерни черти на прометеевския дух днес
И днес прометеевският дух е култивиран, съзнателно или не, във всяко ново поколение – чрез медиите, образованието, домашното възпитание. За да стане ясно какво точно се крие в този дух, ще се опитам да откроя някои от характерните му черти, а после ще ги свържа с психологията на прометеевския човек – човека с прометеевска нагласа и очаквания.
1) На първо място бих посочил култа към знанието, убеждението, че знанието е ценно само по себе си, независимо от пътищата, по които се стига до него, и за какво се употребява то. Съвременният човек не е твърде критичен към източниците на знанието, стига от неговата субективна гледна точка то да му изглежда достоверно, да му набавя необходимата информация. Няма точни критерии или ограничения за това, кое е приемливо и кое би трябвало да се отхвърли. Дали информацията идва от енциклопедия „Британика“, или от баба Ванга е все едно.
2) В представите на немалко съвременни хора прометеевското продължава да се свързва със страдание и самоотверженост. Човекът на науката все още е с ореол, той се разглежда като посветен човек, който прави много жертви, понякога на или отвъд границите на допустимото, но все заради благото на всички. Неговата саможертвеност не е израз на смирение, а на гордост, но „заслужена“ и тя трябва да се разграничава от „горделивостта“. Той изгаря на „олтара на науката“, жертва се без остатък за благородната кауза, на която се е посветил телом и духом, и в очите на поклонниците му това го оправдава напълно за всичко останало, което не е могъл да направи през живота си и което е било погълнато от важността и неотложността на „каузата“.
3) Идеята за прогреса, която е в основата на прометеевското, е в пряка връзка с идеята за усъвършенстването. Сякаш титанът, пригвозден на високата планинска скала в Кавказ, нашепва и днес на своите последователи по дух: „Усъвършенствайте се и ще бъдете спасени!“ „Спасени от какво?“ – питат те. „От мрака на невежеството, от болестите, старостта, смъртта…“ – гласи отговорът на благодетеля. Хубави обещания, някои от тях като че ли са в процес на осъществяване, но спасява ли ни усъвършенстването? Или – когато възложим цялата си надежда на него – то ни води от един тунел в друг, докато накрая се окаже, че не ни е останало време да спрем, да се ослушаме и огледаме, за да чуем и видим най-важното, което може да стопли вледенените ни, закоравели от динамизъм сърца и да ни изведе на светло?
4) Прометеевското носи представата за щастие, копнежа по щастие, но всъщност човекът, обхванат от него, става все по-нещастен, колкото повече „гони“ щастието по този начин, убеден, че има изконно право над него и трябва само да се „протегне“ по-силно, за да го достигне. Но житейската практика показва, че щастието най-често не идва с постигането на свръхцелите, които сме си поставили, в която и да е област, а ни се дарява като съпътстващо житейския ни ход усещане за радостна и споделена благодарност, като незаслужена благодат. Обратно: докато преследва своите свръхцели да овладее тайните на битието и да ги подчини, прометеевският човек потъва все повече в една мрачна бездна, където не само не може да се почувства щастлив, но и живее като прокълнат, като преследван от неотменна съдба, като обречен да бъде унищожен от делото на своя интелект и своите ръце.
II. Франкенщайн или за гения и демона на прометевския човек
Ярък пример за всичко това дава романът на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“, написан през 1818 г. и смятан за един от първите „готически романи“ или романи на ужаса[3]. За интереса към тази творба свидетелстват десетките филмови екранизации през втората половина на XX в. Те показват, че проблемите, поставени в нея, продължават да бъдат актуални днес.
Мечтата на едноименния герой от романа Виктор Франкенщайн „да бъде като бог“ се осъществява чрез сполучилия му опит да похити искрата на живота (което насочва към неговия митичен предшественик) и да създаде човешко същество, като вдъхне живот на неодушевената материя. То е безименно, двуметров гигант, ужасяващ хората с грозотата си, затова се възприема като чудовище, което иска да бъде прието и обичано, но никой не го приема и не го обича. Това обаче важи и за неговия създател – още от момента, в който воднистите, жълти очи на създанието се отварят за първи път до трагичния си край Франкенщайн мрази своето творение и не желае да има нищо общо с него. Мечтата му да се превърне в божество за една нова раса, която ще го припознава като свой честит творец, завършва с пълно фиаско: отблъснатото от хората същество се изправя срещу този, който му е вдъхнал живот, и не иска да поеме отговорността за собственото си дело. Това силно и издръжливо на всякакви условия създание започва да му отмъщава по ужасен и кървав начин, за да го лиши постепенно от всички близки на сърцето му хора.
Жестокостта на чудовището обаче е само отговор на жестокостта на човека, който го е извикал за живот, без да може да се погрижи за този живот, да го обгради с любов и внимание, да му даде посока и смисъл (ако се изключи смисълът на взаимната борба и унищожителното преследване между творец и творение, които чудовището предпочита пред чудовищността на пълната си изолация). Проблемът е в това, че Франкенщайн е успял да стане наистина само „като бог“ – „бог“ със слаби морални принципи и силен егоцентризъм, саможив и вглъбен в себе си. По негова вина загиват мнозина невинни, но той няма смелостта да разкрие своето дело и се оправдава с удобния довод на малодушните, че никой няма да му повярва.
От какво в крайна сметка е измамен ученият и творецът Франкенщайн? Дали проблемът е главно в разминаването между големите му амбиции и неудовлетворителния резултат от усилията му, за който той няма морални сили да поеме отговорност, както е склонна да приеме М. Николчина? На много места в романа героят нарича „демон“ сътвореното от него чудовище, което сее смърт сред близките му и което той преследва по всички земни и морски ширини, за да му отмъсти. Така акцентът е поставен по-скоро върху следствията от творческия експеримент на учения, а не върху началния му импулс. Но ако обърнем внимание точно върху този начален импулс на Франкенщайн, ще забележим колко проникнат е той от неистов окултен стремеж към власт и сила, ще видим, че корените му са в алхимията и магията, в търсенето на чудодейния „еликсир на живота“. Усещането за угнетеност, което съпровожда заниманията на героя, чувството за вина, което го измъчва постоянно, фаталистичната му убеденост, че неговото дело носи неотвратимо проклятие, са все сигурни белези, че още преди чудовището да е отворило за пръв път очи, създателят му се е поддал на занимания, които ще го погубят. Ето само едно от многото места в романа, които говорят за това: „Предопределението е всемогъщо и неговите неотменими закони бяха постановили вече моята пълна и страшна гибел“ (стр. 46).
Зад творческия гений на Франкенщайн и зад упоритата му свръхчовешка воля да го следва е стоял демон, който го е измамил и му се е подиграл. Вместо да се превърне в най-щастливия сред хората, той умира като най-окаян – лишен дори от възможността да спре разпространението на злото, което е пуснал от бутилката. Божественото на пръв поглед дело на учения се оказва демонично във всичките си измерения и последици. То превръща в пустош живота на героя, а също и на творението му, за което не остава друг изход, освен да се самоубие.
Така обещанието да бъде сътворен нов живот чрез проникване в тайните на природата донася единствено гибел и разруха, съзиданието се обръща в унищожение, а неспособността да се обича истински се изражда в страст за отмъщение. В живота на Франкенщайн това са плодовете на желанието да бъде като бог – без Бога, да преценява самостоятелно кое е добро и кое зло, да имитира Твореца с гордост, която граничи с безумието.
III. Христовият дух и неговото придобиване
Романът на М. Шели разкрива убедително произхода на злото в един човешки живот, но не и пътищата за излизане от него, не и алтернативата пред човека, съблазнен от прометеевското – в смисъла, за който говорих. В Свещеното Писание се казва, че където е Господният Дух, там има свобода (II Кор. 3:17). Става дума за истинска, дълбока и трайна свобода. Чрез придобиването на Христов дух можем да се освободим от всички нездрави нагласи в нас, включително и от прометеевските. Затова ще се опитам да посоча някои от характеристиките на този дух, противоположни на чертите, които свързах с прометеевския дух.
1) За човека, който се стреми да придобие Христовия дух и да го съхрани, най-ценно е богопознанието, а всяко друго знание е подчинено на него. Той знае преди всичко, че знанието, необлъхнато от конкретна и дейна любов към Бога и към човека до нас, ражда само чудовищност, има мощ да убива, не да съгражда. Библията определя просветления разум на вярващия в Бога като „познаване на Светия“ (Пр. 9:10) – да познаваш Бога е най-висшата форма на знание и на него обучава самият Божи Дух. Когато човек е обзет от искрен и постоянен стремеж към такова знание, трудно може да сътвори създания като чудовището на Франкенщайн. Бог му дава изобилна светлина, в която се открояват собствените му вътрешни „чудовища“, и след като ги назовава по име, го освобождава от тях. Дори някой наистина да се е превърнал в чудовище, Бог пак му дава шанс за промяна, защото не е безразличен, нито отчужден или мразещ творението си Творец, а Творец, Който милее за него, обича го, зове го по име и е готов да му прости. Каква разлика с положението на чудовището от романа на М. Шели, което никога не получава име и изчезва в небитието така, както се е появило от него – без всъщност да вкуси истински от живота, който му е вдъхнат от мразещия творението си Франкенщайн!
2) За разлика от самотния и ужасяващ процес, целящ да бъде похитена „тайната на живота“, представен в романа на М. Шели, богопознанието се придобива в съкровения процес на тясно общуване между Творец и творение, т.е. чрез личните взаимоотношения на човека с Бога. Тези взаимоотношения не изключват страданието, но то е лечебно за човека, който преминава заедно с Бога през него, както е лечебна болката при хирургическата операция. Не е страдание, което ни „бетонира“ в нашата самотна гордост и в „изключителността“ ни на избраници, стъпили на някой заснежен и недостъпен връх, а е средство за приближаването ни до Източника на живота. За да черпим единствено от Него.
3) На прометеевската идея за спасение чрез безкрайно усъвършенстване човекът, който копнее да носи Христовия дух в себе си, противопоставя убеждението, че Христос е дошъл първо да го спаси, а след това да го усъвършенства. Той знае от своя собствен духовен опит, че първо трябва да бъдеш изтръгнат от блатото, в което си затънал, а после можеш да бъдеш изчистен от полепналата по теб тиня и нечистотия, да се окъпеш и да облечеш нови дрехи. Първо трябва да повярваш, че Христос е дошъл да те измъкне от блатото на греха, а после, че няма да спре дотук, а ще те чисти, докато не станеш какъвто си замислен да бъдеш и какъвто в крайна сметка ще се харесаш и ти самият. Не са малко християните, които спират до първата крачка, но Христос ни насърчава да направим и втората: да се оставим да бъдем усъвършенствани от Него, Началника и Завършителя на нашата вяра (Евр. 12:1–14). Защото, ако не Му позволим да ни умие от калта, да изчисти и превърже раните ни, няма ли да ни се прииска скоро да се върнем в тинята, където е зловонно, но пък сме свикнали и ни е удобно?
4) За човека с Христов дух щастието, което Франкенщайн смята, че не му е „писано“ да преживее, е най-вече в радостта от общуването с Бога. То идва от факта, че познава лично Този, Който пръв го е познал, че има постоянен достъп при Него чрез Христос, че живее с твърдата надежда и с обещанието да Го види един ден какъвто е и да пребивава с Него във вечността: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е“ (I Йоан 3: 2, СИ).
Всъщност всеки човек, който държи на творчеството и иска да бъде творческа личност – а вярвам, че Бог е призвал всеки от нас към това в една или друга област на живота, – вероятно ще се изправи един ден пред изкушенията на прометеевския дух у себе си. Ще се сблъска със заплахата да стане жертва на неумерената си жажда за разширяване на полето, където се „подвизава“, и с опасността да се превърне в жертва на собственото си творение. Мисля, че като хора, които искат да придобият Христов дух, можем да устоим пред тези изкушения и опасности, като не се поддаваме на една основна уловка: убеждението, че ако поглъщаш всичко, което другите около теб намират за важно в твоята област, непременно ще се разширят духовният ти хоризонт и творческият ти потенциал. Примерът с известния писател и богослов К. С. Луис е показателен. Този безкрайно ерудиран човек постоянно е „стеснявал“ интересите и желанията си, за да ги фокусира изцяло върху Бога и хоризонтът му не само не се е стеснил, а се е разширил неимоверно.
Истината е, че който се интересува все повече от Бога и разгръща своя интерес първо нагоре, а едва след това настрани, който се опитва да погледне всяко знание и всяко човешко постижение през Божиите очи, получава все по-широк духовен и творчески хоризонт – хоризонта на Твореца, Който е над всичко и вижда всичко. Защото „всичко е…открито за очите на Онзи, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:13, СИ).
[1] Виж Есхил. Трагедии. С., Народна култура, 1982, 213–214 (прев. от старогр. Ал. Ничев).
[2] Някои от най-важните превъплъщения на Прометей в западноевропейската култура и литература са разгледани в изследването на М. Николчина „Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм“, С., Св. Климент Охридски, 1988. За романа на М. Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ виж стр. 47–89.
[3] Шели, М. Франкенщайн или новият Прометей. С., Народна култура, 1981.