В живота на всеки вярващ идват моменти на духовна слабост — неусетни подхлъзвания, когато всекидневието започва да измества вечността, а духът ни постепенно заглъхва сред шума на света. Понякога това се случва толкова тихо, че дори не забелязваме кога сме се отдалечили от Източника на живота. И аз имах такова преживяване, което ме научи колко жизненоважно е Словото на Бога да бъде постоянно в сърцето ни.
Пътят ми на вяра започна рано – покаях се на 9 години, а новораждането ми стана на 17 години. Първата ми любов към Христос беше силна – изпитвах голяма радост и дълбок мир. Четенето на Божието Слово беше удоволствие и утеха и чрез него Господ често ми говореше лично.
Две години по-късно се записах в богословски институт, където започнах сериозно, академично изучаване на Библията. Това бе период, благословен с познание, но и първият, в който, без да осъзнавам, се отдалечих от живата връзка със Словото. Библията се превърна в учебник, пълен с анализи и критики. Усетих неудовлетворение, което ме подтикна да търся отново дълбочината на Божието Слово не само като знание, а като живот.
В друг етап от живота ми, когато вече бях майка на две малки деца, грижите ме погълнаха изцяло. Отново започнах да изпитвам духовна суша – копнеех за Божието Слово, но не усещах живото Му действие в себе си. Неведнъж съм чувала и от други майки как в духовно отношение това е бил доста труден период за тях. Този период обаче често остава премълчан.
Постоянното недоспиване, умората, трудността да се концентрираш водят до отпадане на духовните сили. В такива моменти, когато духовните ръце на майката са слаби, са много важни духовната подкрепа на съпруга и молитвената подкрепа на църквата, която като страж стои около семейството. За съжаление, много от тези майки така и не успяват да се възстановят духовно и до края на живота си остават или духовни бебета, или номинални християнки.
Неудовлетворена от духовното си състояние, реших да дам обет пред Господ: обещах, че ще се откажа от скролването във Фейсбук за една година, ако Той възстанови любовта ми към Него и към Словото Му.
Бог прие моя обет, макар и не по начина, по който
очаквах – с внезапен прилив на ревност към четене, а чрез
сериозно изпитание, което дойде половин година
по-късно. Изпитанието ме завари неподготвена: духовно бях слаба, без стабилна основа, психически – изпълнена с тревожност. Тогава осъзнах, че съм като човека, построил къщата си на пясък. Дойде бурята и тя рухна.
Но милостивият Господ не ме остави. В най-трудния момент Той беше с мене. И точно тогава започнах отново да градя – не на пясък, а върху Канарата, която е Христос и Неговото Слово.
В този тежък момент Господ ми показа моето духовно състояние чрез Псалм 79:
„Ти пренесе от Египет лозата, изгони народите и я посади. Очисти за нея място, закрепи корените й и тя изпълни земята. Планините се покриха със сянката й и клоните й са като Божи кедри. Тя пусна клони до морето и младочки до реката. Защо срути нейната ограда, така че я късат всички, минаващи по пътя? Горският глиган я подрива и полският звяр я обгризва. Боже на силите! Обърни се, погледни милостиво от небето и виж и посети това лозе! Опази това, което е насадила Твоята десница, и младочките, които Ти укрепи за Себе Си“ (ст. 9-16).
Тази лоза бях аз – моята ограда беше срутена поради това, че Словото се бе отдалечило от сърцето ми. В Библията пише, че Божията истина е щит и ограда. Когато тази истина не пребъдва в човешкия ум и оградата е съборена, лукавият праща полските зверове да подкопават нашата вяра, доверието и упованието ни на Бога. А когато вярата отслабва, започват да ни атакуват различни съмнения и страхове.
Започнах да се питам как стигнах дотук.
Анализирайки състоянието си, осъзнах, че макар и да не съм допускала явен грях, бях започнала да храня ума си с неща, които отнемат духовната ми бдителност. В малкото си свободно време обичах да гледам филми – без съмнително съдържание, но достатъчно светски, за да разсейват духа ми и да приспиват вътрешния ми глад за Бога. Без да разбера, бях се отдалечила от извора на живата вода.
Но Господ е милостив, Той не ме остави да пропадна в отчаяние и униние. В мига, в който осъзнах колко съм се отдалечила, взех радикално решение – напълно се отказах от всичко, което завладяваше вниманието ми и го отклоняваше от Божието присъствие. Със съкрушено сърце се покаях и започнах да търся лицето на Бога. Четях Словото с жажда за живот, утеха и истина. Не като задължение, а като гладен човек, който копнее да намери храна.
Това възстановяване беше бавно, болезнено, но и необходимо. Господ действаше дълбоко в сърцето ми, за да изгради отново основата, която никоя буря вече не може да събори. Разбрах какво представлява една човешка душа, чиито корени не се напояват с живата вода. Преживях това и не бих искала никога да се връщам там.
Днес знам, че всяка битка, всяко отклонение, всяко завръщане са били част от Божия план за моето изграждане. Сега стоя пред Бога с благодарност. Не защото съм силна, а защото Той е верен. Защото дори когато падне оградата, Бог е готов да я изгради отново — стига да Му позволим. За това, че никога не се отказва от нас, дори когато ние се отдалечаваме.
Бих искала да завърша с цитат от книгата „Борбата“ на Джон Уайт: „Много от нещата, с които се занимаваме, са добри и съществени, а много неща са несъществени и без значение. Нека изключим от живота си някои несъществени неща и на тяхно място да поставим изучаването на Словото. Всички намираме време за храна, сън, миене и работа. Някои хора намират и време всяка седмица да ходят на кино, с часове да играят, да дремят пред телевизора, да се занимават с хобито си, да водят празни разговори, да четат книги без съдържание. Нека печелим време за изучаване на Словото, все едно какво губим за сметка на това!“.
Пътят на възвърнатата любов към Словото минава през покаяние, през жажда, през личен избор да отхвърлим несъщественото и да направим място за Вечното.
Наталия Ужакова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2024 <<<
