Нашата църква е малка. Преди имаше няколко млади сестри, които вече са семейни и отглеждат децата си. Останах само аз. Не съм от този край – съучениците ми и приятелките ми са далече, а нови през тези години така и не успях да намеря. Жените в работата ми постоянно казват: „Време е да се омъжиш, иначе ще останеш за децата само „леля“, а майка никога няма да бъдеш“. Мислите ли, че тези думи не режат слуха и не пронизват душата? При това често, когато се обсъжда някакъв въпрос, се налага да чуваш: „На тебе какво ти е? Нито детенце, нито котенце имаш…“. Не е възможно да споделяш проблемите си с тях. Те смятат, че аз нямам проблеми, нали живея сама! Затова имаме различни интереси и приятелство помежду ни не се получава. Отношенията ни, разбира се, са доброжелателни, но само на работа.
Изгубих връзка и с моите връстнички, които навремето бяха неомъжени като мене. Те също вече имат свои грижи и съм излишна сред тях. Понякога си мисля, че ако бях инвалид, затворник или монахиня, щяха да са разбираеми и моята самота, и изолираният ми живот. Но аз съм един обикновен човек, при това вече не съм на двадесет, а отгоре на всичко и не съм красива. Общо взето, май нямам основание да се надявам, че ще се омъжа. Но е много тежко да живееш, когато няма човек до тебе, когато си съвсем сама – без семейство и приятели. На работа сама, в църквата сама, вкъщи сама. Има дни, дори седмици (ако съм в отпуска), когато няма с кого да разменя дума. Тогава започвам да си говоря сама. Така обикнах телевизията – там поне виждам живи хора.
Често плача. Плаче повече душата ми, отколкото очите. Те са като мъртви – научих се да крия чувствата си, а и сълзите вече почти свършиха. Забелязвам, че изразът на очите ми не се променя – те остават безразлични, независимо дали се безпокоя, или се радвам.
На един празник в църквата се събраха всички млади семейства. Едва изчаках края на богослужението, не останах за почерпката после. Наоколо имаше само щастливи лица, а в моята душа всичко кипеше. Не помня как стигнах до къщи. Не, тогава не плачех, аз виех. Така зле никога не бях се чувствала: никому ненужна, навсякъде излишна. Те споделяха радостни новини, очите им сияеха, а аз нямах какво да кажа, дори не можех да поддържам разговора.
Апатия към живота – това е моето постоянно състояние през последните пет-шест години. Със страх се питам какво ще правя, ако Господ продължи дните ми и до старостта си остана все така сама и никому ненужна.
Понякога си мисля – не може ли да стана наркоманка или развратна, тогава поне ще има и други като мене, а и моята отхвърленост ще бъде оправдана.
Ясно разбирам, щом Господ не допуска да имам семейство, значи така трябва, така ще бъде по-добре за мене и не бива да се опитвам да го придобия със собствени сили, защото всичките ми усилия ще останат напразни. Господ не е за подиграване.
Когато дойдох при Бога, летях като на криле към църквата, с нетърпение очаквах богослуженията, общуването с братята и сестрите. А сега се чувствам непълноценна, никому ненужна. Не съм предполагала, че след като веднъж съм придобила мир с Бога, години по-късно ще страдам така. Усещам, че скоро мога да отпадна от църквата, а не желая това.
Искам да чуя думите на някоя обикновена сестра, в зряла или напреднала възраст, от малка църква, която никога не е била омъжена и няма приятелки нито в света, нито в църквата, както съм аз.
Господ дава утеха, това го знам. С тази утеха все още живея. Ако можех да върна времето назад, пак щях да живея като християнка и да търся Бога, нищо не бих променила. Само не знам защо у мене има толкова горчивина.
P.S.: Нима Бог ми е дарил живот в дългогодишна депресия и това ли е най-доброто за мене? Аз вече не искам нищо, просто изживявам дните си.
Сестра Н. Н.
Отговор на моята сестра
Нина Белозерска
Скъпа сестра Н. Н.,
ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС много Ви обича въпреки онези временни трудности, с които се сблъсквате. Искрено се надявам, скъпа сестра, че ще намерите в думите ми поне някакъв отговор на въпросите, които Ви измъчват. Далече съм от мисълта да наставлявам и поучавам, но да насърчавам, признавам си, ми харесва.
Аз съм най-обикновена християнка, необвързана със семейство досега. Смятам, че към Господ се обърнах късно. Завърших държавен университет. Седемнадесет години преподавах в средно училище. Много обичам и мисля, че разбирам децата от всички възрасти. Тази година се навършват десет години от основаването на нашата прекрасна църква „Надежда“. За моя огромна радост още от първите дни на нейното съществуване преподавам на децата в неделното училище там.
Вече повече от година работя в християнското радио МСС, което прогласява Господ в пределите на няколко кавказки републики. Но основната ми, най-интересна работа е библейският кореспондентски курс „Да бъдеш християнин“, който Господ ми подари. Този курс е частица щастие за мене. Понякога в редакцията получаваме писма, пълни с отчаяние и тревога, понякога въпросите са доста далече от темата, но засягат лично някого. Тогава молиш Господ за мъдрост, да ти покаже как най-добре да отговориш на брата или сестрата. Мнозина невярващи се обръщат към нас със своите проблеми.
Веднъж ми мина една дръзка мисъл: „Защо аз, която имам такъв арсенал от положителни качества, досега съм сама?“. Но успях да си отговоря с усмивка: „Не се е родил още онзи, който е достоен за мене. Не се е новородил!“. Не се страхувам от утрешния ден. Господ ще се погрижи за мене, сигурна съм.
Разбрах едно: откакто Господ ми подари това нужно и любимо за мене дело, нямам време да си задавам въпроса: „За какво живея?“. Много съм благодарна на Бога, че живея именно така – мислите ми са насочени повече към това, как мъдро да подкрепя, да насоча, да помогна.
Приятелите ми от света винаги се радват да ме видят, да ме поканят, да ме почерпят, и то искрено, от сърце. Но се срещаме рядко. Когато ходя при тях, всеки път нося някаква нова духовна литература, която те приемат с радост. Ако човек няма приятели, проблемът е у самия него – в това, как той се отнася към заобикалящия го свят. Помните ли, в Притчи 18:25 се казва: „Който желае да има приятели, трябва и сам да бъде дружелюбен; има приятел, по-привързан и от брат“.
Разбира се, и при мене има трудни минути, дори дни. Всички сме хора, понякога имаме проблеми със здравето или с настроението, но това е временно. След бурите и несгодите в душата настъпва тихо слънчево време. Ако си с Бога, няма как да бъде иначе.
Гледам братята и сестрите в църквата ни и се радвам, че Бог ми е подарил това семейство. Всички те имат свои грижи, понякога трудности, но когато ми е нужна помощ, откликват до един.
Какво представлява „красотата“, за която споменавате? „Красиво ти изглежда всичко, на което гледаш с любов“. Изобщо не се съмнявам, че в очите на другите Вие сте красива. Не трябва да се отнасяте към себе си така предубедено.
Когато виждам наркоман или алкохолик, викам към Бога, моля Го да избави този човек от пагубния навик. Моля Го да влезе в сърцето му, да изцели душата му. Когато виждам немощен старец, моля Господ да го укрепи в земния му живот. А ако още не се е помирил с Бога, моля за спасение на вечната му душа. Когато виждам щастливи хора, се радвам заедно с тях. Помня думите на баба си: „Желай на хората само добро, а Бог ще даде и на тебе“.
Скъпа сестра! Някога молили ли сте се поне за един човек, самотен колкото Вас?
Опитайте да подкрепяте другите в молитва, тогава и те ще ви отговорят със същото. И чудото няма да се забави. Господ е велик! Няма да бъдете самотна, това чувство ще ви бъде чуждо. Замислете се колко сте предана на Бога, дали изпълнявате Неговите заповеди в живота си.
От момента, в който прочетох писмото Ви, се моля за Вас. Вие наистина ми станахте близък човек. Мечтая да се запозная с Вас отблизо. Вярвам, че ще промените своето отношение към всичко и всички. Погледнете на хората по друг начин – така, както бихте искали те да ви възприемат и да се отнасят към Вас.
Това, което написах за себе си, е една стотна част от моя живот, изпълнен със смисъл и цел, с желание да живея, да правя добро, да помагам. Да, аз съм самотна по статус, но не се чувствам самотна.
Много неща зависят от Вас. Ако осъзнаете това, няма да празнувате рождените си дни в сълзи и самота, ще пеете с радост християнските песни, няма да изпадате в депресия, нито ще ви минава през ума да си тръгнете от църквата.
Желая Ви вяра, надежда и любов!
Нина Белозерска
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2019 <<<
