Трудно ми е да започна, а зная че е време… Време е да се опитам да разбера онова изключително важно нещо, което за мнозина остава загадка: какъв е смисълът на живота и как да го живеем?
За да си отговоря, бих се втурнал във вихрушка от всевъзможни предположения. Сигурно бих се опитал да отворя онези врати на подсъзнанието, зад които евентуално ме чакат така желаните отговори… Но с времето успях да разбера едно – че не бях способен да подредя нито мислите, нито делата си, нито живота си. А и че животът не е бил, не е и няма да бъде в мое владение. Когато осъзнах, че не притежавам никаква власт, че реално няма нищо, което мога да задържа в ръцете си, и не аз определям бъдещето, когато видях, че светът около мен се движи от принципи, много по-съвършени, по-мощни, направо изкрещях: „Спри!“
Така се изправих пред страшната истина, че в крайна сметка аз съм никой. Живея живот на заблуда – празен, безсмислен, горчив и недостоен – с наивната вяра, че ще се науча да го контролирам и ще успея да го усъвършенствам до такава степен, че да придобие смисъл и завършеност. Докато не дойде въпросът: как ще стане всичко това, когато идеалите, които си изграждах, бяха нищожни и несъвършени, когато ценностите, към които се стремях, бяха неустойчиви и крехки. Когато всичко, до което се докосвах, се оказваше пометено, а моите очаквания се сгромолясваха като изсъхнало дърво. Разбрах, че съм вярвал в нещо, което ми донесе много празнота, болка, отчаяние, страх, депресия, а впоследствие и натрапчивото усещане, че този мой живот е лишен от всякакъв смисъл и надежда. Обезвярата беше последното стъпало от едно объркано и безцелно съществуване!
Помня детството си, изпълнено с безброй събития. Когато бях съвсем малък, дълго слушах приказките, които моят дядо ми четеше. Една от тях беше озаглавена: „Момчето, което искаше всичко да знае“. Дали сам не бях това момче? По-късно започнах да препрочитам тази приказка – а и много други, чрез които се пренасях в далечни места, срещах различни герои и виждах в тях себе си. Всичко беше толкова пъстро и някак безгранично, че често губех връзката с реалността. Живеех живот на безкрайно търсене. Това, което не ми достигаше, се опитвах да намеря в книгите.
Още от ранна възраст се привързах към света на четенето. Бях спокойно дете, което обича да мечтае и да потъва в своя вътрешен свят, където единствено се чувстваше удовлетворено. Като човек, живял в небогато семейство, аз, разбира се, усещах липсата на доста неща, които моите връстници имаха тогава. Това ме огорчаваше и се затворих в себе си. Често се питах какво реално ни е необходимо, за да бъдем щастливи. Моето щастие намерих в книгите и музиката, които ми носеха усещане за значимост. Преминах в техния „чуден“ свят, без да се интересувам какво се случва в реалния живот. Обичах музиката до такава степен, че се изпълвах от нея. Слушах, пеех, свирех, композирах.
Не знам как, но малко по малко животът в моя дом премина през различни етапи и премеждия, достигайки крайна разруха и падение. Видях проклятието, което ни достигна и което разруши семейството ми. Не мога да опиша случилото се – години на разкъсваща обърканост и отчуждение. Сам не бях способен да предотвратя това, защото не знаех с какво зло си имам работа. Изпепеляваща омраза, война, която разруши всякакви семейни ценности и доведе до горчиво отчаяние. Баща ми от години страда от тежка форма на диабет. Нервната му система беше поразена, а острото чувство на безпомощност и депресиите нерядко бяха следвани от мисли за фатален край.
Дълги години бях под влияние на рок и метъл музиката, чието послание описваше състоянието на моето семейство – унищожение. Наслаждавах се на тежките китари и крещящите вокали. В тях намирах утеха от ужаса на собствената си безпомощност. Отдавна си беше отишло чувството за отговорност. Не знаех за какво живея. Намерих „утеха“ в алкохола и наркотиците. Но, слава на Бога, не останах твърде дълго в това състояние.
Много пъти съм си казвал, че е време за промяна – често го наричах „ново начало“. То обаче така и не идваше. Накрая се оказах по-изгубен отвсякога. Исках всичко това да свърши.
Веднъж в разговор с мой приятел казах нещо подобно:
– Не знам вече какво да правя! Всяко нещо, до което се докосна, се руши и изтича през пръстите ми. Ще искам помощ от Бога!
Не се съмнявам, че Бог чу думите ми. Скоро след това си седях в центъра на моя град и си говорех с приятелите, когато до пейката ни се приближи дружелюбен и усмихнат младеж, който ни покани на концерт – благотворителен. Аз се пошегувах нещо, но приех да отида. Концертът беше в стария ресторант – точно отсреща. Влязох и седнах. Не бях готов за нещо подобно. Зазвуча прекрасна, нежна музика на пиано, контрабас, виолончело, цигулка и китара. Чух гласове, които веднага завладяха сърцето ми. Думи, които хвалеха Бога и Неговите дела. Бях запленен. Изпълних се със спокойствие, което не разбирах. Това бе нов и непознат свят, който ме зовеше към нещо различно. Още тогава разбрах, че тези хора са необикновени. Искаше ми се да бъда част от това изживяване. И Бог ме въведе – година по-късно аз самият стоях там с китарата си и пеех хвалебни песни. Помня, че тогава пуснах последните си два лева в сандъчето с даренията. Бяха ми за бира, след като свърши концертът. А концертът беше по случай Възкресение Христово.
Няколко месеца след това дойде Рождество и същите хора отново изнасяха концерт на същото място – ресторанта в центъра на Нови Искър. Не зная как се озовах там. Седях на последните редове и гледах, слушах, попивах внимателно всяко слово, песен, мелодия. Сега всичко ми беше по-ясно от предишния път. Сценката, която играеха, беше страхотна – за бедния стар обущар дядо Николай, готов да даде всичко свое, за да помогне на другите. Гледах и нещо вътре в мен ме караше да се запозная по-отблизо с хората, които участваха тогава, да бъда един от тях, дори ако трябва само да им помагам, като нося техниката. После заговори епископът на църквата. Той ми се стори странен за Божи човек – беше много естествен, думите му се разбираха. Накрая призова нас, гостите, към покаяние. Стоях изправен и осъзнавах, че съм грешен и недостоен. Знаех го със сигурност и мълчах.
Месеци наред мълчах и чаках да бъда извикан, за да изповядам греховете си. Но трябваше да мине време – време, през което се запознавах с все повече вярващи и обичащи Бога хора, време на задълбочаване в Божието Слово и неговите истини. Време, в което се чувствах объркан и колеблив. Намирах се между два свята: единия познавах – без Бог и вяра, – а новия все повече обиквах – с Христос и упование, в църквата.
В началото започнах да общувам най-вече с две момчета, които всяка неделя след обяд идваха в нашия град и ми говореха за Иисус. Аз им разказвах своя неудачен живот и те с радост ми откриваха какъв е пътят да бъде извършена промяна. Най-накрая осъзнах безспорния начин за преобразяване: Христос беше единственото средство за излизане от моето критично състояние. Получих безценен подарък за рождения си ден – Книгата на живота, Библията, с послание: „Тази Книга ще те държи далеч от греха или грехът ще те държи далеч от тази Книга!“ С времето установих, че в нея са всички отговори. Тя стана единствената Книга в стаята ми, която заслужи моята почит и доверие.
Когато започнах да отварям Божието Слово, да вниквам ден след ден в неговите дълбини, разбрах какво е да получиш дара, който е Христос. Разбрах, че „Божията любов към нас се яви в това, че Бог изпрати в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и изпрати Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (I Йоан 4:9-10).
Не мога да твърдя, че всичко вървеше гладко. Имах битки, в които влизах често. Не всичко проумявах веднага. Често се правех на интересен и се опъвах на призивите да се помолим или да говорим за Словото. Но с времето разбрах колко жалки са били мотивите и философиите, с които се противопоставях на живото Божие Слово. И днес твърдя, че е почти невъзможно човек, който чете Библията с жар и копнеж, да бъде подминат от всичките й съвършени истини. Трябва само да е настоятелен и твърд в изследването на Писанието. През целия този процес църквата е стояла в молитва за мен, често и в пост. Това го разбрах по-късно и съм благодарен за всичко. Бог чу и сега съм спасен.
Той ме изведе от пожара, който изпепеляваше живота ми. Започна да изтласква злото, с което го бях задръстил. Прогони кошмарите от миналото и донесе мир в сърцето ми: „Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност“ (Пс. 4:9). Заживях с ясното желание да бъда угоден на моя Господ Иисус и да Му служа вярно в оставащото ми време на тази земя. Всички таланти, с които милостиво ме беше благословил, исках да използвам за свято служение.
Не е изминало много време от моето новораждане и посвещение, но очите ми видяха дела, които само Господ е способен да извърши. Имам служение в прекрасна неголяма църква, която мога да нарека свое семейство. Пътуваме из цяла България с братя и сестри християни, които обичат Бога и са готови да Му служат. Посещаваме сиропиталища, старчески домове, инвалидни дружества, центрове за настаняване от семеен тип, центрове за деца с увреждания, болнични заведения. Нерядко именно чрез тези места Бог ми отваряше очите за начина, по който да гледам на света. Така разбрах колко егоистично съм се отнасял към живота. Имал съм толкова много, а не съм го осъзнавал. Бил съм богат и поощрен в доста отношения, а сърцето ми се е пръскало от неблагодарност и ропот. Днес мога единствено да благодаря! За това, че съм обичан и ценен в очите на Бога, че Той върна обичта в сърцето ми, за обещанията Му, за надеждата и за възможността да се изкачвам по стъпалата на вярата. За промяната, която извършва у мен и у близките ми, за спасителното чудо. Канарата, която е Христос, това е моето упование.
Желанието ми да Го следвам е все по-силно, а обещанията Му ми дават надежда. Днес мога да пиша стихове и песни за моя Спасител и по този начин да Му благодаря. Музиката отново е част от живота ми, но в нея хваля и прославям моя Бог. Мога да повторя думите на цар Давид: „Сега, Боже наш, Те славословим и хвалим Твоето величествено име“ (I Лет. 29:13).
И ето, едва сега мога да кажа, че разбрах в какво се състои смисълът на живота. Не само тук, на тази земя, но и там, във вечността, където Иисус Христос е приготвил място за мен.
Днес Бог ме призовава да се върна там, откъдето тръгнах, за да разказвам за Него на хората, които обичам – близки, роднини, приятели, познати. Пиша тези редове именно от родния си край, където почти никой не знае за Христос и за делата Му. Да, всеки е чувал, но никой не вярва, че тук е смисълът на живота. За мнозина Рождество е коледа, а Възкресение – Великден. Животът и жертвата на Изкупителя са забравени или непознати. Вярвам, че Бог е избрал мен, за да проповядвам Словото Му тук, и аз го желая. Защото само това има смисъл – да помагам на хората да намерят спасението и вечния живот.
Месеци наред моите двама приятели идваха, докато убедят мен самия в това. На много богослужения присъствах, много проповеди чух, много покани за покаяние подминах, докато стигна до Бога и Неговата прошка. Дълъг път извървях до кръста на Христос.
Сега съм тук, откъдето тръгнах, и съм готов да вървя по същия път заедно с приятелите ми от моя град. За да преживеем заедно радостта от новото начало в техния живот: „Който е в Христос, е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (II Кор. 5:17) и от благоволението на Бога да ни направи „възстановители на развалини“ (Ис. 58:12).
