Неуважението – смъртен грях

 

„А като дойде в отечеството Си, поучаваше народа в синагогата, така че всички се чудеха и казваха: „Откъде са у Него тази премъдрост и тези сили? Не е ли Той син на дърводелеца? Майка Му не се ли казва Мария и братята Му – Яков и Йосия, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде е у Него всичко това?“. И падаха в съблазън поради Него. А Иисус им каза: „Пророк не бива без почит освен в отечеството си и у дома си“. И не извърши там много чудеса поради неверието им (Мат. 13:54-58).

 

Иисус посещава родния Си край, говори с мъдрост и сила. Но Неговите проповеди пораждат у хората не възхищение и уважение, а завист и пренебрежение. Те си мислят за Него: „Той е един от нас. Не е прилично да говори за премъдрост и да претендира за каквото и да било. Иска да се изтъкне. Цялото му семейство – баща му, майка му, братята и сестрите му – са нормални хора. Само Той не е на себе си. Синът на дърводелеца не трябва да мъдрува много“.

Ако Иисус беше дошъл с богатство и власт, щяха да Го уважават, но тъй като в техните очи е беден и неизвестен, те Го отхвърлят и пренебрегват. И по този начин се лишават от Неговите чудеса, остават без вяра и без Бога, в сивота и разправии.

Неуважението е един от смъртните грехове на хората. Уважението или неуважението изглежда като нещо субективно, въпрос на вкус за всеки човек. Но всъщност неуважението е свързано с неверието в Бога и незачитането на Божия образ у другия човек. Когато не уважаваме човека, ние не уважаваме Божия образ у него, а следователно отхвърляме самия Бог.

Неуважението подхранва и оправдава всички други смъртни грехове. Трудно е да дадеш рушвет на човек, когото смяташ за порядъчен. И обратно, лесно е да подкупиш онзи, за когото си убеден, че е безнадеждно корумпиран. Ако уважаваш закона, ще се замислиш дали да го нарушиш. Ако уважаваш ближния си, едва ли ще постъпиш с него безотговорно.

Неуважението е незабележим, битов, обичаен грях, който разрушава живота. В нашия свят е прието да уважаваме силата, парите, властта, но не и човека, неговото мнение и постъпките му. Народът казва: „По дрехите посрещат“ и „Страхуват се – значи уважават“. Дори близки приятели, след като се напият, започват да се надвикват: „Ти мене уважаваш ли ме?“. И колкото по-силно викат, толкова по-малко имат самоуважение и уважение към другите.

А взаимното неуважение води до това, че всеки иска да отвърне с неуважение на другия заради проявеното неуважение към самия него. Когато закъсняват, хората успокояват себе си: „Ще почакат, няма страшно!“. И карат другите да чакат, защото те също са чакали. Ако началникът крещи на подчинения си, дори ти става приятно, защото преди това е крещял на тебе. Полицаят унижава хората, защото знае, че в техните очи той е „ченге“. И се получава един затворен кръг на неуважение, унижение, отчуждение…

Но по-страшно от всичко това е нещо друго: неуважението поражда неверие. Съмнение в човечността, достойнството и порядъчността на другия. Неуважението поражда също недоверие към думите, обещанията, усмивките, ръкостисканията. И се получава следното: „Аз не те уважавам, следователно не ти вярвам. Не вярвам в тебе като достоен, човечен, добър човек“. Така обществото се оказва разединено и недоверчиво. По този начин се рушат добрите взаимоотношения и самото общество се разпада.

Неуважение-недоверие-неверие е опасна последователност, която ни помага да осъзнаем защо неуважението не е просто дребна грешка. Без вяра, че всеки човек е Божи образ и затова е достоен за уважение, се разпада не само обществото, а и самият човек, душата му започва да гние.

Ние не уважаваме другите, защото не уважаваме човека като сътворен от Бога по Божия образ и тъкмо по тази причина достоен за уважение. Това означава, че всъщност не признаваме Бога и човека като Негово творение. Измерваме всички със своя мярка, като гледаме на другите отвисоко и поставяме себе си (творението) на мястото на Твореца.

Неуважението може да бъде оправдано само ако Бог не съществува, ако аз самият съм „бог“. Когато приемаме, че Бог не съществува, никой не е длъжен да уважава никого. Тогава всичко е позволено. Към всичко можеш да се отнасяш небрежно, немарливо, както дойде, потребителски. Можеш да цениш изгодата, а не доброто име, не самия човек, а онова, което той има и което може да даде. Но ако вярвам в Бога, трябва да вярвам и в това, че Той е създал не само мене, а и всеки човек по Своя образ и така го е направил достоен за моето уважение.

Ако зачитаме Бога, Неговото творение и промисъла Му, ще уважаваме всеки, с когото Той ще ни позволи да се срещнем, ще се отнасяме грижливо към земята, на която Той ни е заселил, ще уважаваме народа, част от който Той ни е дал да бъдем. Ще уважаваме всеки клиент, като го обслужваме по най-добрия начин. Ще уважаваме онези, които ни чакат, като идваме навреме. Няма да си позволяваме да унижаваме другия, като парадираме със своето богатство, красота, сила или власт. Помнете примера на Иисус, „Сина на дърводелеца“, Който става един от нас и така показва, че не просто зачита, а обича саможертвено цялото човечество.

Михаил Черенков


СПОДЕЛИ