Молитвата

Четиво за11 мин.

Постоянствайте в молитвата Кол. 4:2–6

Попитали Франц Йозеф Хайдн кой е източникът на силата в неговата голяма и много напрегната творческа работа. Освен най-известните оратории „Сътворението на света“ и „Годишните времена“ той е написал 104 симфонии, 24 опери и много други музикални произведения. Хайдн отговорил така: „В моята квартира има малък домашен олтар. Там се уединявам за молитва, когато усещам, че силите ми секват. Още нито веднъж не съм се изправял, след като съм коленичил, без да получа помощ.“

Молитвата е помощ в най-различни житейски ситуации. Хората често търсят помощ, но не от Господ. Те прибягват към съдействието на други сили и черпят информация от неверни източници. Много наши съвременници използват хороскопи. За известни политици и бизнесмени хороскоп се прави всеки ден. Някои държавни мъже имат свой личен астролог, който им дава съвети.
Неверието и суеверието сред хората растат катастрофално. Те нямат никаква сигурност в утрешния ден, затова търсят помощ и прибежище при гадатели и свръхестествени сили, но вместо да я получат, а заедно с нея да придобият мир в сърцето, затъват все по-дълбоко в блатото на суеверията и страха.

Истинска свобода и истински мир може да даде само Господ.

Пастир Фридрих фон Боделшвинг разказва интересен случай. Веднъж при него идва хирург, професор, с тъжна вест: един от пациентите му вече не може да бъде излекуван. Първият въпрос, който Боделшвинг задава на хирурга, е:

– Помолихте ли се за спасяването на живота му?

Професорът и неговият асистент скептично се усмихват. Боделшвинг сякаш не забелязва и сам си отговаря:

– Значи не. Добре, тогава аз ще се помоля на Господ за този болен.

Около час той стои на колене в стаята си и се моли. След това отива в стаята на болния. Там го посреща една медицинска сестра:

– Господин Боделшвинг, преди половин час състоянието на болния се подобри.

След няколко седмици пациентът оздравява. Тогава професорът казва на пастира:

– Повече няма да се смея, когато говорите за молитва.

Ние викаме към Бога с празни ръце

По време на молитва ръцете ни не са заети с нищо. Те са празни. Когато правим нещо, държим в ръце някаква вещ или инструмент – чук, метла, молив, четка… Това ни е необходимо за постигане на определена цел. Пред Бога обаче заставаме с празни ръце. Той може да напълни само празни ръце. Бог ще чуе нашите молби, ако се молим правилно. Правилно означава да викаме към Него с празни ръце и с доверчиво, открито сърце.

Дадена ни е отворена врата

Радиолюбителят изпраща в ефира сигнали и чака да му отговорят на тази вълна. Когато се обръщаме към Бога, не е нужно да започваме с такова търсене в ефира наоколо. Бог Отец ни е дал Своя Син. Иисус е пътят към Отец. Ако Иисус похлопа на нашето сърце, ние Го чуем и Му отворим, разговорът с Господ ще започне.

Молитвата в името на Иисус Христос има за Бог Отец особено значение: „Истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви даде. Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна“ (Йоан 16:23–24).

Ако молим Бог Отец от свое име, принасяме нашата собствена слабост и греховност. Разбира се, можем да отидем при Него и така, защото е написано: „И Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш“ (Пс. 49:15). Господ винаги ни предлага Своята помощ.

Но много по-действена е молитвата в името на Христос, защото тя се осъществява въз основа на „акредитация“. Както посланикът в чужда страна работи от името на своето правителство, така и ние имаме право да идваме при Отец от името на Иисус, ако Иисус е Господарят на нашия живот.

Хората понякога се съмняват и се питат дали Господ чува молитвите им. Не знаят как Той възприема техните молби и молитвите им често са много нерешителни. Но ако в тях липсва радостта на спасението, ако нямат сила, ако не идват от сърцето, а са само наизустени думи, те са подобни на слама.

Молитвата в името на Иисус Христос е различна. Тя е радостна, със силна вяра и убеденост, мотивирана е от благодарност и любов. Бог винаги чува молитвата в името на Христос, защото чрез Него имаме достъп до Отец, за нас Той е отворената врата.

В молитвата се доверяваме на Бога

Онзи, който се моли, е способен да забрави за своето „аз“, за самоутвърждаването си, за собствената си активност, за страховете и грижите си. Няма нищо по-освобождаващо от молитвата! Когато се моля, мога да дойда при Господ като безпомощно дете. Всичко, което ме потиска, мога да доверя на Него – всяка нужда и печал, всеки грях и вина, които ме измъчват. Увереността, че Господ чува молитва ни, зависи от нашето отношение към Иисус Христос. Ако не познавам Иисус Христос, не мога да се моля в Негово име и следователно Бог ще ми бъде чужд. Като следвам Христос, имам право да се моля в Негово име. Онзи, който следва Христос, идва при Него в молитва смирено, като дете, което знае, че е обичано.

Четири наставления на ап. Павел за молитвата

Постоянство в молитвата

Умората в молитвата е позната вероятно на всеки. Тя идва, когато не виждаме бърз отговор. Въпреки че се молим уверено, с надежда, нищо не се случва. Сякаш Господ не ни познава: не отговаря, оставя безмълвен. Някой може би се моли за изцеление, друг – децата или съпругът (съпругата) да повярват в Бога, трети иска работа. Ако нищо не се променя и не идва помощ, молитвата ни става вяла. И дори да продължаваме да се молим, вече няма надежда, няма увереност, че молитвата ни ще бъде чута. Това напомня на колоездача, който се спуска по стръмен склон. В самото начало той се движи много бързо, но долу, когато склонът става полегат, а после преминава в равен път, темпото постепенно се забавя. Колелото спира и ако човекът не натисне педалите, може да падне заедно с него.
Ап. Павел ни наставлява: „Постоянствайте в молитвата!“ (Кол. 4:2). Църквата винаги трябва да отдава на молитвата дължимото й място. Молитвата трябва да бъде неотменна част от живота на всеки вярващ и на Църквата като цяло. Не може да се молиш между другото. Това е много сериозна работа, за която трябва се отделя определено време. В Евангелието от Матей четем: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (7:7).

Ап. Павел лежи в затвора. Желанието му е да проповядва Божието Слово. Църквата също се моли Господ да отвори врати за разпространяването на благовестието. Божието поръчение не оставя ап. Павел безучастен, у него гори желание да разкаже на всички тайната за Христос. Църквата няма право да мисли, че след като апостолът е в затвора, всичко е свършено и благовестието ще спре да се прогласява. В такова време повече от всякога е важен призивът: „Постоянствайте в молитвата“, защото става дума за спасяването на хора!

Евангелизацията се осъществява не само с думи или проповядване, а и чрез начина, по който живее всеки член на Църквата. Затова за ап. Павел има голямо значение достойното поведение на членовете на Църквата. Той наставлява вярващите: „С външните се отнасяйте благоразумно, като скъпите времето. Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте на всеки“ (Кол. 4:5-6).

За да водим достоен за християнина начин на живот, трябва да се молим. Колко неумело се държим понякога с хората! Само Господ може да ни подари мъдрост в общуването с тях. Ние трябва да бъдем Негови пратеници. А думите ни – да са приветливи, насърчаващи, подправени със сол: безсолната храна е безвкусна. Никой няма да приеме сериозно скучните християни. Господ ще ни даде правилните думи в нужния момент, затова постоянно трябва да Го молим за Неговото водителство.

Молитвата е изключително важна и за правилното общуване с членовете на нашето семейство, както и със съседите. Ап. Павел отдава голямо значение на взаимоотношенията между съпрузите, между родителите и децата, между работниците и работодателите.

Молитвата е неотменна част от нашето битие, затова тя трябва да заема първо място в живота ни.

Бодърстване в молитвата

Както вече споменахме, християнинът може да се измори да се моли. Другата опасност е да свикне с молитвата. Свикването само по себе си е нещо добро, в много случаи то може да ни подпомогне, например, когато установяваме ритъма на живота си, сменяме мястото, където живеем, при нови запознанства и т.н.

Но свикването с молитвата е вредно! Можем да привикнем към определени думи и изрази, които престават да имат значение за нас. Специално внимание искам да обърна върху молитвата „Отче наш“ и молитвата за храната, които често се изричат, без да бъдат почувствани от сърце.

Иисус очиства храма с бич в ръка, защото там липсва благоговение пред Бога. Молитвите, жертвите и хвалението на Бога изразяват само умора и навик.

Иисус обаче се моли по друг начин. Неговата връзка с Бог Отец е жива. Той заповядва на учениците Си: „Бъдете будни и се молете!“ (Марк 14:38). Тогава, в Гетсиманската градина, те не разбират цялата важност на този спасителен час и го проспиват в буквалния смисъл на думата.

Ап. Павел пише в Първото си послание към коринтяните: „Бъдете бодри!“ Винаги трябва да изпитваме себе си дали не сме станали жертва на навика в нашите молитви, дали молитвите ни не са се превърнали в набор от празни фрази, които изговаряме, без да се замисляме. Може би се молим, а не се надяваме да получим отговор. Господ иска да идваме при Него и да не жалим време, за да Го изслушаме в мълчание. Може би нашето поклонение към Него е незначително, а молитвата ни съдържа само молби. Или не се вслушваме в гласа на Божия Дух, Който иска да ни научи да се молим.

Бодърстването в молитва е много важно, за да разберем времето, в което живеем. Нужно е да си даваме сметка за какво да се молим. Ето защо трябва да сложим край на навика и вялостта в молитвите си.

Богатство на молитвата

Молитвите ни могат да стават все по-бедни и по-повърхностни. Това се случва, когато се молим само за собствения си живот, принасяме пред Иисус единствено своите големи и малки проблеми, своите нужди и грижи. Нерядко причината за подобно обедняване е стесняването на нашия мироглед, настъпило, тъй като губим от погледа си хоризонта на Божието царство. Страдаме от късогледство и не виждаме вече нито своята църква, нито нейните нужди, нито проблемите на членовете й, на нашите братя и сестри, нито целите на Господ.

За ап. Павел е важно да обърне вниманието ни на това, че нашите молитви трябва да бъдат изпълнени с благодарност. „Постоянствайте в молитвата, като бодърствате в нея с благодарност“ (Кол. 4:2). Ако не забравяме да благодарим на Бога, ще се разширяват рамките на нашите молитви и ще можем смело да се борим със собственото си късогледство и обедняване.

В заобикалящата ни природа виждаме Господното царство и благодарим за Божието величие. В историята на избрания от Бога народ можем да проследим Божиите дела, Божието водителство. Всичко това е изумително и ние се прекланяме пред Бога.
Милостта, любовта и благодатта на Бога намират израз във волята Му да прати Своя Син за нашето оправдание и спасение.

Когато се молим, духът и сърцето ни се откриват за Господ и Неговата воля. Разбираме колко важно е да се разпространи благовестието до края на земята. По тази причина благодарността трябва да изпълва нашите сърца. И в личния ни живот ще се намерят повече от достатъчно поводи за благодарност. Господ иска да ни подари голямо сърце. Нека Му благодарим неуморно за всичко това, за да не отслабне молитва ни.

Разпространяване на благовестието

Времето на ап. Павел за Църквата е период на евангелизиране. Християнската общност тогава е млада – само няколко години са изминали от зараждането й. По всичко личи, че младите църкви са предавали благата вест на хората с голям ентусиазъм. Но във всяка новосъздадена общност след известно време настъпва момент, когато тя се оказва прекалено заета със своите членове. И тогава възниква опасността да се затвори и да се ограничи със своите интереси и проблеми. По тази причина ап. Павел ни призовава да се молим за отворени врати в страни, градове и села по всички кътчета на земята, за да могат всички хора да чуят Божието Слово. Благовестието сред нашите съседи, познати и сънародници трябва да бъде най-важното поръчение на Христовата Църква. Благовестието във всички времена е било нелека работа, то е сложно и в наши дни. Трудно е да се разкрие тайната за Христос на онези, които са в плен на своята култура, религия и начин на мислене.
Сърцата на хората са отворени за всичко, което предлага светът: за гордостта и похотта, за желанието да се обогатят, да властват и т.н. А за спасителната блага вест те за съжаление са плътно затворени, затова са толкова ценни онези, които са се посветили на молитва за делото на благовестието.