В Псалм 127 четем: „Ето, наследство от Господ са чедата и награда от Него е плодът на утробата“. Нашите деца не са наша собственост, те са Божии и са ни поверени като дар. Това разбиране за децата формира правилното отношение на родителите към тях.
Бог е вложил в децата способността да възприемат любовта. Те се раждат с тази способност. За да живее и да се развива хармонично, на детето му е необходима любов. Д-р Рене Шпиц провел интересно изследване, за да установи какво значение има в живота на децата любовта на възрастните към тях. Наблюдавани са две групи деца на възраст от 3 месеца до 5 години – едните били отглеждани в сиропиталище, а другите в семействата си. Хигиената и храната в двете групи не се различавали.
В сиропиталището за децата се грижели възпитателки. Групите наброявали 10 – 12 деца и жените успявали да удовлетворят само най-належащите им нужди, без да проявяват към тях любов, нежност или поощрение за каквото и да било. Децата, отглеждани в семействата си, получавали много внимание, любов и поощрение.
На петгодишна възраст децата от сиропиталището били емоционално незрели, много от тях не можели да говорят правилно, да ходят и да се хранят самостоятелно. Всичките 90 деца, с изключение на две, се оказали истински инвалиди. По думите на един от лекарите те се държали като „апатични идиоти“. Поразително висока била и смъртността. Наблюдавани са общо 239 деца. В групата на децата, отглеждани в семействата си, нямало смъртен случай, а в групата на децата от сиропиталището смъртността достигнала 37 на 100. Изводът е ясен: ако не сме обичани, умираме.
В книгата си „Терапия на реалността“ известният психиатър д-р Уилям Гласър пише, че душевни болести не съществуват. Отклоненията от общоприетите норми, които класифицираме като такива, са резултат от две основни незадоволени потребности – да обичаш и да бъдеш обичан. От първите мигове на живота си детето се нуждае от родителска топлина. Когато започне да вижда, то търси зрителен контакт с родителя. Когато прохожда и получава първите си наранявания, то се нуждае от нежните успокояващи ръце, които отнемат болката и страха. В отговор на любовта си към детето бащата и майката получават неговата любов към тях.
На способността на детето да обича влияе не само изразената към него родителска любов, но и любовта между майката и бащата, която детето вижда в делата и думите им. Ако тази любов не е изразена (да не говорим за случаите, когато тя липсва), детето по-късно ще я търси във филми, списания и романи.
Родителската любов трябва да бъде безусловна. Пример на безусловна любов за нас е Христос, Който не ни поставя условия, които да изпълним, за да ни обича. Той ни обича такива, каквито сме, когато идваме при Него, но не ни позволява да останем такива през християнския си живот, а ни променя, възпитава, учи. Ние трябва да обичаме нашите деца независимо какви са, как изглеждат, колко са красиви, умни или послушни. Децата с вродени или придобити заболявания се нуждаят точно толкова от любовта на родителите си, колкото и здравите.
Всеки родител иска неговото дете да бъде най-красивото, най-умното, най-талантливото. Но нека се замислим защо го иска. Не е ли заради самия себе си, за да задоволи егоистичното си желание да се похвали с детето си? А самото дете има нужда просто да го обичат без каквито и да било уговорки. Безусловната любов е постоянна и не зависи от държанието на детето. Можем да осъждаме поведението на детето в определени случаи, но трябва да продължим да го обичаме – както Христос мрази греха, но обича грешника. Наказанието не е липса на любов. Напротив, наказанието трябва да се налага от любов, то служи за поправяне на детето за неговото добро.
Любовта на родителите дава на детето сигурност, която е много важна за развитието му като личност. Ако един родител проявява обич към детето си само когато е добро и послушно, и му казва, че няма да го обича, ако не слуша, той поставя тази сигурност под съмнение. Детето се плаши от несигурността и това влияе върху психичното му здраве. Правилната позиция на родителите е не да заплашват детето, че няма да го обичат, ако не слуша, а да му вдъхнат увереност, че ще го обичат винаги, и точно защото го обичат, ще го наказват при нужда, за да му помогнат да се научи да бъде послушно на родителската воля, която е добра за него. Дете, научено да се покорява на майка си и баща си, по-късно с по-голяма готовност ще се покори на Божията воля и няма да се плаши от нея.
Майката заема особено място в живота на детето. Още преди раждането животът му е свързан с живота на майката. Но не само майката променя детето, а и то променя нея, придава нов смисъл и перспектива в живота й. Самото появяване на детето предизвиква у майката грижовно отношение, породено от детската безпомощност. Между майката и детето започва да се изгражда емоционална връзка, която има решаващо значение за духовното развитие на детето. Физиологичната връзка прераства в привързаност. Поведението на майката произлиза от любовта. Това е посвещаване, стремеж да отдаде най-доброто. Грижата и отговорността разкриват любовта като нещо действено, като отговор на майката, който изразява вътрешната й загриженост за съдбата на детето – то да стане това, което може да стане.
Привързаността въвежда детето в един свят на сигурност, топлота, уют, разкрива му света като „не-враждебен-на-мен-свят“. В случай на раздяла с майката детето се чувства изоставено, уплашено, забравено и несигурно. За него раздялата е не само загуба на майката, но начало на загубата на самия себе си, на собствената си идентичност. Загубата на майката и нейната любов поражда несигурност и тревожност, която се повтаря и в по-късните периоди на жизнения цикъл.
Тревожността се появява, когато изградената близост се разруши. Тя изразява протеста срещу раздялата и загубата, която има същностно значение за съществуването. Причината за тревожността е в усещането за безпомощност, породено от разрушаването на връзката с другия. Родителската любов дава сигурност и доверие, а тревожността поражда несигурност и усещане за света като „враждебен-на-мен-свят“.
Привързаността поражда сигурност, която дава възможност на детето да изследва света. Стремежът за навлизане в света, изразен като нестихващо любопитство, изисква усещане за безопасност, което е неделимо от емоционалния отклик на майката. Изследването на света е възможно, когато е налице увереност у детето, че в лицето на майката има опора, и то се нуждае от непрекъснато препотвърждаване на този факт чрез физическо докосване и ласкаво успокоение. Добър пример за това е начинът, по който детето играе в парка. То се отдалечава от майка си, за да опознае мястото, което е интересно и вълнуващо за него. Но когато отиде твърде далеч или се появят непознати неща, бързо се връща при майка си и се заравя се в скута й, за да се успокои. Преживява сигурността и отново се отправя към по-отдалечените места в парка.
За детето е най-добре да не се отделя от майката през първите три години. Грешка е то да бъде отглеждано от баба си, така че изобщо да не вижда майка си седмици, дори месеци наред. Според Джон Боулби детето е способно да преживее раздялата след шестия месец и това преминава през три стадия:
– Първи – протест. Детето е възбудено, плаче, изпитва ярост. Този протест е насочен към майката и е призив към нея да се върне обратно.
– Втори – отчаяние. Ако протестът остане без отговор, настъпва отчаяние, безнадеждност, отпадналост. Това състояние се характеризира с отдръпване и затваряне в себе си, с липса на активност.
– Трети – отчуждаване. Ако нищо не се промени и след това, настъпва състояние на отчужденост. Подобно отчуждение е много дълбоко, трудно преодолимо и води до дълбоки психични разстройства в по-късния живот.
При втория стадий – на отчаянието, завръщането на майката отначало се посреща с протест и гняв, но след това възстановяването на връзката е лесно. При третия стадий – на отделянето и отчуждението, възстановяването на връзката е изключително трудно, болезнено и изисква продължителни усилия.
През 30-те и 40-те години на XX в., докато работи в клиника за душевно болни, Боулби изследва жизнения път на 44 пациенти с отклонения в поведението. Той установява, че 17 от тях са били отделени от майките си за различно време в периода между шестия месец и петата си година. Боулби изследва 14 от тези 17 деца. Те не приемат моралните норми и непрекъснато изпитват потребност да им се противопоставят. Според Боулби тези деца са страдали много от загубата на майчината любов. Те не са способни да изпитват нормални чувства. Ученият посочва няколко разрушителни следствия от разкъсването на връзките между детето и тези, които се грижат за него:
– емоционални разстройства – неспособност да преживяват нормални чувства и отношения с другите;
– апатичност, която се развива в обща депресия;
– изоставане във физическото развитие;
– забавено речево и мисловно развитие;
– несигурност по отношение на другите;
– липса на стремеж да се изследва светът;
– тревожност и гняв.
Проф. Марк Ратър открива, че много деца, които са били разделени от майка си, страдат от раздялата, но когато предишните отношения на доверие, топлота и грижа се възстановят, това страдание отминава. Освен това за децата, които не са имали възможност да изградят пълноценна връзка с майката, има много по-малка вероятност да изградят такава връзка с друг човек в бъдеще.
Виждаме колко е важна ролята на майката в съдбата на детето. Тя на практика оформя и до голяма степен програмира живота на своето дете. Майката, която посвещава няколко години, за да бъде непрекъснато до детето си, става доброволна жертва – забравя себе си, нуждата си от развитие, от почивка и т.н. Но тази жертва се възнаграждава щедро чрез хармоничното развитие на децата, на които се е посветила. След като детето навърши три години, тежестта за неговото възпитание започва да се разпределя между майката и бащата. То продължава да се нуждае от любовта на майка си и по-късно, но нейната обич през първите три години от живота му може да се нарече „животоопределяща“.
Джон Макартър пише, че ако една майка остави детето си да бъде отглеждано в детско заведение, това значи, че тя разбира неправилно задълженията на мъжа и жената в семейството. Майката, която отглежда децата си вкъщи, върши най-доброто дело. Бог казва ясно в Словото Си, че родителите носят отговорност всекидневно да предават на децата си Неговата истина: „Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си и за тях да говориш, когато седиш в дома си и когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на вратите на къщата си и на портите си“ (Вт. 6:6-9). И още: „Сине мой, пази заповедта на баща си и не отхвърляй наставлението на майка си – завържи ги завинаги за сърцето си, увий ги около шията си. Когато ходиш, ще те водят; когато спиш, ще те пазят; когато се събудиш, ще разговарят с теб. Защото заповедта им е светилник и наставлението им е светлина, и поучителните им изобличения са път към живот“ (Пр. 6:20-23).
Амвросий Оптински, монах от ХІХ в., пише на една майка: „Като чедолюбива майка сама предавайте сведения за тези неща на децата си, както умеете. Вас никой не може да замени, защото на другите учители първо трябва да обясните Вашите понятия и желания, при това другите не познават децата Ви, душевното им разположение и потребности. А и думите на майката могат да им въздействат по-силно от думи на страничен човек. Наставленията на другите действат върху ума, а наставленията на майката – върху сърцето. Ако пък Ви се струва, че синът Ви знае много, разбира много, но чувства малко, не се огорчавайте, а се молете за това на Бога да нареди всичко за полза на сина Ви“.
Майката може най-добре да прецени как детето й възприема разказите и учението – дали само с ума си, или също и със сърцето си – и към своите думи да присъедини молитвите си за духовното състояние на детето. Тя е човекът, който е най-заинтересован от християнското възпитание на детето, и не може да бъде заменена нито от учител в неделното училище, нито от проповедник.
Майката трябва да прецени много внимателно решението си да тръгне на работа. Ако наистина не може да осигури прехрана на детето си, разбира се, трябва да работи, за да му даде най-необходимото. Но ако най-необходимото е осигурено от бащата, а работата на майката цели да подобри материалното състояние на семейството, за детето е по-добре семейството да е по-бедно, но то да се възпитава от вярващата си майка. Детето няма да помни какви дрехи е носило и какви играчки е имало, а християнското възпитание ще определи целия му живот.
Дотук говорихме за майките, т.е. за жените с деца. Има обаче още една категория омъжени жени, които могат да имат деца, но не искат. Възрастните жени, които са отгледали своите деца и познават всички трудности и радости на този процес, трябва да учат младите, че раждането и възпитаването на деца е голяма радост и Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да имат тази радост. Брак, в който децата са нежелани, е основан на егоистична и похотлива любов. Когато дава живот на други, човекът подражава на творческия акт на Бога, а когато се отказва от това, той не само отрича своя Творец, но и изопачава собственото си естество, защото без желанието да подражава на Създателя на живота човек престава да бъде Божи образ.
Тук не можем да не засегнем и важната тема за абортите. Абортът е убийство на дете, независимо в какъв момент от бременността се извършва, и като всеки грях той носи последици. Често това е заболяване и дори смърт на жената. Църквата още от първите векове се противопоставя на аборта.
Може би точно подобни порочни деяния са накарали ап. Павел да наблегне на необходимостта младите жени да бъдат възпитавани в дух на любов към децата.
Светлана Вълкова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2024 <<<
