Животът е пътешествие, в което всички ние участваме. Едва ли има на света човек, който знае категорично какво го очаква на следващия ден, след час или дори след следващия завой. В старозаветната книга Еклисиаст мъдрият Соломон казва, че злополука и благоденствие Бог е поставил едно до друго: „за да не може човек да каже нищо против Него“ (7:14). Колко ли пъти сме си казвали: „Само ако знаех какво ме чака, щях да постъпя по друг начин…“. И изобщо в живота понякога ни връхлитат бури и корабокрушения, след които настъпва или би трябвало да настъпи някаква значителна промяна у нас.
Книгата Деяния на апостолите ни разказва една изключително ярка история за човек, който, за разлика от нас, знае много добре какво ще се случи в близкото бъдеще – това е ап. Павел.
Словото ни връща в I век, когато Павел, обвинен лъжливо от юдейските водачи, че размирява народа, е натоварен от властите на един кораб, за да стигне до Рим и там да се срещне с цезаря. „Когато беше решено да отплаваме за Италия, предадоха Павел и няколко други затворници на един стотник на име Юлий, от Августовия полк“ (Деян. 27:1). Пътуването е трудно и в продължение на много дни поради насрещния вятър корабът едва напредва. Борейки се със силните ветрове, екипажът с мъка успява да акостира на място, наречено Добри пристанища – по южния бряг на остров Крит. Поради неблагоприятните условия вече е загубено много време, а зимата наближава и по-нататъшното плаване става още по-опасно. Тогава апостол Павел получава откровение от Бога и предупреждава екипажа: „Мъже, виждам, че плаването ще бъде с беди и голяма щета не само за товара и за кораба, а и за живота ни“ (ст. 10). Но стотникът, въпреки своето „човеколюбиво“ отношение към Павел, не му се доверява и по съвета на кормчията и на собственика на кораба решава да отпътуват при първа възможност към критското пристанище Феникс, което би било по-удобно за презимуване. Всичко изглежда напълно логично. Стотникът и екипажът са невярващи, не познават Бога и в техните очи Божието откровение не значи нищо. Но виж, познанието и опитът вече са нещо истинско и ценно. На тях можеш спокойно да разчиташ.
И ето, скоро след като отхвърлят предупреждението на ап. Павел сякаш всичко тръгва по план:
„Но подухна южен вятър и те, като помислиха, че са получили желаното, тръгнаха и плуваха покрай Крит. Скоро обаче се подигна срещу него бурен вятър, наричан евроклидон. Корабът беше грабнат така, че не можеше да устои на вятъра, и ние се оставихме да ни носят вълните“ (Деян. 27:13-15).
„Подухна вятър“ – казва текстът…. Неслучайно е употребен този глагол, вместо, да речем: „задуха мощно“. Ние, хората, често страдаме от тази слабост – когато желаем нещо силно и сме на кръстопът какво да изберем, ни е нужно съвсем малко, за да ни убеди да направим онова, за което сами копнеем. Това леко „подухване“ на южния вятър е достатъчна мотивация за екипажа, жадуващ навременния успех на пътуването, да пренебрегне Божието пророчество и да вдигне котва. Южният вятър е приятен. Той дава надежда и добро настроение. Вдъхва увереност, че ще успеем в „целта“ си. Но нека бъдем честни! Мисля, че у всеки от нас живее тази склонност – съвсем леки аргументи в полза на силното ни желание да преборват много по-сериозни аргументи против него.
Стотникът и моряците разчитат на своята мъдрост и субективната си преценка. Човешката мъдрост и опит са нещо добро и често са много полезни, но в определени ситуации тази мъдрост е сляпа, защото не може да види онова, което само Бог вижда – какво има зад следващия завой. Подухването на южния вятър намира добра почва в греховното човешко естество, на което е нужно изключително малко, за да повярва, че е на прав път и ще успее. Южният вятър в нашия живот може да има различно лице – дали приятел, който ни съветва: „Давай, давай! Ще успееш!“, или определено събитие, или обстоятелства. В Деяния южният вятър обобщава лицето на измамата за стотника, кормчията и собственика на кораба, който превозва Павел и другите затворници. Колко малко ни е нужно, за да „вдигнем котвата“ към някое начинание, което изведнъж ни хрумва! Особено когато сме предупредени ясно от Бога, че ще претърпим поражение. Или дори, че това дело е греховно и Той не благоволява в него.
Историята продължава доста минорно:
„Скоро обаче се подигна срещу него бурен вятър, наричан евроклидон…“ (Деян. 27:14).
Ключови тук са думите: „Скоро обаче“. Корабът едва е отплавал, а обстоятелствата вече са различни. Обикновено човек се заблуждава в миг, когато е на кръстопът и трябва да вземе някакво решение. И бързо прави избор, подмамен от южния вятър, от добрите условия в момента – ето, сега сме здрави, сега има мир в България, всичко е наред и няма никакви проблеми. Защо да не се надигна? Защо да не успея и преуспея? Защо да не презра това, което Бог говори чрез Словото Си или чрез някой Божи човек? Нали сега съм в пълната си сила? Но мигът на избора бързо отминава и „скоро обаче“ приятният южен ветрец е заменен от оголил зъби ураганен вятър. Така или иначе, решението вече е взето и няма връщане назад. Тази история ни разкрива един сблъсък на авторитети – Божието откровение, получено чрез ап. Павел, срещу водачите на този свят, въплътили човешката мъдрост. Кормчията е опитен моряк, преживял вероятно стотици мореплавания, а за собственика се предполага, че знае в най-голяма пълнота кое е добро за кораба и екипажа.
В живота често се налага да правим подобен избор, който е труден, защото Божието слово понякога е в пълен разрез с човешката хладна логика и мъдрост. Но докато Бог вижда и знае невидимото за нас, както и какво би било най-добро, човешката мъдрост претърпява жестоко корабокрушение в думите: „Скоро обаче“. А след това настава горчивата реалност – човек губи контрол, понесен от сили и събития, над които няма власт:
„Корабът беше грабнат така, че не можеше да устои на вятъра; и ние се оставихме да ни носят вълните“ (ст. 15).
Корабът е „грабнат“ или „настигнат“ неслучайно. „Настигнат“ е само онзи, който е преследван и бяга от нещо. И тук виждаме как едно грешно решение, а най-вече грешно решение, което е следствие от пренебрегване на Божието откровение, е „настигнато“ от агресивен и зъл вятър, като резултатът е загуба на всяка власт над собствения живот и съдба. Сполетелите ни лоши обстоятелства започват да ни въртят и подмятат – като автомобил, летящ с висока скорост безконтролно по леда… Тогава остава да се надяваме единствено онова дърво там да се окаже по-меко. За човека без Бога такива обстоятелства често са пагубни. Знаем добре, че хора, премазани вътрешно от свои грешки или от някакво злополучно стечение на обстоятелства, нерядко стигат до депресия и пълно отчаяние. Днес светът е пълен с такива примери – мъже и жени, яхнали мимолетния южен вятър в своя живот, но стигнали до тотално корабокрушение и безизходица. Мнозина от тях дори в крайна сметка слагат край на живота си. Тази вътрешна криза не подминава и екипажа на блъскания от вълните кораб, с който пътува и ап. Павел:
„На другия ден, понеже бяхме силно тласкани от бурята, започнаха да изхвърлят товара; а на третия ден ние сами с ръцете си изхвърлихме корабните принадлежности. Но понеже през много дни не се виждаха нито слънце, нито звезди, а и немалка буря върлуваше, изчезваше вече всяка надежда да бъдем спасени“ (ст. 18-20).
Моряците променят напълно своите приоритети – от успешни търговци и мореплаватели те се превръщат в хора, които се борят да оцелеят. След като изхвърлят първо товара, а после дори и корабното оборудване, те вече имат нова цел. В мигове на криза и утеснение човек добива по-истинска представа за цената на нещата и разбира, че вещите, бизнесът, кариерата не са най-важното в живота, въпреки че докато живеем в благоденствие и изобилие, често се подмамваме подсъзнателно да вярваме в точно обратното. И ето – след всички човешки усилия стихията си остава неумолима и „изчезна вече всяка надежда да бъдем спасени“.
Как се отразява това положение върху екипажа и пътниците? Те изпадат в отчаяние и безнадеждност, със свити сърца и помръкнали души. Никой не вкусва и хапка храна почти две седмици, защото всички очакват скорошната смърт.
Но на борда има един човек, запазил не просто самообладание, а пълен вътрешен мир и надежда – това е апостол Павел. Ако за безбожния човек, когато свършат логичните средства за избавление, не остава нищо друго, то за онзи, който се уповава и се доверява на Бога, няма отчаяние дори и пред отворената паст на лъва. Защото всеки, който познава Бога и Му е отдал живота си, знае, че за Него няма нищо невъзможно – и в последния, и след последния момент. Апостол Павел се доверява на Божието водителство и макар в ролята си на най-нисш на борда – затворник под стража, той е овластен от Бога да изпълни една от най-важните мисии на вярващия човек: да носи Христовата светлина и надеждата за живот там, където тя е вече изгубена. Като взема авторитетно думата, апостолът повежда тези около 300 души по един нов път – пътя на познаването на Бога и спасението на живота и вечната душа.
„И защото не бяха яли дълго време, Павел застана между тях и каза: „Мъже, братя, трябваше да ме послушате да не тръгваме от Крит, и щяхме да избегнем тези беди и щети. А сега ви съветвам да бъдете бодри, защото нито една душа от вас няма да погине, а само корабът. Защото през нощта ми се яви ангел от Бога, на Когото принадлежа и на Когото служа, и каза: „Не се бой, Павле, ти трябва да излезеш пред цезаря; и ето, Господ ти подари всички тези, които плават с тебе“. Затова, братя, бъдете бодри, защото вярвам на Бога, че ще стане така, както ми беше казано“ (ст. 21-25).
Павел им припомня, че към тях вече е имало слово Господно. Това е кроткият глас на Бога, който не обвинява, но изобличава, за да се събуди човек, да осъзнае добротата и любовта на Бога и да се обърне към Него за спасение. Апостолът сам е бодър и наставлява хората на кораба също да се ободрят. Но откъде е тази сила у Павел? Откъде идва тази могъща вътрешна крепост, която го държи силен за себе си и за целия кораб? Той отговаря на този въпрос в своето Послание към римляните:
„Ако Духът на онзи, Който възкреси от мъртвите Иисус, живее във вас, то Същият, Който възкреси Христос от мъртвите, ще оживотвори и вашите смъртни тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (8:11).
Божият Дух, Който живее у Павел и носи силата на възкресението, е Този, чрез Когото апостолът се издига над отчаянието и опасността. Божият Дух, Когото Бог дава даром като потвърждение за истинността на благата вест, че Христос е дошъл на Земята, свидетелства, че Синът на Бога е разпънат, за да поеме вината за нашите грехове, и е възкресен за наше оправдание. Това е тайната, това е силата на Павел и на всеки посветен новороден човек. И наистина, чрез апостола Божията сила привдига страдалците:
„Преди да съмне, Павел канеше всички да похапнат с думите: „Днес е четиринадесетият ден, откакто вие сте в очакване и стоите гладни, без да сте вкусили нещо. Затова ви моля, похапнете си; това ще запази живота ви, защото на нито един от вас няма да падне и косъм от главата“. Като каза това, взе хляб, благодари на Бога пред всички, разчупи и започна да яде. Тогава се ободриха всички и така ядоха и те“ (Деян. 27:33-36).
Давайки сам пример за вяра, ап. Павел свидетелства по-силно за Христос, отколкото ако беше проповядвал с безброй думи. И много скоро след това идва обещаното от Бога спасение:
„И след като се спасиха тези, които бяха с Павел, познаха, че островът се казва Малта. А туземците показваха към нас необикновено човеколюбие: приеха ни всички и понеже валеше дъжд и беше студено, накладоха огън“ (Деян. 28:1-2).
Божието спасение осенява тези 300 обречени мъже. Макар и първоначално Бог да изявява на Павел, че ги очаква корабокрушение и смърт, ако вдигнат котва от пристанището, където се намират, заради молитвите на апостола („Господ ти подари всички тези, които плават с тебе“ – Деян. 27:24) Бог проявява милост и избавя хората на кораба до един. За пореден път Той изявява важна черта от Своя характер – милостта. И така, ако следваме библейския принцип: „Всичко съдейства за добро на онези, обичат Бога“ (Римл. 8:28), бихме се одързостили да вярваме, че Бог подарява не само физическия, а и вечния живот на корабокрушенците чрез вярата им, добита във времето на изпитание и скръб.
Такива времена идват и днес. Бурите в човешката история никога не са спирали да се надигат. И тук е въпросът – как ще посрещнем изпитанието: с ръце, посягащи жадно да хванат измамния южен вятър, или протегнати с вяра към лицето на живия и верен Бог.
Никифор Иванов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2020 <<<
