През юни 1947 г. в Чикагския университет излязъл първият брой на научното списание „Бюлетин на атомните учени“. Издавали го група учени физици, създали първата атомна бомба в Америка. Върху корицата на списанието бил изобразен часовник.
Както е обичайно при големите учени, те първо създали чудовищна заплаха за човечеството, после осъзнали глобалната опасност и веднага започнали да се борят с нея, като призовавали мирното население на земята да ги подкрепи. И циферблатът на часовника показвал нагледно на всички добронамерени хора колко близо е човечеството до границата на саморазпадането. Всичките дванадесет часа представяли историята на нашата планета, но конкретно историята на човешкия род заемала само последните двадесетина минути. А в 12:00 щял да настъпи краят на Земята. Наистина, минутната стрелка можела да застива на едно място в продължение на десетилетия и дори да се връща в обратна посока, като по този начин отдалечава края на съвременния свят. А самият часовник бил наречен „Часовникът на Съдния ден“.
Оттогава (1947 г.) в началото на всяка година група експерти – физици, биолози, еколози, политолози и други „-лози“, сред които осемнадесетте лауреати на Нобеловата награда (да, всичко е много сериозно), решават къде да спрат стрелката за идващата година: дали да я преместят напред, да я върнат назад, или да я оставят в същото положение.
Първоначално върху онази корица на научното списание часовникът показвал 11:53. През 1949 г. стрелката скочила на 11:57 – тогава било първото изпитание на атомната бомба в СССР. В края на 1952 г. САЩ провели изпитания на първата водородна бомба и часовникът в началото на 1953 г. започнал да показва, че до ядрения апокалипсис остават две минути.
Най-оптимистично изглеждал часовникът през 1991 г. – той показвал 11:43, т.е. имало цели седемнадесет минути до края на света! Това бил най-безопасният период през последните повече от четиридесет години и причината била в подписания тогава между САЩ и СССР Договор за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия.
Но ако през четиридесетте години на миналото столетие се отчитал само рискът от ядрена катастрофа, в наши дни се разглеждат много повече фактори: глобалното затопляне, екологичната безопасност, всевъзможните епидемии, техногенните катастрофи.
През 2015 г. стрелката скочила две минути напред и се спряла на 11:57, както в далечната 1949-а. През 2017 г. добавили още половин минута, а в следващата – също толкова.
Прекратяването на Договора за унищожаване на ракетите със среден и малък обсег между САЩ и Русия, продължаващите изпитания на ядрено оръжие в Северна Корея, военните действия в Сирия, световната кибер война (война „фейкнюз“, т.е. „фалшиви новини“) довели до това, че в началото на 2020 г. световният часовник показал „една минута и половина преди полунощ“. За цялата история на „Часовника на Съдния ден“ това е времето, най-близко до световната катастрофа. А да не забравяме, че тук не е взета предвид пандемията от коронавирусната инфекция Ковид-19, която заля целия свят. Дали, когато празнували Новата година и вдигали чашите за наздравица, хората са предполагали, че след два-три месеца ще станат реални празните мегаполиси, паниката, опашките за хранителни продукти и новините по телевизията за стотици починали в рамките на денонощие? Както и че средновековен ужас ще обхване цялото човечество?
***
Преди християнската епоха хората виждали причината за края на света в гнева на висшите сили. През нашата епоха и буквално до най-новата история сценарият за гибелта бил повече или по-малко близък до библейския: идването на антихриста, Армагедонската битка. Епохата на Просвещението, която се отказала от религиозния светоглед и се обърнала към разума като единствен критерий за познанието, започнала да вижда световните катастрофи в стихийните бедствия и пандемии.
С бурното развитие на техниката се появила още една екзотична причина за гибелта на човечеството – евентуалното нашествие на извънземни (спомнете си „Война на световете“ от Хърбърт Уелс). Когато настъпил двадесети век – векът на атома, разбира се, първо място било дадено на ядрения конфликт или техногенната катастрофа, също свързана с атомната промишленост. Наистина, има още няколко хипотези, породени от устройството на космоса и неговите закони. Например сблъсък с астероид, аномална слънчева активност и т.н.
Удивително е, че в началото на третото хилядолетие населението на Земята както никога досега се страхува от световна катастрофа. При това мнозинството смята, че причина за нея ще бъдат самите хора, по-точно, тяхната безотговорна и престъпна дейност. И това не е само надпреварата в ядреното въоръжаване, напрегнатата политическа обстановка, заплахата, че контролът над атомното (химическото, бактериологичното) оръжие ще попадне в ръцете на терористи, а тук влизат и научните експерименти, свързани например с Големия адронен колайдер или с генното инженерство. Като цяло, страховете очевидно не са малко.
* * *
Стражо, кое време е през нощта?
Ис. 21:11
Човекът е единственото същество на нашата планета, което осъзнава, че съществуването му има край, чака смъртта и се страхува от нея. Всъщност през целият му съзнателен живот го занимава само един въпрос: кога? Страшно е да умираш сам, а ако сме всички заедно, пак е страшно, но не толкова. В колективното очакване на апокалипсиса има дори някакъв кураж, истерично любопитство и смътна надежда, че този край на света няма да дойде, а с неговата отмяна може би няма да има и лична смърт. Не е ли това мечтата на всеки човек? Обаче то е само мечта, реалността всеки ден потвърждава безсмислието на подобни стремежи, като ни предоставя хроника за властта на смъртта по всички краища на света. Затова винаги остава актуален въпросът: и така, кога?
Всички знаем за стотиците предсказания, които сочат към „последните дни на Земята“ и изобилстват в различните държави и столетия като страшни приказки, благополучно преживени от човечеството. Вече са нахвърлени нови дати на армагедоните. Но проблемът не е в това, а че хората виждат в идващите ужаси само външната форма – глобалната катастрофа, без изобщо да се замислят за нейната същност. И същността е, че светът ще види Христос, дошъл да съди живите и мъртвите. Тогава хората ще видят не само и не толкова трусовете на земята, разлюляването на небето, помрачаването на луната и слънцето, звездите, изгубили светлината си, а „Човешкия Син да идва на небесните облаци със сила и голяма слава“ (Мат. 24:30).
Населението на Земята трябва да се страхува от отговорността пред Твореца, от своята невъзможност да се оправдае пред великия Съдия. Страшна е не първата смърт, физическата. Страшна е втората смърт, духовната, окончателната. Но пред първата смърт всички треперят, а за втората – духовната – мъртвите духом изобщо не мислят. Литературата ни описва общата смърт, филмовата лента ни я показва на екрана, но най-важното убягва и на авторите, и на зрителите.
Въпреки всичко това обаче на земята е имало, има и ще има група хора, които не се плашат от приближаването на „онзи ден“ – дори нещо повече, с нетърпение го чакат. Скрити в Христос още сега, те са придобили такова надеждно убежище, с каквото не могат да се сравнят никакви бункери, космически кораби и други планети, предлагани от фантастите като алтернативна площадка за живот след апокалипсиса. И всеки, който размишлява сериозно за края на времената, за съдбата на човечеството, за собствената си участ, е необходимо да стане част от Църквата – Христовото тяло, за да може, вместо да въздиша и да охка по повод края на света, заедно със Светия Дух да възкликне: „Ела, Господи!“.
Надежда Орлова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2020 <<<
