Любовта не търси своето

ВРЕМЕ ЗА ЧЕТЕНЕ8-9 мин.

Най-важният час винаги е настоящият,

най-значимият човек е този,

който е пред нас сега,

а най-необходимото дело е любовта.

Майстер Екхарт

 

Химнът на любовта, запечатан от ап. Павел в 13 глава на Първото послание към коринтяните, не е просто духовна лирика, вдъхновен от Бога патос или богословска поезия. Това е връщане към най-високата етическа летва, поставена от Иисус Христос. Господ свежда смисъла на цялото Свещено Писание до една заповед – за любов. И тя има два практически вектора: вертикален – към Бога и хоризонтален – към ближния.

Да се ​​научиш да обичаш своя Създател с цялото си същество и другите хора – както самия себе си, това е основата за освещаването на поклонниците, отиващи в Небесната страна. Предполага се, че с приближаването до това заветно ниво естественият егоизъм постепенно изчезва, плодовете на плътта отстъпват на плодовете на Духа и се формира зрял характер.

За Павел фразата: „Любовта не търси своето“ означава изцелени и хармонични взаимоотношения. Те предполагат поне три нива: брак, църква и общество. И така, нека започнем по ред.

Брак

Колко хора в периода на романтичната влюбеност преди брака са способни на зряла любов? Въпросът е риторичен. Желанието да притежаваш не само нещо, а и някого във времето на бонбоните и цветята е умело замаскирано като най-висша безкористност. В същото време мнозина от участниците в предбрачната предизборна кампания искрено се самозалъгват. Те още не разбират на какво са способни, ако техният егоизъм се настани под един покрив с друг егоизъм.

По какво любовта се различава от похотта? Уилям Шекспир отговаря много поетично на този въпрос:

Любовта е слънчев блясък, следващ дъжда,

похотта е мракът на гръмотевична буря, след блясъка на светлината.

Любовта винаги е свежа като ярка дневна светлина,

а зимата на похотта идва преди лятото.

В любовта алчност няма, в лакомия похотта умира.

В любовта всичко е истина, а похотта вечно лъже.

Забелязали ли сте, че вниманието на някои хора унижава тези, към които е насочено? Похотливото желание да притежаваш не се замисля над интересите и достойнството на ближния. Като резултат мнозина се измъчват един друг години наред. Някой възприема себе си като центъра на земята, някой се смята за жертва или за спасител. Но това, което при тези отношения се нарича любов, всъщност е взаимно мъчение.

Любовта кара другия човек да разцъфти. И това не е угаждане на капризи: нито на своите, нито на чуждите. Това са голямо желание и сериозни усилия, насочени към целта любимият човек да бъде щастлив и да се развива според Божия замисъл. Именно така Вооз обича Рут, а Йосиф – Мария. Но Сихем към Дина и Амнон към Тамар объркват любовта с похотта.

Павел пише: „Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената… а жененият се грижи за светски работи – как да угоди на жената“ (I Кор. 7:4,33). Да четеш за това в книги или да го чуеш в проповед, е едно, но да се сблъскаш със своето себелюбие в открита битка, е друго.

Семейният живот е школа за любов, където отличниците са щастливи, а двойкаджиите постоянно ходят на поправителни изпити или се отказват да учат. Мнозина подбират старателно богословски основания за своето разбиране как да се разделят домакинските задължения. Сякаш вековният полов порядък ще рухне, ако измият чиниите или изхвърлят боклука. Принципът на поета и певеца Булат Окуджава гласи: „Когато се мисля за гениален, отивам да мия чиниите“. В това има и смирение, и любов, която не търси своето.

Църква

Изглежда днес сред вярващите се говори много повече за семейния живот, отколкото за Църквата. В същото време идеалният модел за изграждане на брачни отношения са Христос и Църквата. След като сътворява света, Бог създава семейството. След като изкупва света, Господ създава Църквата. Християните се наричат помежду си ​​братя и сестри. Това е постоянно напомняне за тяхното духовно, т.е. най-висше родство.

Апостол Павел е убеден, че принципите за изграждане на брачните отношения недвусмислено произтичат от учението за Христос и Църквата: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си както на Господ, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, и Той е спасител на Тялото. Но както Църквата се покорява на Христос, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, а да бъде свята и непорочна. Така са длъжни мъжете да обичат жените си както обичат своите тела: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и сгрява както и Господ – Църквата, понеже ние сме членове на Неговото тяло – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът.“ Тази тайна е велика; но аз говоря за Христос и Църквата. И всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:22-33).

Основната задача на брака е да отразява славата на Христос, да въплъщава благата вест, като учи съпруга и съпругата на любов, която не търси своето. Основната задача на Църквата е да се покланя на Христос и да Го прославя, а също да бъде светлина за света. Според замисъла на Иисус хората по света ще разпознаят в нас Негови ученици, ако помежду ни има любов. При такива взаимоотношения всеки търси ползата на другия, задоволява неговите нужди. Наставникът помага на ученика да разпознае даровете на Духа и да разбере собственото си призвание.

Павел произнася съкрушителна присъда над всички нас: „Всички търсят своето, а не онова, което е угодно на Иисус Христос“ (Фил. 2:21). Наистина, важно е да разберем, че като посочва този корен на проблема в живота на Църквата, апостолът дава за пример Тимотей, който се е научил „искрено да се грижи“ за братята и сестрите и вярно да служи на своя духовен баща в благовестването (Фил. 2:19-22). Църквата е школа, в която всеки ученик трябва да премине от желанието да му служат към осъзнатия копнеж и готовност той да служи на другите.

Павел многократно нарича Църквата Тяло на Христос. Като развива това сравнение в Първото послание към коринтяните, той рисува абсурдна картина как един от органите на човешкото тяло се бунтува. Подобна ситуация би гарантирала заболяване или дори смърт, което всъщност се случва понякога в някои общности. „За да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за друг“ (I Кор. 12:25).

Общество

Според Уилям Темпъл „Църквата е единствената организация в света, която съществува в полза на онези, които не са нейни членове“. Жива и силна е Църквата, която не търси своето. А какво търси тя? Изпълнение на Христовата воля за себе си и разширяване на пределите на Божието царство. Такава Църква служи на загиващия свят, като проповядва благовестието и върши милосърдни дела.

Христовата любов не оттегля християнската общност от света, а я връща в него, за да служи. Не заради ценностите, миражите или кумирите на света, а заради самия Господ. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните“ – казва Спасителят (Мат. 9:12). Той дава пример за съвършена любов към грешниците, пример за жертвена любов към враговете. „Защото и Христос не на Себе Си угоди“ (Римл. 15:3).

Църква, която се учи да обича като Христос, няма да се стреми към успех в светския смисъл на думата. Много от служенията, насочени към света, не дават бързи плодове. Влиянието върху обществото често е упорита работа, чийто резултат се вижда в бъдещето. Стремежът към статистика, отчетност, красива картина или комерсиализация на служението нерядко се оказват пагубни за църквата.

Християнинът естествено желае онези, които все още са в мрака на неверието, да се покаят и да се обърнат към Бога. Той се учи от Христос да мрази греха и да обича грешника. Учи се да служи на човека, независимо от неговия отговор на проповедта за благовестието. Понякога християнинът се опитва да служи не благодарение на, а въпреки нещо. Той се учи да прощава и дори да обича враговете. Постепенно осъзнава, че няма служение без жертви. Иначе това не е служение, а нещо друго.

Етиката на малките дела, но извършени с голяма любов, за които Майка Тереза ​​говори и които прави, никога няма да загуби своята актуалност. Да служи на отхвърлените, самотните, изгубените и нуждаещите се е както чест, така и участ на Църквата. В действителност изборът е прост: или се фокусираме върху създаването на земни удобства в домовете си и в църковните си сгради, или посвещаваме всичко, което имаме, на Христос. А Той, както помним, изисква от учениците Си да се отрекат от себе си и да носят своя кръст.

Павел отново увещава: „Никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другия… както и аз угаждам във всичко на всички и не търся своята полза, а ползата на многото, за да се спасят“ (I Кор. 10:24,33). Даровете на Духа се дават не за развлечение и превъзнасяне над другите, а за служение, назидание и изграждане на Тялото Христово.

Христос призовава да обичаш ближния си както себе си. Понякога казват, че според логиката на нещата човек първо трябва да се поупражнява да обича себе си. Вярно е обаче, че в крайна сметка мнозина така и спират дотам, като рискуват да обикнат себе си до смърт. Божият замисъл за човека, който е част от семейството, църквата и обществото, е да се научи да обича, без да търси своето.

Безкористността и жертвената любов за един простосмъртен са свръхестествени явления. Всичко това е възможно само за човек, който е срещнал съвършената любов на небесния Отец. И тук стигаме до мястото, откъдето започнахме.

Заповедта за любовта има два практически вектора: вертикален – към Бога и хоризонтален – към ближния. В тази статия говорихме само за втория вектор и едва се насочихме към основния. Бог е любов. Въпросът е само в това, доколко ние Го познаваме.

Михаил Чернявски

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2021 <<<

 

Предишна статия
Следваща статия

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете своя коментар!
Моля, въведете името си тук