
Отче наш небесни, ние, Твоите деца, често сме смущавани от мислите си, като слушаме как вътрешният ни глас изрича едновременно потвърждение на вярата и укори на съвестта. Сигурни сме, че в нас няма нищо, което да привлече любовта на Някой толкова свят като Тебе. И все пак, Ти си изявил неизменната Си любов към нас в Христос Иисус. Нищо в нас не може да привлече любовта Ти и в същото време нищо във Вселената не може да Ти попречи да ни обичаш. Любовта Ти няма причина и ние не я заслужаваме. Ти сам си причина за любовта, с която ни обичаш. Помогни ни да повярваме в силата и вечността на тази любов, която ни намери. Любовта ще отхвърли страха, тогава в разтревожените ни сърца ще се установи мир и ние ще вярваме в Тебе такъв, какъвто си ни се разкрил. Амин.
Апостол Йоан е написал под вдъхновението на Светия Дух: „Бог е любов“ и някои са възприемали и възприемат тези думи като определение за същността на Бога. Но това е голяма грешка. С тези думи Йоан просто подчертава дадения факт, а не предлага никакво определение.
Отъждествяването на любовта и Бога е сериозна грешка, допринесла за появата на различни съмнителни религиозни философски системи и цял поток от празна поезия, напълно несъвместима със Свещеното Писание и историческото християнство.
Ако апостолът беше казал, че любовта, това е Бог, би трябвало да допуснем, че Бог, това е любов. Ако разбираме буквално твърдението, че Бог е любов, това означава, че любовта е Бог и ние сме длъжни да се молим на любовта като на единствения съществуващ Бог. Ако любовта е равна на Бога и Бог е равен на любовта, то Бог и любовта са идентични. Но като разсъждаваме по този начин, ние изкривяваме концепцията за личността на Бога и напълно отричаме всички Негови качества с изключение на едно, т.е. издигаме това качество като заместител на Бога. Но този Бог не е Богът на Израил, не е Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, не е Богът на пророците и апостолите, не е Богът на светиите, реформаторите и мъчениците, дори не е Богът на богословите и авторите на църковни песнопения.
Заради нашите души трябва да се научим да разбираме правилно Свещеното Писание, като избягваме робското преклонение пред думите и вместо това да се ръководим стриктно от смисъла. Думите трябва да изразяват мисли, а не да ги пораждат. Ние казваме, че Бог е любов, Бог е светлина, Бог е истина. И имаме предвид, че тези думи ще се възприемат по същия начин както, ако обобщим за някого: „Той е самата доброта“. Така ние не твърдим, че добротата и човекът са идентични, и никой не възприема изказването ни по този начин.
„Бог е любов“ означава, че любовта е една от най-важните характеристики на Бога. Любовта е истина, която може да се отнесе към Бога, но не е Бог. Тя е едно от проявленията на неделимата същност на Бога, точно както думите „святост“, „справедливост“, „вярност“ и „истина“, защото Бог е неизменен. В действията Си Бог винаги съответства на самия Себе Си и тъй като е единно същество, Той никога не премахва едно от качествата Си, за да използва друго.
Докато изследваме другите характеристики на Бога, можем да научим много за Неговата любов. Например, ние знаем, че тъй като Бог съществува сам по Себе Си, Неговата любов няма начало. Тъй като е вечен, Неговата любов не може да има край. Той е безкраен, което означава, че любовта Му няма граници. Тъй като Бог е свят, Неговата любов е квинтесенцията на всяка безупречна чистота. Любовта на Бога е безкрайно голяма. Тя е бездънно, безбрежно море, пред което коленичим в радостно мълчание и пред което дори най-възвишеното красноречие отстъпва в смущение.
И все пак, ако познаваме Бога и искаме да разкажем на другите за това, трябва да говорим за Неговата любов. Много християни са се опитвали, но никой не е успял да го направи идеално. Моите опити да опиша правдиво тази предизвикваща благоговение и удивление тема са не повече от опита на дете да грабне звезда. И все пак, като протяга ръка към звездата, детето може да привлече вниманието на другите към нея и дори да им покаже накъде да гледат, за да я видят. Когато насоча сърцето си към сияещата ярко Божия любов, някой, който не я е познавал преди, вероятно също ще погледне нагоре и ще открие надежда.
Ние не знаем и сигурно никога няма да разберем какво представлява любовта, но можем да проследим как се проявява тя и това е достатъчно. На първо място, виждаме, че се проявява под формата на добро разположение. Любовта желае добро на всички и не иска вреда или зло за никого. Това става ясно от думите на апостол Йоан: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха“ (I Йоан 4:18). Страхът е болезненото чувство, което идва с мисълта, че могат да ни причинят щета или да ни принудят да страдаме. Този страх продължава, докато сме под властта на някого, който не иска нашето благополучие. В момента, в който попаднем под закрилата на Друг, Който благоволява в нас, страхът изчезва. Дете, което се е загубило в магазин сред тълпа купувачи, е изпълнено със страх, защото възприема непознатите около себе си като врагове. Миг по-късно, когато се озове в ръцете на майка си, този ужас изчезва: детето знае колко благосклонна е тя към него и това прогонва страха.
Светът е пълен с врагове и докато има вероятност те да ни навредят, страхът е неизбежен. Опитът да се победи страхът, без да се отстранят причините за него, е напълно безполезен. Докато сме в ръцете на случайността, докато търсим надежда в теорията на вероятностите, докато се надяваме, че ще оцелеем благодарение на способността си да надхитрим врага, имаме всички основания да се страхуваме. Страхът ни измъчва.
Да знаеш, че любовта е от Бога и да отидеш в никому неизвестно място, под ръка с Възлюбения – това е единственият начин да прогониш страха. Само ако човекът бъде убеден, че нищо не може да му навреди, целият негов страх ще изчезне. Може би понякога той ще чувства нервен рефлекс, като естествено отхвърляне на физическата болка, но дълбоко проникващият в душата мъчителен страх ще си отиде завинаги. Бог е любов и Той е Господар на всичко. Неговата любов Го подтиква да желае вечно благополучие за нас и Неговата върховна власт Му позволява да ни осигури това благополучие. Нищо не може да навреди на праведния човек.
“Тялото могат да убият, но истината Божия ще остане. Царството на Бога остава завинаги.”
Мартин Лутер
Любовта на Бога ни казва, че Той е приятелски настроен към нас, а Неговото Слово ни уверява, че Той е наш приятел и иска ние също да бъдем Негови приятели. Нито един човек, у когото има дори съвсем малко скромност, не би си помислил, че е приятел на Бога, но подобна мисъл не идва от хората. Авраам никога не би казал: „Аз съм приятел на Бога“, самият Бог обаче казва на Авраам, че той е Негов приятел. Учениците на Христос не биха посмели да признаят, че са Негови приятели, но Христос им казва: „Вие сте Ми приятели“ (Йоан 15:14). Скромността вероятно ще ни накара да се усъмним в това веднага щом се замислим, но една дръзка вяра ще се осмели да повярва на Словото и да претендира за приятелство с Бога. Ще окажем голяма чест на Бога, ако вярваме в думите, които самият Той е казал, и се осмелим без колебание да отидем до престола на Неговата благодат, вместо да се крием от Него, обхванати от срам както Адам сред дърветата в градината.
Любовта е и емоционална идентификация. Тя не смята нищо за своя собственост, а свободно дава всичко на обекта на своето обожание. Виждаме това постоянно в нашия свят. Млада майка, слаба и уморена, кърми пълничко и здраво бебе и в същото време не само не се оплаква, а и гледа детето със светещи от щастие и гордост очи. Саможертвата е типична за любовта. Христос казва за Себе Си: „Никой няма любов, по-голяма от тази, да даде душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Фактът, че свободният Бог е позволил сърцето Му да се идентифицира емоционално с хората, изразява Неговата странна и прекрасна ексцентричност. Независим от никого, Той иска нашата любов и няма да бъде удовлетворен, докато не я получи. Бог е свободен, но позволява сърцето Му да бъде привързано към нас завинаги. „В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и изпрати Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (I Йоан 4:10).
„Защото Този, Който е над всички, по такъв особен начин обича нашата душа – казва Юлиана Норвичска, – че това е отвъд разбирането на всички сътворени същества, т.е. няма създадено същество, което би могло да знае колко силно, колко прекрасно и нежно ни обича нашият Създател. И затова ние можем с Неговата благодат и помощ да гледаме с вечно удивление към онази възвишена, превъзхождаща всичко, безценна любов, която Всемогъщият Бог изпитва към нас в Своята доброта.“
За любовта е характерно и че нейният обект й носи наслада. Бог изпитва наслада от това, което е създал. Апостол Йоан казва искрено, че целта, заради която Бог е създал света, е Неговата собствена наслада. Бог е щастлив в любовта Си към всички, които е създал. Не можем да не забележим удоволствието, с което Бог говори възторжено за Своите творения. Псалм 103 е божествено вдъхновена поема за природата. Толкова много щастие е изразено в нея, че вероятно можем да я определим като възторжена. Възхищението на Бога се усеща във всеки стих: „Да бъде слава на Господ навеки; да се весели Господ за делата Си!“ (Пс. 103:31).
Бог изпитва особена радост за Своите светии. Мнозина смятат, че Той е далече, че е мрачен и много недоволен от всички, че гледа надолу, към Земята, с постоянна апатия, защото отдавна е загубил интерес към ставащото там. Това обаче е погрешно мнение. Наистина Бог мрази греха и никога няма да погледне с удовлетворение към несправедливостта, но когато хората се опитват да изпълнят Неговата воля, Той отговаря с искрено чувство. Христос чрез Своята изкупителна жертва премахва бариерата, разделяла хората от приятелството с Бога. Сега в Христос всички вярващи души са обект на възхищение от страна на Бога. „Господ, Богът твой, е сред тебе: Той е силен да те спаси; ще се развесели за тебе с радост, ще бъде милостив в любовта Си, ще тържествува за тебе с песни“ (Соф. 3:17).
Според книгата Йов Бог е създал света под звуците на музика. „Къде беше ти, когато полагах основите на Земята? Кажи, ако знаеш… На какво са закрепени основите й или кой положи крайъгълния й камък при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божи синове възклицаваха от радост?“ (Йов 38:4, 6-7). Джон Драйдън развива тази идея: „С хармония, с небесна хармония е положено началото на този облик на Вселената: когато природата е лежала под куп хаотично натрупани атоми и не е можела да вдигне глава, от небето се е разнесъл мелодичен глас: „Изправи се, ти не си мъртва!“. След това студено и горещо, мокро и сухо – всичко бързо си е дошло на мястото и се е подчинило на силата на музиката. С хармония, с небесна хармония било положено началото на този облик на Вселената: от хармония към хармония, създаването на Вселената е преминало през всички ноти и в последния регистър бил сътворен човекът“ (Из песен, която се пее в Деня на свети Цецилий).
Музиката е едновременно израз и източник на удоволствие, а най-чистото и най-близкото до Бога удоволствие е насладата от любовта. Адът е място, където няма удоволствие, защото там няма любов. Раят е изпълнен с музика, защото е място, където радостите на святата любов изобилстват. Земята е място, където насладата от любовта е смесена с болка, защото тук има грях, омраза и зла воля. В свят като нашия любовта понякога трябва да страда, както е страдал Христос, като отдава Себе Си за спасението на Своите. Но ние сме получили твърдо обещание, че причините за скръбта в крайна сметка ще бъдат премахнати и новите хора завинаги ще се радват на свят, изпълнен с безкористна, съвършена любов.
Любовта се характеризира с творческа активност. „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас още когато бяхме грешни“ (Римл. 5:8). „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Така трябва да бъде там, където има любов. Любовта винаги трябва да дава нещо на своя обект, независимо от цената. Апостолите критикували остро младите църкви, защото някои от членовете им забравили за това и позволили тяхната любов да бъде пропиляна за лично удоволствие, докато братята им били в нужда. „Който има световните блага, а като види брат си в немотия, затвори за него сърцето си, как пребъдва в такъв Божията любов?“ (I Йоан 3:17). Ето какво пише апостол Йоан, който векове наред е известен като любимия ученик на Иисус.
Любовта на Бога е една от удивителните реалности на Вселената, тя е стълбът, който поддържа надеждата на целия свят. Но е и нещо лично, интимно. Бог обича не населението на Земята, а хората. Той обича не масите, а хората. Обича всеки от нас с голяма любов, която няма начало и не може да има край.
В практиката на християнството намира израз толкова много любов, че това го отличава от всички други религии и го издига високо над най-чистата и благородна философия. Тази наситена любов е самият Бог сред Своята Църква, ликуващ за Своя народ. Истинската християнска радост е хармоничният отговор на сърцето към Господната песен на любовта.
Ти, скрита Божия любов, чиято височина,
чиито дълбини са безкрайни, неизвестни на никого.
Виждам твоята прекрасна светлина отдалече.
Дълбоко в душата си въздишам, моля Те за покой.
Сърцето ме боли, не може
да се успокои, докато не намери мир в Тебе.
Герхард Терстеген
Ейдън У. Тоузър
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2021 <<<