Екатерина Сотник
Четиво за7 мин

ЛЕСНО ЛИ Е С НАС, СТАРЦИТЕ?

Поне малко любов

В продължение на няколко месеца работех като гледачка в приют с традиционното име „Добрия самарянин“. Постигнахме добри отношения с обитателите му и аз продължих да посещавам бабите през почивните дни. В най-голямата стая имаше 12 жени.

Веднъж, след като раздадох пирожките, които бях донесла, се настаних на леглото до баба Вера. Оттук виждах добре всички останали и можехме да проведем тих разговор. Държах едната ръка на Вера Павлова в своите ръце и леко я милвах. По едно време приятелката ми се разрида силно и това ме изплаши. Започнах да я прегръщам, докато питах объркано какво се е случило. Според мене в нашия разговор нямаше нищо, което би могло да я нарани. След като се успокои малко, Вера, все още през сълзи, каза:

– Тук имам всичко, което е необходимо за нормален живот. Доволна съм от всичко: храна, топлина и лекарите ме гледат, всичко е наред… Но ако можеше поне понякога някоя близка душа да ми подържи ръката, да ми каже добра дума! Тогава щях да знам, че не живея напразно.

Някой сее, друг жъне

 8 март тази година прекарах в селото на моя 70-годишна приятелка. Преди две години тя погреба най-малкия си син, 22-годишен. Останаха й още трима. Единият живее със семейството си в същото село, другите двама са в града. Цял ден очите на приятелката ми бяха мокри от сълзи, цял ден тя чакаше някой от синовете да поздрави майка си поне по телефона. Сама се опита да им се обади, но не вдигаха. След обяд снахата от село все пак я поздрави от името на съпруга си и децата. Извини се – съпругът ѝ работеше много в сезона на сеитбата. Градските синове не се обадиха нито на втория, нито на третия ден.

– Но нали виждат, че съм ги търсила! Да не би да се е случило нещо? – съкрушено ме попита по телефона приятелката ми.

Не издържах – нейната самота не напускаше мислите ми и реших да помогна. Познавам една от снахите й в града от около 10 години. Мила, общителна, открита и добра – такава я знаех, бяхме се срещали няколко пъти, понякога говорехме по телефона.

– Какво имаш предвид? – попита тя, когато казах, че искам да поговорим за майката на съпруга й.

Стоманени нотки звъннаха в красивия й глас.

Просто споменах, че майка им очакваше да й се обадят за празника.

– И как виждаш ти тази ситуация? Лесно е да въведеш ред в чуждото семейство! Хайде, слушам те! – но преди да ми даде думата, пет минути слушах как свекърва й заслужава точно такова отношение от страна на децата и внуците си.

Веднага разбрах, че приятелското общуване помежду ни е приключило – най-вероятно това беше последният ни разговор и моят последен шанс да „споделя“ своето виждане за ситуацията. Какво друго ми оставаше, освен да кажа това, заради което позвъних.

– Мисля, че в този случай някой жъне, а друг сее…

От нейния отговор ми стана студено – почувствах облекчение, че това беше само телефонен разговор и ни деляха 60 км.

Всичко, което тя ми разказа за свекърва си и нейното отношение към децата, а след това и към внуците, напомняше много на онова, което ние преживяхме с моята майка! Те, както и ние, никога не почувствали любов, а срещали само постоянни подозрения и незаслужени обвинения, настройване на децата едно против друго. Познатата ми даде воля на емоциите си и изля пред мене болката си от своя двадесетгодишен брак.

– Тя си получава заслуженото – жъне това, което е посяла. Аз какво съм виновна? Сея любов и нежност в моите деца, работя усилено, за да знаят, че майка им ги обича! Винаги съм се старала да поправя нейните грешки заради децата ми. И разбира се, моите деца и внуци няма да „забравят“ да ме поздравят за празниците!

А аз погледнах в моето сърце… Като на филмова лента изплуваха картини от детството и юношеството ми. Ето, крещя на майка си: „Кой те помоли да ме родиш, след като не си имала намерение да ме обичаш като нормалните майки?!“. Толкова ми беше акълът на 13. „Изпрати ме в интернат, за да не ти съсипвам нервите, както казваш!“ При тези спомени от гърдите ми неволно се изтръгна въздишка: „Прости ми, Господи!“. А после, на 15, избягах от къщи. Слава на Бога, че отидох да работя в града, а не… Мама остана виновница за моето нещастие, докато навърших 23 – до деня, в който започнах да чета Новия Завет. Върнах се при майка си и буквално паднах на колене: „Мамо, прости ми… Благодаря ти, че ми даде живот!“. Сега майка ми не вижда и не може да ходи. Живя при нас година и половина, сега е при сестра ми – когато поиска, може да дойде отново. Човек няма как да избяга от спомените си, но да живее с миналото или с бъдещето, изборът е негов.

Когато помним злото, рискуваме да се самоубием с това зло, което пазим в сърцата си. Колко безразсъдно е това! Ник Вуйчич, който е роден без ръце и крака, казва: „Разбрах, че имам избор: да се ядосвам на Бога за това, което нямам, или да Му благодаря за това, което имам“. Днес посещавам интернат за жени с увреждания, които принадлежат на държавата още от раждането си. И досега нито веднъж не съм ги чула да проклинат родителите си, които буквално са ги изхвърлили. Но мнозина от тях мечтаят поне един път в живота си да видят жената, която ги е родила, макар да им е само „биологична“ майка. Питам ги – защо?

– За да ѝ кажа „благодаря“, че ме е родила. Да й кажа, че я обичам.

И колкото и да обичаме децата си, колкото и педагогически правилно да ги възпитаваме, те пак ще постъпят с нас така, както ние постъпваме с нашите родители. Не можем да спрем духовните закони на Вселената.

От колко време не сте казвали на майка си, че я обичате? Преди колко време благодарихте на свекърва си, че е родила любимия ви човек?

Тя я нарече „лельо“

Скъпа кола влезе в двора на селския приют за самотни стари хора. Жена на около 50 години изхвърча от предната седалка и хукна към офиса, където вече я чакаха. Буквално след минута тя се върна и докато издърпваше възрастната жена от задната седалка, изчурулика:

– Лельо, всичко ще бъде наред! Тук ще се чувстваш като в рая…

Старицата вървеше бавно, облягаше се на ръката на служителя, който я съпровождаше. Скоро двамата изчезнаха в офиса.

От страната на шофьора излезе мъж и запали нервно цигара. Цялото му същество изразяваше възмущение и дори гняв. Работникът, който копаеше в цветните лехи, се облегна на лопатата и се опита да го утеши:

– Не се тревожете, леля ви няма да е зле тук. При нас е уютно, отношението към хората е добро.

– Каква „леля“?! Тя беше майка на съпругата ми в продължение на 48 години, но сега скъпата ми жена изведнъж си спомни, че всъщност й е леля! – почти извика мъжът, но в гласа му не прозвуча гняв, а по-скоро болка, отчаяние.

Срещнал пълния с недоумение поглед на работника, той обясни:

– Майката на жена ми починала, когато тя била на 2 години. По-малката сестра на майка ѝ я осиновила. Не се омъжила заради нея, цял живот превивала гръб, за да може „сирачето“ да завърши две висши образования и непрекъснато да се шляе из чужбина. А сега, когато майка ѝ се разболя, жена ми изведнъж се сети, че всъщност не й е майка. Това е първият път, когато я нарече „леля“ – срам я е пред хората да се отърве от майка си. За каква съвест говорим…

Мъжът се обърна, в очите му като че ли се появиха сълзи.

Възрастната жена живя в старческия дом 9 дни. Не докосна храната, която й даваха. И никой не чу как звучи гласът ѝ. Така и отнесе цялата си болка със себе си.

Сестрите в приюта си шепнеха за нея – съжаляваха я. Само работникът, който помнеше неотдавнашния си разговор, съжаляваше искрено не старицата, а нейната „дъщеря“…

„Те не смятат да остаряват“

Две възрастни жени говореха за трета – тяхна приятелка, която децата ѝ бяха забравили.

– Е защо така? Нали тя вложи в тях цялата си душа, без остатък!

– Така става, защото децата не мислят, че старостта и самотата ще дойдат и при тях.

Екатерина Сотник


СПОДЕЛИ