Марио Любенов
Четиво за6 мин

КОВИД ПЕЩТА

Краят на март е и третата вълна на ковид пандемията е в своя вихър. Хиляди заразени всеки ден, звукът от сирени на линейки огласява улиците на София, медиите не спират да съобщават най-новите здравни, и не само, статистики.

Заминахме със семейството ми на село за няколко дни. Още вечерта, след като пристигнахме, с моята съпруга се почувствахме отпаднали. Втресе ме необикновено силно. На сутринта отидохме да си направим тестове за коронавирус. Следобед вече знаехме, че резултатът е положителен. Тревога изпълни и двама ни. У мене нахлу вълна от тревожни мисли: готов ли съм за среща с Бога, ако умра; как ще се грижим за сина ни, който е едва на три години, и т.н. В този вихър от страхове и притеснения застанахме на колене и призовахме Господ да поеме контрола над нашите мисли, чувства и емоции, които усложняваха допълнително цялата ситуация. Представихме се в ръката Му и утехата не закъсня.

Започнахме стандартно лечение с антибиотици под карантина. След три дни моето състояние се влоши и се наложи да ме приемат в болница в близкия град Бяла. По милост Божия съпругата ми караше вируса без сериозни усложнения, така че Бог ни даде утеха по въпроса за грижите за детето. Синът ни също прекара вируса, но за кратко, като обикновена настинка, дори без антибиотик. Бог го помилва. Като вярващи хора, които обичат Бога и искат да живеят като Негови деца, вече бяхме представили молитвената нужда за подкрепа в църковната вайбър група, където участват около двеста братя и сестри. Те взеха присърце нуждата на семейството ни и ни понесоха на молитвените си ръце с усърдие.

Когато постъпих в болницата, отново ме тестваха и ми направиха снимка на белите дробове. Резултатът не беше добър – оказа се, че имам двустранна бронхопневмония, причинена от Ковид-19. Това напълно ме отрезви и си избих от главата идеята, че дори да се разболея, ще прекарам коронавируса леко, защото съм физически здрав. Страхът отново се опита да вземе контрол над мислите ми, особено когато виждах да изнасят мъртви хора, загубили битката с вируса. Усещах, че в духа ми тече духовна битка. Сатана по всякакъв начин се опитваше да ми внуши, че съм свършен и Бог не контролира ситуацията.

Следващите два – три дни бяха тежки за мене не само физически, а и душевно-емоционално. Недостигът на кислород се увеличаваше неимоверно, главоболието и температурата бяха неизменни, измъчваха ме болки в мускулите и ставите, както и обща отпадналост.

Молитвата ми към Бога се превърна в постоянен процес, който държеше духа ми бодър въпреки състоянието, в което се намирах. Агресивните атаки на дявола не спираха в ума ми и това ме провокираше да стоя в непрекъсната молитва.

На третия ден в болницата нямах никакво облекчение от лечението, напротив, влошавах се. Когато се изправях от леглото, не можех да направя повече от 3 – 4 крачки. Като че ли дробовете ми бяха пълни с нещо и място за кислород нямаше. Виеше ми се свят, задушавах се, а започна и кашлица, от която направо ми спираше дъхът.

Като изпадах в пристъп на задушаващата кашлица, чак до посиняване, изпитвах паник атаки, силен стрес, сърцебиене, страх, несигурност дали ще успея отново да си поема глътка въздух, или тази беше последната. Ужас! В тези моменти на борба за кислород оцених в пълнота това, с което Бог ни е дарил – кислорода и способността човек да го приема свободно във всеки миг от живота си, без да е нужно да се бори за него. Слава на чудния Творец!

Сложиха ме на кислородно дишане с маска и маркуч в носа. Антибиотиците не даваха резултат и това тревожеше докторите. Апаратурата, с която разполагаха за кислорода, беше слаба и недостатъчна за всички болни в отделението. Затова решиха да ме преместят в русенска болница, с по-съвременна апаратура и условия за лечение. Това беше милост Божия към мене. Първите дни в Русе също нямаше особена промяна в състоянието ми. Не бях свалял температурата десетина дни, имах херпеси по устните и ушите, и разбира се, всички други симптоми. Много трудно стигах до тоалетната без маската за кислород. Измъчваха ме кашлица, задух, световъртеж… Бях се уморил тотално да се боря и не можех да продължа физически. Дойде момент, в който застанах в молитва пред Бога и Го помолих Той да продължи да се грижи за семейството ми, ако ме прибере. Аз изгасвах. Това беше преминаването ми през „долината на смъртната сянка“, за която говори цар Давид в Псалм 22:4.

На следващия ден моите братя от църквата ми казаха, че искат да ме подкрепят в молитва и да издигнат глас към Господ всички заедно, в платформата онлайн, за живота и здравето ми. Там, на леглото, стоях с маската в немощ и слушах горещите им молби към нашия Спасител за мене. Сърцето ми се късаше от съкрушение и любов към Господ и Неговата свята Църква. Бог вдъхна изцеляваща душевната ми мъка надежда, че Той ще бъде с мене и аз – с Него във всичко, което предстои. Тогава се сетих за продължението на пасажа в Псалм 22:4: „И в долината на смъртната сянка да тръгна, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и твоята тояга ме успокояват“.

След молитвата ми просветна и отново се обнадеждих.

Лекарите знаеха, че нещо нередно се случва със здравето ми и не е нормално антибиотиците да не дават резултат вече две седмици. Предложиха ново лечение, което щеше да повиши имунитета ми, явно паднал значително. Ставаше дума за лекарство, което се прилага рядко, само в определени тежки случаи. Бог се погрижи и за средствата, които бяха необходими за това лечение, а те не бяха по възможностите на семейството ни. Три дни продължи вливането на лекарството. Имах вътрешно убеждение, че този препарат ще бъде употребен от Бога за изцелението ми. Още от първия ден започнах осезаемо да се подобрявам. На третия вече бях значително по-добре. Оказа се, че вследствие на дългогодишната ми зависимост от наркотиците, от които Бог ме избави преди тринадесет години, коронавирусът е увредил черния ми дроб и това е усложнило допълнително лечението. След още няколко дни вече дишах самостоятелно, без кислородната маска, сатурацията ми се възстанови и дойде време да ме изпишат от болницата.

Когато анализирам всичко, което Бог допусна да преживея чрез това изпитание, стигам до извода, че преминах през онова, за което се говори в I Петър 1:5-8: „…с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение, готово да се открие в последното време. Затова се радвайте, макар и сега да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-скъпоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест, и слава, когато се яви Иисус Христос“.

Да, беше „потребно“ да пострадам за малко в духа, душата и тялото си, за да се изпита вярата, която Христос ще потърси от мене. Благодарен съм на Бога за пещта, през която ме прекара и от която ме извади за Негова прослава, като отърси шлаката от чистото злато, т.е. пречисти вярата ми в Него от предразсъдъци и неверие.

Пожелавам на добър час на всички искрено вярващи братя и сестри в Господ в пещта на пречистването, която Той е отредил за всяко Свое дете!

Марио Любенов


СПОДЕЛИ