„А Господ е Духът; където пък е Духът Господен, там има свобода.“
II Коринтяни 3:17
Родена съм в християнско семейство и израснах с осъзната вяра в Бог. Бях послушно дете, възпитавана изключително строго. След преживяна травма в детството се научих да „бягам“. Моят свят бяха книгите – всяка свободна минута прекарвах в четене, бягайки от реалността. Бях много малка да знам, че Бог може да ме освободи от това. Приемах Бог само като утешител – като родител, при когото да отидеш, когато си наранен, където се свивах, плачех и молех за помощ в трудни моменти.
Живеехме във време, когато не можеше да се ходи свободно на църква, но баба ми беше ревностна във вярата си и редовно ме водеше със себе си. Майка ми от своя страна живееше компромисен християнски живот – между Бога и света. Много по-късно щях да разбера, че такъв вариант не съществува ,,… не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога“ (Яков 4:4).
Когато завърших средното си образование, бях твърдо решена да стана монахиня – да вляза в манастир и да получа богословско образование. Обичах Бога с цялото си сърце и исках да Му посветя живота си. Тогава дори не предполагах през какво ще мина, докато дойде моментът, в който наистина ще Му се посветя в пълнота.
Семейството ми беше категорично против моите решения и с малко помощ от амбициозната ми майка след около година вече бях омъжена, а след още толкова Бог ми подари моя прекрасен първороден син. Отстрани всичко изглеждаше наред, но бракът с атеист е труден, особено в морален аспект. Поради непреодолими различия и намеса на семействата ни решихме да се разделим. Молех се, но не чувствах Бога близо до себе си. Скоро след развода синът ми си счупи ръката. Последва операция. Месец след това и аз счупих ръката си. След операцията не даваха шансове да я движа и на 50%. Бог обаче се смили и се прослави – ръката ми се възстанови (тогава, дори не подозирах, че с тези ръце ще се наложи да издържам семейството си). Няколко месеца по-късно изгубихме всички жилища, защото майка ми ги беше ипотекирала. Заживяхме със сина ми при баба ми и нейната силна вяра в Бога и чистият морал на този дом възстановиха моя душевен мир.
Твърдо бях решила никога повече да не се омъжвам. Отношенията ми с Бога бяха сложни. Въпреки че виждах, че Той има пълен контрол над живота ми, имаше решения, които вземах сама и се молех за Неговото съгласие. Винаги, за всяка ситуация, имах подготвени план А, В и за всеки случай С. Така донякъде спокойно минаваха годините, докато не ме връхлетя „голямата любов“. Това е тази любов, за която всяко момиче от света мечтае, но която, за съжаление, измества Бога настрани със земните си желания, мечти и чувства. Пред мен се откри един нов, свят изпълнен с екстремни преживявания – мотори, коли, високи скорости, шумни събирания, цигари…
Омъжих се за втори път. Съпругът ми вярваше в Бога и за кратко заживяхме като примерно християнско семейство. Родиха ни се две деца, ходехме на църква, не пропускахме семейното четене и изучаване на Библията вечер. Бог благославяше семейството ни. Малко по-малко започнахме да допускаме компромиси – пушехме цигари и двамата, съпругът ми започна да пие алкохол, възобнови се страстта му към моторите… Аз от своя страна опитах нещо, за което знаех от баба ми, че не трябва да правя. От поколения по майчина линия жените в рода ни са „надарени“ със специални сили. Баба ми ми беше разказала, че през поколение се ражда „лечителка“ – бабата на баба ми – Тодора, моята баба Тодорка, аз, нейната внучка Теодора… Отначало опитах плахо – като поставех ръка на челото на съпруга ми, главоболието му минаваше, на детето спадаше температурата… Дори не помислях, че тези сили не са от Бога и че затъвам в окултизма.
Отслабихме вярата си и сатана успя да се домогне и разруши здравата връзка между мен и съпруга ми. Въжето, с което беше скрепен бракът ни, не беше тройно и не издържа – „тройното въже не се къса бързо“ (Екл. 4:12). Съпругът ми започна да се променя и след седем благословени години последваха две, през които с децата ми преживяхме психическо и физическо насилие. Когато вече беше въпрос на оцеляване, просто ги взех и се върнахме в България.
Отново избягах.
В непознат град, сама с трите си деца трябваше да започна нов живот. Но имах Бога и знаех, че Той няма да ме изостави. Друг никой не ми трябваше. Започнах да градя стени между мен и хората, не исках някой отново да нарани мен и децата ми. И на църква не исках да ходя, не допусках никого до себе си. Аз, Бог и децата…
И започна една въртележка – родителски срещи (двете ми по-малки деца не знаеха български), матури, болници, работа… Без помощта на големия ми син нямаше да се справя. Бях спокойна, че е до мен. Но… Бог имаше план за него. Той завърши висшето си образование и започна работа. Виждах как се променя, виждах неговата неудовлетвореност от всичко, което правеше. Молех се Бог да го насочи, да даде смисъл на живота му.
Не след дълго негов познат го покани на църква. Синът ми започна да ходи редовно и с желание. За много кратко време се промени – беше винаги усмихнат, спокоен, щастлив. Започна да кани и нас с децата на църква. Отказвах твърдо. Радвах се за детето си, но не исках нищо повече за себе си. Бях застинала на едно ниво във вярата и дори не мислех за израстване. Бог обаче беше решил да ме доведе при Себе Си и щеше да го направи независимо от моята упоритост.
Един ден синът ми ми съобщи, че отива да живее на мястото, където сега се намира нашата църква. Беше голям парцел с една барака, в която той щеше да живее. Бях ужасена. За мен си беше предателство. За това ли молих Бога? Поставих въпроса ребром: „Или семейството ти, или парцелът!“. Отговорът му ме смаза: „Тези хора са моето семейство, мамо, аз отивам да служа на Бога“ – каза кротко синът ми и ме прегърна. Вместо да изпратя детето си с благословия, аз му казах, че вратата ми вече е затворена за него.
Дори не мислех, че това беше изпитание за мен, в което аз се провалих. Бог изпрати Единствения Си Син – Иисус Христос, да умре за мен, а аз не исках да пусна сина си да Му служи! „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Седмици наред плачех нощем, двете ми по-малки деца плачеха за брат си и ме молеха да се видят с него. Естествено, след време синът ми започна да идва да ни види и всеки път ни канеше на църква. Беше променен – възмъжал, помъдрял, спокоен, щастлив. Една неделя взе брат си и сестра си на църква… и оттам нататък – всяка неделя. Децата чакаха неделите с нетърпение, после започнаха да ходят на служения в домове за стари хора и не можех да повярвам каква радост им носеха тези общения – осмисляха живота им.
През цялото това време големият ми син никога не се отказа да ме пита: „Мамо, тази неделя ще дойдеш ли на църква?“. Оправдавах се с работата – бях започнала на ново място, само нощни смени, всяка нощ. Бях стигнала до пълно изтощение – сутрин, докато чаках на спирката след смяна, молех Бога само да ми даде сили да се кача в автобуса. Бог ясно ми показваше, че трябва да спра тази работа. Когато припаднах на работното си място и синът ми ми каза, че е наложително да напусна, аз казах „Не“. Тогава той каза: „Да знаеш, че ще се моля да спреш тази работа“.
Бог чу молитвите му. След по малко от седмица затвориха магазина заради грешка на колежка. Сега вече нямах оправдание да не отида на църква. Беше Рождество. Бях много напрегната и бях подготвила в ума си сценарии за всяка ситуация. За моя изненада хората ме посрещнаха и ми подадоха ръка с усмивка и без превзетост – все едно се връщах у дома. По-късно разбрах, че това е отговорена молитва не само на сина ми, но и на още много хора, които дори не ме познаваха, но се бяха молили за мен.
Бях съкрушена. Бог най-после ме доведе у дома. Много плаках и най-после Му се доверих докрай. Оставих Го да вземе товара от гърба ми. Най-после бях свободна. Всяка грижа оставих в ръцете Му. Помолих Го да прости греховете ми и Му обещах да Му служа с неразделено сърце, само на Него – „Защото очите на Господ оглеждат цялата земя, за да помагат на онези, чието сърце е напълно предадено на Него“ (II Лет. 16:9).
Не казвам, че няма трудности в живота ми. Още събарям стени между мене и хората. Уча се на смирение и търпение, но спокойствието, мира, свободата, които имам в Бога, Неговата вярност и любов са твърдата основа, на която да градя.
Теодора Маринова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2023 <<<
