– Искам да разбера в какво е същността.
Провинциален ирландски говор. Тъмни, бездънни очи. Искрен поглед.
– Само не ми говорете за религията. Това ми е добре познато. И, моля ви, без богословие. Имам научна степен. Нека говорим за същността, става ли? Покажи ми същността.
Момчето се казва Ян. Учи в канадски университет. Благодарение на някои събития той разбира, че съм християнин, а аз разбирам, че също е искал да стане християнин, но се е разочаровал.
– Израснах сред вярващи – ми разказва той. – Исках да посветя живота си на служение. Посещавах пълния курс от лекции: богословие, езици, екзегетика. Но по-нататък не ми провървя. Нещо не проработи. Някъде там, вътре – сериозно продължава той, – поне така ми се струва
– Израснах сред вярващи – ми разказва той. – Исках да посветя живота си на служение. Посещавах пълния курс от лекции: богословие, езици, екзегетика. Но по-нататък не ми провървя. Нещо не проработи. Някъде там, вътре – сериозно продължава той, – поне така ми се струва.
Слушам, без да вдигам поглед от чашата кафе, която стои пред мен, след това поглеждам Ян. Докато разбърква кафето си, с кратък въпрос той обобщава провала на плановете и надеждите си:
– Какъв е смисълът във всичко това? Кое е най-основното? Обяснете ми. И нека говорим по същество, за най-важното. Покажете ми същността.
Въпросът увисна във въздуха. Мълчаливо гледам момчето. Какво да му кажа? Бих могъл да му разкажа за църквата, за учението или да му прочета нещо от класиката за такива случаи – като двадесет и втори Псалм: „Господ е Пастир мой…” Но всичко това в момента изглежда неподходящо. Може би някакви мисли за молитвата, може би Златното правило от Мат. 7:12?
Не, Ян очаква от мен нещо наистина съкровено – нужна му е сърцевината. Нека за момент спрем и се вслушаме. Чувате ли въпроса му? Усещате ли цялата горчивина на неговото разочарование? „Не ми говорете за религията – ме моли той. – Покажете ми същността.”
А каква е същността? В Библията, която съдържа повече от хиляда страници, кое е най-важното? Сред множество предписания и съвети, където е записано какво може и какво не, кое е най-същественото? Кое е най-необходимото, без което е невъзможно да съществуваме? Старият Завет? Новият? Благодатта? Спасението?
Какво бихте казали на Ян?Може би ще започнете да му разказвате за греховността на света и за светостта на небето? Ще се сетите за Йоан 3:16 или за Деяния 2:38, а може би бихте му прочели 13 глава от Първото послание към коринтяните? Какво бихте отговорили на Ян? Къде е същността? Напълно е възможно вие също да сте търсили отговор на този въпрос. И като странствате по пътечките на религията и вярата, сигурно ви се е случвало много по-често, отколкото бихте искали, да се намерите пред пресъхнал кладенец.Когато думите на молитвата не намират отклик във вашата душа. Целите ви се оказват нереални и християнството ви изглежда като хроника, изопачена с изобилие от крайности и фалшиви ноти.
Нима не съществува друго? Служби в събота и неделя, песни, десятък, златни кръстове, официални костюми, величествен хор, Библии в кожени калъфи. Да, всичко това е прекрасно, но… къде е онова, главното, коя е причината за всичко това?
Разбърквам моето кафе, а Ян своето. Отговорът не идва. Всички стихове, които знам наизуст, не са подходящи за този момент. Готовите отговори биха звучали неубедително.
Обаче днес, след като изминаха много години, знам какво бих могъл да споделя с него. Замислете се над думите на апостол Павел от 15 глава на Първото послание към коринтяните: «Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според Писанията.»
«Първо» – казва той.
Четем по-нататък: «Че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията; и че се яви на Кифа, после на дванадесетте.»
Ето го! Много просто. Иисус е разпънат, погребан и е възкръснал. Учудвате ли се? Не? Същността е Неговата смърт. Нищо повече!
Разпятието. В хода на цялата човешка история този излъчващ блясък брилянт привлича непреодолимо. Неговата трагедия води към себе си всички страдащи. Неговият парадокс обезсилва циниците. Неговата надежда зове всички търсещи.
Според апостол Павел именно разпятието, кръстът е най-главното, най-важното. И наистина, какво е това Инструмент за убиване! Какво ли не се е случвало с него през историята на човечеството! Кръстът се е боготворял и е бил презиран, бил е покриван със злато, горял е в огъня, носил се е на гърдите, до сърцето и е бил изхвърлян. Какво ли не се е случвало с него, само едно не е ставало – никой не е минавал покрай него равнодушно.
Не. Такава възможност кръстът просто не оставя. Опитайте да не го забележите, когато на дървото е приковано едно от най-невероятните обръщения към човечеството. Разпънатият на него дърводелец твърди, че е Бог, слязъл на земята. Свят! Вечен! Победител над смъртта!
Не е удивително, че ап. Павел го нарича „самата същност на благовестието”. Защото изводът, който следва, звучи достатъчно отрезвяващо: ако тази вест е истина, това е повратната точка в историята на човечеството; ако е лъжа, това е една от най-големите заблуди.
Именно така кръстът става това, което е – смисълът на всичко. И ако имах възможност да срещна още веднъж Ян, непременно бих му разказал това.
Бих му разказал за трагедията, станала през онзи пролетен ден, когато жилото на смъртта е изтръгнато и милостта е заплатила нашите дългове. Бих му разказал за смущението на Петър, за нерешителността на Пилат, за предаността на Йоан. Бихме прочели заедно с него как в тъмната градина било взето нелеко решение и за гробницата, озарена със сиянието на възкресението. Бихме поговорили за последните думи, които произнася Месия, принесъл Себе Си в жертва.
И накрая бихме се вгледали по-внимателно в самия Месия. Юдеинът, чиято смърт е променила света и чието влияние е толкова голямо, че не може да се сравни с никое друго. Не е чудно, че го наричат Спасител.
Може да се окаже, че за читателите отговорът на въпроса, над който се мъчеше Ян, отдавна е известен. Това означава, че вече сте мислили върху учението за кръста. Продължавайте да разсъждавате.
