Въпросите за живота и смъртта са най-вълнуващи за човечеството. През вековете те неведнъж са били предмет на изследване. Резултатът винаги е един и същ: трябва да се приемат като аксиома, не е нужно да се доказва тяхното съществуване. За тези, които не се придържат към възгледа на креационизма, т.е. че животът е даден от Бога, въпросът за произхода на живота остава открит: „Някои факти ни дават представа за условията, при които може би се е зародил животът, но механизмите, по които неживото е станало живо, все още са неуловими.”[1]
Но тук ще ни интересува не произходът на живота, а протичането му, процесите в него и продължението му. Ще разгледаме конкретно живота на хората, а не биологичния живот изобщо.
Всички са съгласни, че животът е дар. Но не всички казват от кого. Хората го ценят и го обичат, без да зачитат неговия Източник. Мнозина се опитват да вземат всичко от живота тук и сега, без да осъзнават, че той има продължение и няма да свърши, тъй като Източникът му е вечен.
Ще се опитаме да дадем кратко определение за живота. Той е даденост от Бога, постоянно развиващ се процес с две основни страни – умиране и раждане, – които се противопоставят и в които действат законите на смъртта и на раждането. Така е в биологичния, душевния и духовния свят.
В Бит. 25:8 (СИ) четем: „Почина Авраам и умря в добра старост, престарял и наситен (на живот) и се прибра при своя народ.” Той живее 175 години. А Матусал е на 969 години, когато умира (Бит. 5:27). Вниманието ми тук досега винаги е било насочено към броя на годините. За Матусал не се казва как е изживял живота си, дали е бил удовлетворен от него, само разбираме колко години е живял и че е умрял. А за Авраам научаваме, че е бил „наситен на живот”. Само с една дума – наситен – се дава пълна характеристика на един истински живот. И се откроява разликата. Матусал е наситен на дни, а Авраам на живот. Защо? Авраам живее с Бога, животът му е изпълнен с вяра и дела, извършени според Божието слово. Затова той става баща на всички вярващи, образец за пълноценен живот, наситен с Божието благоволение, съпроводен със свръхестествена намеса като отговор на Авраамовото послушание. Има живот, който се свежда до биологично съществуване. Той е подчинен на лозунга: „Яж, пий и се весели, само това ще ти остане.” Такива хора съществуват, водени от страстите си, в пълна зависимост от тях. Те робуват на алкохола, наркотиците, блудството. Ето как ги описва Соломон: „Не бъди между онези, които се напиват с вино, между невъздържани хора, които преяждат с месо, защото пияницата и чревоугодникът ще осиромашеят и сънливостта ще облече човека в дрипи, защото блудницата е дълбока яма и чуждата жена е тесен ров. Да! Тя причаква като за плячка и умножава числото на неверните между хората… Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; даже ще бъдеш като някой, който би легнал сред море, или някой, който би лежал на върха на мачта“ (Пр. 23:20-35).
Има живот на благополучие и благоденствие, който Бог предлага на израилския народ. „Днес викам небето и земята за свидетели против вас, че положих пред вас живот и смърт, благословенията и проклятията. Затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти” (Вт. 30:19). Този живот означава умиране за езичеството, което предизвиква проклятие – постоянен страх за живота в битката с болести, стихии и бедствия, войни и безредици, несигурност и опасности, постоянно безпокойство. Това е живот на покорство пред Божиите наредби, което поражда благословение. Бог говори за благоденствието и благополучието, дадени по свръхестествен начин като дар за послушание на Неговото слово. „Хвани се здраво за поуката, не я оставяй; пази я, понеже тя е животът ти” (Пр. 4:13). В старозаветните времена животът се цени като дар Божи с всичките му характеристики на благополучие и благоденствие както за самия човек, така и за потомството му – богатство и слава, чест и мир, покой на земята. Това е всичко, което могат да си пожелаят всеки човек и всеки народ. В живота на израилтяните, на които са дадени условията да притежават такъв живот, има периоди, когато го постигат и когато го губят. Причината е, че не го ценят. Струва им се, че не ги удовлетворява напълно, затова търсят нещо по-различно и го намират не в Бога, а отново в езичеството, което докарва отново проклятие. Защото идва един момент, когато човек се изморява от живота на благоденствие и благополучие, сигурност и безопасност и повтаря след Соломон: „Намразих живота, понеже тежки ми се видяха делата, които стават под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятъра.”(Екл. 2:17). Този цар притежавал живот, за който днес мнозина мечтаят, казва: „Намразих…” Защо го постига това разочарование? Отговор намираме в неговите изводи: „Не е във властта на човека и това благо – да яде, да пие и да наслаждава душата си от своя труд. Аз видях, че и това е от Божията ръка; защото кой може да яде и кой може да се наслаждава без Бога?” (Екл. 2:24-25, СИ) Дори да имаш всичко, без Бога то е суета. Доказва го историята на много народи и империи с техните идеолози, философи, политици, които бленуват за живот, когато всички ще бъдат щастливи, но така и не постигат целта си. Земният живот има само хоризонтални измерения, той не може да насити човешката душа в стремежа й към състоянието, което e изгубила, но към което интуитивно постоянно изпитва носталгия – състояние не на временно земно щастие, а на пребъдване в блаженство чрез общуването с нейния Творец.
Бог дава отговора на това човешко търсене преди 2000 години в лицето на Христос. Той идва на земята и казва: „Аз съм пътят, истината и животът.” Вероятно тогава, както и днес, мнозина са се питали: „Какво иска да каже с това?” А всъщност Той няма нито къща, нито двор, дори „място, където глава да подслони”. Няма големи социални проекти, нито геополитическа стратегия. Но нека чуем още от Неговите думи: “Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са онези, които ги намират” (Мат. 7:13, 14). Има вечен живот, който дава надежда за вечно блажено пребъдване на небето с Бога. “Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт към живот” (Йоан 5:24). Тук се говори за бъдещето, което става факт за всички, приели Иисус. „Както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят. Но всеки на своя ред: Христос, първият плод, после при пришествието на Христос – тези, които са Негови” (І Кор. 15:22-23).
За вече повярвалите в Христос започва един друг живот – в съотвествие с учението и реда на Църквата, който често се възприема като социален живот, както четем в Деяния на апостолите: „И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа, защото много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. А всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо” (2:42-44). За съжаление, в последно време в църквите често идват хора, които се стремят по-скоро да решат своя социален проблем, отколкото да търсят вечния живот. Едни искат изцеление, други освобождение от някаква зависимост, трети да се сдобрят със семействата си или да придобият сигурност чрез верни хора, да намерят реализация като личности. Но това се оказва поредната утопия, ако не видят най-главното, заради което Христос създава Църквата – портите на ада да не могат да я надвият. Защото тези порти са смъртта, заредена със силното си оръжие – греха. „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът” (І Кор. 15:55).
Ако християните приемат вярата само за да имат благополучие, без да вкусят победата над греха и смъртта, стремяща се да унищожи духовния живот в нас, тогава трябва да се съгласим с ап. Павел: „Ако само в този живот се надяваме на Христос, ние сме най-много за съжаление от всички човеци” (І Кор. 15:19). Така и ересите в църквата възникват, защото църковният живот не може да разреши проблемите на старата природа, която ражда грях и престъпления (виж. Гал. 5:19-21). Аристотел определя живота като самозараждане на живата от неживата материя: бълхите и мишките се самозараждат в мръсното пране и хранителните отпадъци, червеите и мухите в разваленото месо и т.н. А ересите, както сочи църковната практика, се зараждат там, където на старата природа се дава възможност да управлява религиозния живот. И ако определението на Аристотел днес предизвиква съмнение, то изобщо няма съмнение във факта, че за живота по плът няма по-добра среда от църковната, когато Христовият живот не е водещ за църквата. Единствено той е способен да умъртви плътското. Тогава отново възниква въпросът: възможно ли е човек още на тази земя да изпита истинското блаженство от един действително чист живот? Отговорът е да, но никой не може да го породи в себе си, както учените не могат в най-добрите съвременни лаборатории да създадат дори и една най-проста форма на живот. Отново стигаме до същия извод – животът е Божи дар. Този божествен живот, за който всички мечтаят, се получава чрез вяра. Но как да го получим? Отговорът е: „Който има Сина, има този живот, който няма Божия Син, няма този живот” (І Йоан 5:12). Още тук, на земята, съществува животът на Иисус Христос в нас. За него Той казва: „ Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в изобилие” (Йоан. 10:10).
При загуба на близки или уважавани хора често чуваме думите: “Той остана в сърцето ми.” За някои народи техните вождове останаха в живота им. Естествено, това е приемане като спомен, изпълнен с любов, като образец за живот, като подражание и стремеж да бъде постигнато равнището на тези хора. Но коренно различно е приемането на Христос като Личност, която има у себе си живот, с неговите закони за развитие и реализация. Такъв живот е възможен само чрез умиране и възкресение. Умиране на старата природа и възкресение на новата по образа на Този, Който живее в нас. Христос говори за живот в изобилие. Слушал съм различни тълкувания на този израз, включително, че се има предвид живот във вечността. Хората не искат да признаят, че този живот съществува тук и сега – живот, който е дошъл преди 2000 години, който е отражение на небесния живот с неговото съвършенство и благост, живот, който прави човека истински щастлив и има продължение във вечността. Евреите са очаквали революция, бунт, свобода от римското господство, а Иисус им говори за живот: „Дойдох да ви дам живот в изобилие. Но не можахте да го приемете.” Йоан пише: „В Него беше животът и животът беше светлина на човеците” (Йоан 1:4). Евангелистът говори за живот, озаряващ ума, защото носи светлина, която освещава мрака на нашите разбирания и философии: „И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син… Това писах на вас, които вярвате в името на Сина Божия, за да знаете, че имате вечен живот, и да вярвате в името на Божия Син” (І Йоан 5:11-13). Наситен от живот с Бога, Йоан казва: „и този живот е в Неговия Син”. По време на зараждането на гностицизма той прави всичко възможно, за да обясни на хората, че животът не е в знанието, а в Личността и тази Личност е Христос. Често говорим за покаянието, за раждането от горе, но разбираме ли, че изместваме центъра и насочваме хората към действието, не към Личността. Какво всъщност трябва да търсят те – покаянието или живота? Не в покаянието е животът, а в Сина, Когото или приемаш, или отхвърляш. Покаянието е само средство за доближаване до Личността и ако Христос прояви милост и подари прошка според молитвата на грешника Той проявява благоволение и се вселява в неговото сърце. Христовата личност носи в себе си живот и притежава пълнота във всички сфери – не само в исторически план, а и сега, в ХХІ век.
Приемането на Христос е приемане на Неговия живот в нас. Раждането на Христос в нас е нашето раждане от горе. Както когато се ражда дете в семейството, това носи бурна радост. Но по-нататъшният ни живот, делата ни и плодовете нерядко говорят, че Христос е останал пренебрегнат в нашето сърце. Не защото е безсилен в нас, а защото ние не се грижим Той да се открие в цялата Си пълнота в сърцето ни. Макар човечеството да прониква във всички сфери на битието, макар да познава атомната енергия и законите на генното инженерство, малцина се стремят да разберат новораждането, което притежава особена духовна енергия със своите закономерности на живота, получен от Бога още по време на земното ни битие. От тук идват мъката и неуспехът на християнския ни живот. Защото, ако има приемане, трябва да има и раждане, ако има раждане, трябва да се формират и взаимоотношения – не като съвместно съществуване, а като блажен живот, който носи пълнота и удовлетворение. Пълнотата обаче липсва, тъй като започва конфликтът между старата и новата природа. Защото Този, Който живее в нас, притежава воля, чувства, очаквания и всичко останало, което една личност притежава. Ето какъв е опитът на ап. Павел: „И сега вече не аз живея, а Христос живее в мен, а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен” (Гал. 2:20). Ще припомним определението за живота, с което започнахме. Това е процес на две противопоставящи се явления – умиране и възкресение. Раждането на Христовия живот в нас и неговото разпростиране нямат предел на тази земя, животът не приключва тук. Ако приемаме, че животът е борба между старото и новото, смъртта вече не може да докосне новото, т.е. този живот, който става неприкосновен и никой не може да го грабне. Следователно от този момент ние преминаваме във вечен живот, тъй като смъртта е победена, тя вече няма власт над небесния живот, който е в нас. Процесът на нашето освещение, което е умъртвяване на старата ни природа и придобиване на нов живот според новия човек в нас, свидетелства, че ставаме наследници на този живот завинаги, както на земята, така и във вечността. И никой няма да го разруши освен грехът, когато му позволим. Ще се опитаме да дадем кратка характеристика на този живот у хората, които са Христови.
1. Ап. Павел казва “ходих по откровение”, т.е. не според логиката и човешките мъдрувания.
2. Това е живот на пълнота в мир, радост и покой.
3. На истинско щастие, когато човек пребъдва в любов.
4. Този живот има свои закономерности на раждане и развитие.
5. Изпълнен е с мъдрост и познание, които нямат нищо общо с човешката хитрост и мъдруване.
6. Живот на дълбоко смирение пред Този, Когото обичаш, като доброволно подчиняваш своята воля на Неговата.
7. Живот на блаженствата: да плачеш когато другите се смеят, да се радваш, когато другите са в паника и тревога, да ликуваш, когато всички са в униние, да тържествуваш, когато всички капитулират, да си смел и храбър, когато всички треперят, да си смирен, когато глупавите се надигат, да мълчиш, когато има какво да кажеш, и да говориш, когато всички мълчат, да даваш последното, което имаш, с увереността, че не губиш, а печелиш, да имаш виделина пред себе си, когато другите се лутат в тъмнина. Това е животът на Христос, Който е в нас. Този живот не може да се изгради от човешкото греховно естество. Той се ражда и изгражда само в процеса на умиране и възкресение, в процеса на противодействие. Когато избираме Живота, смъртта отстъпва със своите закономерности – грях и престъпление, които водят до наказание, страдание и вечна погибел. Ето защо ап. Павел пише: „Бог, Който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Иисус Христос. А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас. Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в затруднение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не изоставени; поваляни сме, но не погубени. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господ Иисус, за да се яви в тялото ни животът на Иисус. Защото ние, живите, винаги сме предавани на смърт заради Иисус, за да се яви и животът на Иисус в нашата смъртна плът. Така че смъртта действа в нас, а животът във вас” (ІІ Кор. 4:6-12).
Ето как апостолът обобщава своя живот: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мен венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия ще ми въздаде в онзи ден” (ІІ Тим. 4:7-8). Павел живее и умира не наситен с дни (доста по-кратко от патриарсите), а наситен с живот от Христос и за Христос. Независимо от огромния му мисионерски труд, от многото написани Послания, от чудесата и знаменията, които Бог извършва чрез него, най-ценното за апостола остава животът на Христос, който се вселява, разтваря и разкрива в неговото естество от момента, когато приема Христос в сърцето си, до смъртта, с която Го прославя. Именно притежаването на този живот още тук, на земята, му дава свидетелство за живота в небесата и смелост да каже: „Имам желание да си отида и да бъда с Христос, защото знам, че това би било много по-добре…” Какво избираме днес? Аз бих желал на края на земния си живот в тяло да кажа заедно с Павел: “Времето на моето напускане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Наситих се с живота на Христос и очаквам срещата с Него на небето.”
[1] Уикипедия, http://www.google.bg.
