На 17 юли 1972 г. Йоана Константинова и Василий Трофимович, майка и баща на войника Иван Мойсеев, получават телеграма със следното съдържание: „Вашият син почина по трагичен начин. Моля, уведомете ни кога ще пристигнете, за да вземете тялото“. Думите от това кратко и безчувствено съобщение пронизват дълбоко родителските сърца, но Йоана и Василий сякаш не са изненадани. По време на отпуската си неотдавна, а и в последните си писма техният верен син често споменава, че най-вероятно няма да се видят вече. И ето че съобщението за смъртта на Ваня наистина пристига.
Заедно с друг от синовете си, Семьон, покрусените родители заминават за град Керч (там се намира поделението, в което до сетния си дъх редник Мойсеев служи като шофьор), за да приберат тялото. Намерението на Йоана и Василий е да погребат тленните останки на Ваня в родния му град. Офицерите набързо показват само лицето на сина им, който лежи в цинков ковчег. След това заповядват капакът да бъде закован. Братът на Ваня Семьон, който е посветен член на Комсомола, е извикан в един кабинет, където с него дълго разговарят началниците на поделението. Този разговор остава тайна до ден днешен.
Официалната версия е, че смъртта е настъпила вследствие на удавяне при нещастен случай, но семейството, приятелите и вярващите братя и сестри от църквата на Иван Мойсеев в град Волонтировка, Молдовска ССР, са сигурни, че двайсетгодишният младеж е бил изтезаван до смърт. Това е причината, когато тялото на Ваня пристига на родна земя, събралите се опечалени да не се съобразят със заповедта на властите и да отворят запечатания ковчег. Възмутената група скърбящи е принудена почти насила да отстрани Семьон, брата на Иван, тъй като той се опитва да изпълни директивата на Партията тялото на загиналия войник да не бъде видяно от никого.
Капакът на ковчега е повдигнат. Оказва се, че Ваня трудно може да бъде разпознат. Гръдният му кош е обгорял, лицето и тялото му са покрити със синини и натъртвания, личат отпечатъци от токове на ботуши. Направената по-късно аутопсия установява, че сърцето на Мойсеев е прободено на шест места.
Каква е причината един незначителен редник от Руската армия да бъде припознат като толкова голям неприятел, че да го унищожат така жестоко физически? Отговорът на този сложен въпрос е обидно простичък. Иван Василиевич Мойсеев има непоклатима вяра в Бога, предан е до смърт на Божия Син Иисус Христос и това не се харесва на поддръжниците на строй, който възприема християнството като най-големия си враг.
Когато влиза в казармата, Ваня решава, че няма да крие вярата си и открито ще говори за Бога. В началото му е трудно да се усамотява, за да може необезпокояван да се моли, но все пак успява да намери уединено място. Един ден, отдаден на прекрасното преживяване да бъде сам със своя Спасител, закъснява за часа по физическа подготовка. На въпроса къде е ходил редник Мойсеев отговаря, че се е молил на Бога. Този инцидент бележи началото на издевателствата от страна на армейските власти, които завършват със смъртта на съвременния мъченик.
Преди да премине от този свят обаче, Ваня извършва точно това, което истинските християни обикновено правят – предизвиква конфликт. С чистата си вяра редник Мойсеев кара едни да побеснеят от неговата непоколебимост, а други провокира да се запитат дали Богът, в който вярва този чудак от Молдова, наистина съществува. Случващото се с редник Мойсеев буди не само възхищение, но и шокира, защото неведнъж изпитанията, на които е подложен, са съпътствани с чудеса.
Периодично оставян без храна, разпитван по цели нощи, често брутално пребиван, Ваня не се отрича от вярата в Този, Който е дал Себе Си за него. В продължение на две седмици всяка нощ редник Мойсеев е принуждаван да стои навън, като понякога температурата стига до минус двадесет и пет градуса по Целзий. Нещо повече – за да бъде пречупен, Ваня трябва да е облечен в лятна военна униформа. И той не само оцелява (по неговите думи Бог го е сгрявал по чуден начин), но и с непреклонността си предизвиква други войници също да приемат вярата в Христос.
И как да е иначе – чудесата се случват едно след друго. По време на инцидент редник Мойсеев е прегазен от камион и лекарите му казват, че могат да го спасят само ако ампутират ръката му и отстранят част от смазания му бял дроб. През нощта, мъчен от треска, той с цялото си сърце се моли за чудо. На следващата сутрин се събужда напълно оздравял, а полковник Малсин, основният враг на Ваня, побеснява, когато лекуващият лекар му съобщава, че само Бог може да възстанови човешкия организъм по такъв начин.
В началото на лятото през 1972 г. Иван Василиевич Мойсеев е пуснат в домашна отпуска. Пред църквата във Волонтировка той разказва за изпитанията, които е принуден да претърпи в редиците на „славната“ Червена армия. Тези свои свидетелства редник Мойсеев записва и на лента – запис, който заради неговия пример по-късно ще вдъхнови мнозина млади вярващи да изберат пътя на посвещение към Христос.
Когато Иван Мойсеев се връща в поделението в Керч, изглежда настъпва повратният момент в преследванията срещу него. Дотогава сякаш не е ясно, че опитите (чрез сплашвания и изтезания) да бъде принуден да се отрече от вярата си, ще доведат до решение за физическото ликвидиране на непреклонния християнин. От писмата на Ваня обаче личи, че в този период той осъзнава – срещу него ще бъде организиран заговор, целящ убийството му. Заговор, който наистина е изпълнен садистично на 16 юли 1972 г.
Последните писма на редник Мойсеев са красноречиво свидетелство за най-съкровените му мисли. Той усеща, че идва краят. Шест или седем пъти разпитващите власти, в това число и агенти на КГБ, му поставят ултиматум – определят краен срок, до който трябва да се откаже от вярата си и да се врече във вярност към атеистичните идеи на социализма или… или ще пострада. Иван е сигурен, че нищо не може да го накара да се отрече от Христос и по тази причина рано или късно ще плати висока цена за своята позиция.
Нека все пак прочетем части от две писма на Ваня, за да се запознаем от първо лице с неговите мисли и чувства.
9 юли 1972 г.: „Изпращам ви своите поздрави, но те скоро ще спрат. Чувствам се малко слаб, но ви поздравявам с любовта на Иисус Христос и мира на Бога. Казаха ми, че не трябва да проповядвам за Христос, аз обаче отговорих, че не мога да спра да свидетелствам за Него. Беше силна буря. Обещаха ми, че ще мога да видя Сергей и сега го очаквам с нетърпение всеки ден. Ще ви разкажа за това по-късно. Пред нас сега е християнска битка и аз влизам в нея, за да изпълня заповедта на Иисус. Сергей трябва да е тук, когато започнем битката. Ще се опитаме да покажем как вярващият трябва да действа и да живее. Не знаем какво ще се случи, но сме се подготвили за това отдавна. Искам да ви поздравя, скъпи мои приятели, млади и стари, със стих от Откровение 2:10: „Не се бой никак от онова, което има да пострадаш. Ето, дяволът скоро ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуши, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“. Приемете този поздрав. Може би е последният от вашия малък брат Иван“.
Последното писмо е адресирано до брат му Володя: „Малки братко, получих писмото ти, но закъснях с отговора, защото тук наистина имаше буря. Намериха и конфискуваха пощенски картички и литература от Сергей. Не казвай това на мама и татко. Просто им кажи: „Иван ми е написал писмо. Той пише, че следва заповедта на Иисус Христос да влезе в християнска битка и не знае дали някога ще се върне“. Приеми този поздрав, който може да е последният тук, на земята, от най-малкия сред твоите братя, Иван“.
Това последно писмо е от 15 юли 1972 г. Два дни преди Йоана Константинова и Василий Трофимович, майката и бащата на войника Иван Мойсеев, да получат телеграмата: „Вашият син почина по трагичен начин. Моля, уведомете ни кога ще пристигнете, за да вземете тялото“.
Явор Костов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2021 <<<
