Превъзнасяне и унижение
Павел остави перото си. Разтри слепоочията си. Усещаше болката все по-често и по-остро. Безсънните нощи ставаха все повече. Безкрайни срещи. Разговори. Спорове. Няма време да се яде. Понякога няма и какво. Не остава време за сън. И новините от Коринт вместо очакваната радост донасят само дълбока скръб. Павел въздъхна дълбоко. Избърса сълзите си. Мисли… Молитви. И тревожно туптене в гърдите: Коринт, Коринт!
Събралите се хора са много различни. Търговци и учители. Домакини и проститутки. Моряци и пехотинци. Те носят със себе си целия си богат жизнен опит. Всеки се мисли за стратег. Всеки знае точно какво да прави. От една страна, никой не признава никакви авторитети, от друга, всеки е авторитет сам за себе си. Възторгът от новостта, който досега е привличал все повече хора в общността, скоро изчезва. Характерите се очертават все по-ясно, като разкриват правдата на плътта. А тази правда е горчива. Групите в общността водят междуособна война – състезават се по красноречие и доказват своето превъзходство с чудотворните дарове на неразбираемите езици, които се представят като ангелски. Зад тези външно велики духовни явления вече не е възможно да се скрият плътският характер, раздорите, семействеността. При липсата на духовно ръководство започват да се умножават конфликтите в семействата. Докато мъжете, както често се случва, разискват кой от тях е „по-духовен“, жените се заемат да въведат свои порядки. Някои от тях се връщат към познатите от детството им храмове капища, към своите родови богове идоли.
Павел сякаш вижда живи лицата на своите сестри и братя. Възлюбени, скъпи, съединени от кръвта на Христос в едно семейство. Сякаш заедно с тях той пречупва хляба, като се приобщава към тялото на Господ, с цялото си естество изпитва трепет от съзнанието за мъките на смъртните, за ужаса на изоставените, който Иисус преживява на кръста. И когато приема чашата, не виното и не глинения съд, а чашата на скръбта, на страданието, на човешките грехове заедно с Църквата, заедно с Иисус, апостолът приема Неговия нов завет на изкупителната кръв, обединява се с другите в Него в едно невидимо тяло…
Как могат да не обичат братята си? Да не обичат Църквата? Да не обичат Иисус?
Любовта – ето какво е най-важното! Без любов всичко е глупост. Чудесата и езиците не струват нищо. Всичко е нищо, ако няма любов! Сякаш вулкан избухва в сърцето на Павел. Любовта се откроява като букет от добродетели, в който няма и капка от нещо мръсно, гнило или нечисто. Тя е целостта на съвършенството…
* * *
Любовта не се превъзнася, не се гордее… Но какво означава да се превъзнасяш? Смисълът тук е да бъдеш горд, надменен, високомерен. Може да се каже, че превъзнасянето и гордостта са синоними. Да се превъзнасяш над друг човек, е проява на гордост. И гордостта, и превъзнасянето се осъждат в еднаква степен от Закона на Светия Бог. Нерядко тези пороци се засилват при постоянния натиск от страна на най-смирените ласкатели и угодници, защото ласкателството, както знаете, е велико оръжие на лукавия. „Ласкаенето е угодническо хвалене, лицемерно възхищение от някого или нещо, вдъхновено от користни подбуди.“ Лев Толстой пише: „Ако някой враг би искал да унищожи даден човек, вместо да го отрови, по-скоро трябва да започне да го хвали“. Ласкаенето е обратната страна на превъзнасянето и гордостта, а в основата си е същият порок.
Библейските страници съдържат много страшни истории, в които се разказва как деца въстават срещу родителите си, брат – срещу брат си, народ – срещу друг народ. Всички тези кръвопролитни смъртоносни битки са породени от страстното желание на един човек да се превъзнесе над друг. Историята на човешката цивилизация всъщност е постоянен стремеж към власт, към могъщество, към превъзходство, който стъпка по стъпка потапя света в бездната на ада. И сега светът е заложник на бунта, обсебен е от страстта за издигане на хора, готови да превърнат земята в ядрена пепел, за да докажат своето превъзходство. Грохотът на оръжията вече е нещо обичайно за земните жители. Пожарищата от войните, които поглъщат хиляди хора, днес не предизвикват трепет и страх. Над гробовете на убитите се извисяват паметници на победителите, като убийците се превръщат в герои, и у все повече хора се разпалва страстта да се превъзнасят. За един медал, за един ред в новините, за един надгробен надпис маршируват колони с убийци, сеейки смърт под трелите на ласкатели, които събуждат гордост. А гордостта на объркания разсъдък рисува лъжливи картини на възможни победи. Но в Божието слово се казва: „Пред погибел гордост върви и пред падение – надутост“ (Пр. 16:18). И още: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (Як. 4:6). Това откровение ясно подчертава, че гордите хора са противници на Бога.
Любовта не се превъзнася, не се гордее… Превъзнасянето е присъщо на дребните, суетни същества. Подобно на гордостта, то е борба, конкуренция. Страстта към превъзнасяне е низка и подла. Това е желанието да потиснеш ближния си. Да го унижиш. Да подчертаеш ниското му положение. Така жестокият тиранин, като демонстрира властта си по всякакъв начин, потиска своите поданици. Така навсякъде в борбата за първенство, за признание, за премия, за звание подличката натура „се възвисява“. „Аз!“ – крещи тя намясто и не намясто, като отново и отново заявява своето мнимо превъзходство над другите. Но къде е мястото на любовта? Тук няма дори приятелство, а царуват завист, предателство и лъжа.
Властният вик в семейството разрушава любовта между съпрузите. Превъзнасянето на горделивото сърце подрива семейните връзки, като превръщайки огнището на любовта в змийско гнездо със заплашително съскане на някога влюбените. Дори вярващите с името на Христос по стените и на картините, по плакатите и на устата си са се поддали на тази страст към превъзнасяне. Плахият опит за обществено уважение и почит към възрастните е заменен от задължителен и гнусен йерархичен ред. Около нас изобилства от владици, отци, преосвещенства, светейшества. И поклони, целуване на ръце. Но любовта си е отишла. А всичко това без любов е като звънтяща мед (I Кор. 13:1) Без любов всичко е нищо. Писанието обаче ни призовава „да узнаем Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълним с цялата Божия пълнота“ (Еф. 3:19).
Опитвам се да намеря макар и намек за превъзнасяне от страна на Иисус. В стремежа си да позная и да разбера Неговата любов Го следвам по страниците на Евангелието. Той се смирява. Не роптае. Като овца, отведена на заколение. И в споровете. И при задържането Си. И при лъжесвидетелствата срещу Него. И при бичуването. И на кръста. Няма и загатване за превъзнасяне. Нито едно!
Ако признаем превъзнасянето за отрицателно качество, унижението ще стане положително. Но само при мисълта, че унижението е висше нравствено качество, в душата се надига съпротива. Унизеният не предизвиква уважение. Не събужда дори и съчувствие. „Треперещa твар ли съм, или имам право?“ – добре познатата, станала класическа антитеза дори не поражда спорове. Изводът се налага от само себе си. Кой човек с пълноценен разсъдък би се отказал от своите права? Кой ще се съгласи да бъде унизен? И ето че брадвата е вече издигната над главата на старицата. Гордият мъж се изправя в цял ръст, възмутеният ум кипва и ръката на брата вдига камък срещу своя брат (срв. Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“).
Замислих се. Историята е много стара. Каин и Авел. Двама братя. Единият е победител, другият е победен. Единият е жив, другият е убит. Кой от двамата бих предпочел да бъда? Но честно. Труден избор. Авел е угодил на Бога! Бог приема неговия принос, всъщност одобрява живота му, служението му. И аз бих искал да получа Божието одобрение. Но Авел е убит. А не е ли можел да предприеме някакви действия и да се защити? Не би ли могъл в края на краищата да насочи и пистолет – за всеки случай?
Любовта не се превъзнася, не се гордее… Това значи ли, че любовта се унижава? Готова ли е да бъде презряна? Каква дилема! Ясно е, че гордостта и превъзнасянето не са високонравствени качества. Но да признаеш, че унижението е добродетел, как е възможно?! Как можеш да се съгласиш да търпиш несправедливостта, клеветите и клюките?
Връщам се към Иисус Христос. Неговият любим ученик ни е оставил тази безсмъртна фраза: „Пред празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отец, и понеже беше възлюбил Своите, които бяха в света, ги възлюби докрай“ (Йоан 13:1). Христос показва любовта Си на дело. Тя не зависи от обстоятелствата, неподвластна е на времето. „Докрай“ означава до последния миг, до последния дъх. А Той просто измива краката на учениците.
Любовта не се превъзнася. В любовта няма отхвърляне. В любовта няма унижение. „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни да си умивате краката един на друг. Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан 13:13-15).
И вече няма как да се отвърнеш от страдащия. Или да кажеш с презрение унизителни думи. Любовта не се превъзнася – това означава, че тя служи, без да се вглежда в лицето на човека. „Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ – такава е заповедта на Господ.
Чуваме немалко добри наставления. Но често наставниците учат едно, а вършат друго. Иисус е съвършеният Учител. Той показва на дело! Животът му е действие на любовта! Достоен живот. Но след това идва смъртта… Невъзможно е да си представим такъв край за Него. Той служи на всички, прави добро, изцелява, нахранва. Не претендира за нищо. Не си построява къща. Не прави кариера. Приятелите Му – и те се разбягват. Враговете Му се подиграват както могат и накрая е осъден да бъде разпънат на позорния кръст. Дори на врага си не бихте пожелали такъв край. Това ли е наградата за смирената любов?
* * *
Минават години. Векове. И сега пред нас е Пилат. Малодушен. Презрян. Свещениците, обвинили Иисус. Лъжци и кариеристи. Светът в миниатюра. Кръстът. Тълпата. И над цялото това кълбо от страсти е Иисус. Над времето – гнусно, подло – е Иисус, превъзнесен от Отец. Над предателството, над страстта за власт е Иисус, чист, смирен, преминаващ от кръста към Бог Отец. Над смъртта на нашите фалшиви идеали е Иисус, идеалът на любовта, Който се моли на Отец да прости на нас, робите на греха.
Превъзнасянето на Пилат се оказва позор. Унижението на Иисус сияе с неувяхващата светлина на живота! Любовта не се превъзнася, не се гордее…
Юрий СИПКО
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2021 <<<
