Някога някой дразнил ли Ви е? Мене някои са ме дразнили. Въпреки че обичам хората и харесвам повечето от тях, има личности, които ме ядосват понякога. Например не обичам, когато някой шофира пред мене бавно, без да има видима причина. Дразни ме, когато хората вършат работата си зле: зидарите слагат тухлите накриво, мазачите измазват стените неравно, водопроводчиците не почистват добре тръбите, така че те отново се запушват, а пътните строители ремонтират лошо пътищата. Яд ме е на лентяите, също и на онези, които работят само в присъствието на началниците си. Дразнят ме мъже, които се отказват да работят, след като са получили малка контузия. Не защото не могат, а защото не искат. Жените им работят, а те си седят вкъщи.
Но любовта не се дразни („не се сърди“), както пише ап. Павел (I Кор. 13:5).
Какво означава „раздразнение“? В речниците на Новия Завет на гръцки тази дума се превежда като: „ядосвам се, озлобявам се, разгневявам се“.
По какво се различава гневът от раздразнението? Често гневът следва раздразнението. При нас става точно така. Но не и при Господ. Святият Бог изпитва свят гняв. А ние не можем, когато се гневим, да не съгрешаваме.
Викането е следствие от раздразнението. Когато човек е ядосан, започва да вика. Възмутени сме от нещо или от някого – затова викаме. Но не трябва да бъде така. Първо, викането е признание за безсилие. Повече не сме в състояние да направим каквото и да било, ситуацията излиза извън контрол и можем само да крещим. Но за да не викаме, не трябва да се дразним.
Обидата също е вид раздразнение. Обидени сме, защото някой ни е оскърбил, постъпил е с нас несправедливо. Всичко вътре в нас кипи, затваряме очи и… се обиждаме. Обидата обаче не води до никъде. Това е отрова, която ни унищожава и разрушава отношенията с нашите близки. Обидата е като наркотик, от който постоянно се нуждаем. Трябва да вземем още няколко късчета обида, още няколко късчета, още… Но за да не се обиждаме, не бива да се дразним. Как да се научим на това?
В Божието слово четем, че родителите не трябва да дразнят децата си, т.е. нужно е да се съобразяват с чувствата на детето, да го уважават, да не го унижават, а да се отнасят към него справедливо и с любов. Това е истинската любов към детето! Да видиш човека в него. Да го възприемаш не като неотстъпчив тийнейджър, а като пълноценен, създаден от Бога малък човек, достоен за уважение. Това е любов! Но как да се научим да обичаме така?
Апостол Павел пише, че любовта „не се сърди“. Всеки се ядосва понякога, защото някой го дразни. Разбира се, има и свят гняв. Господният гняв е наистина свят! Ако Бог се гневи, това е правилният отговор на злото и греха. Но човешкият гняв, както е писано, „не върши Божията правда“ (Як. 1:20). Ние също се възмущаваме от несправедливостта, греха, злото и насилието. Когато обаче започнем да се ядосваме, често не можем да спрем навреме и гневът ни води до грях. Раздразнението говори за липса на състрадание, което е следствие от нашия егоцентризъм. Трудно ни е да разберем болката на ближния, да се поставим на негово място, да погледнем ситуацията през неговите очи. И най-важното – да я видим през очите на Иисус Христос. Как я възприема Господ?
Когато Бог просвещава сърцето със Своята любов, един крещящ и зъл човек изведнъж се превръща в съкрушен грешник, който се нуждае от прошка и освобождение. Нашите реакции и поведението ни веднага се променят. Виждаме, че зад волана на бавнодвижещата се кола, която ни е ядосала, седи момиче, най-вероятно получило наскоро шофьорската си книжка. Затова тя се чувства несигурна на пътя. И тогава, докато изпреварваме колата й, ние мислено молим нея и Бога за прошка, че сме се възмутили и ядосали.
Любовта не е норма на поведение и не учи на правила за добри обноски. Понякога проповедниците ни учат как да се държим, за да не показваме гнева си, как да се усмихваме, когато всичко отвътре кипи. Именно на това се гради психологията. Истинската любов обаче не е учтивост и добри обноски, не е умело прикриване на истинските чувства.
Някой беше казал, че учтивостта е пародия на любовта. Абсолютно съм съгласен. Разбира се, трябва да научим правилата на добрия тон, на етикета. Но това никога няма да замени истинската любов.
Бог е създал хората различни един от друг. Всеки от нас има своите силни и слаби страни. Ние сме красиви и грозни, смели и страхливи, общителни и затворени. И всъщност това е благословение. Така Бог ни учи да прощаваме, да приемаме, да търпим и да обичаме – да се допълваме взаимно. Ние сме единни в това многообразие!
Бог е създал човека като социално същество. Не можем да живеем сами. Имаме нужда от други хора, за които да се грижим. Искаме да обичаме и да бъдем обичани. Критикуват ни, но ние прощаваме. Учим се един от друг. Това е възможно само в общество.
Обратното на любовта и приемането на ближния е самотата. Понякога се случва така: хората ни дразнят и ние се отдалечаваме от тях, крием се, обиждаме се. Обидата е следствие от раздразнението. Но всъщност тя не е изход от ситуацията, не е решение на конфликта. Обидата е егоизъм и липса на любов.
Божието слово ни учи да се отделяме от хората само когато трябва да разговаряме с небесния Отец, да се молим на Господ, „Който е в тайно“, да се обърнем към Този, Който по-късно ще ни „въздаде наяве“ (Мат. 6:6). В останалите случаи постоянно се нуждаем един от друг, от любов, от приемане и прошка.
Понякога се питам: и Иисус Христос ли се е дразнел от хората? Как се е чувствал, когато ги е гледал? Дразнел ли го е Юда Искариот? Нима не се е ядосвал на Петър, който се е отрекъл от Него? Всъщност (и това е потресаващо!) Иисус Христос не се е дразнел от хората, защото ги е обичал! Обичал ги е истински. Както само Бог може да обича.
Бог е любов. Именно в Него са съчетани всички характеристики на истинската любов. И Той излива Своята любов над нас, прави ни способни да обичаме. Бог е Този, Който ни дава сила да не се дразним и да приемем в сърцето си хората, които не харесваме.
Когато умира на кръста, Иисус Христос вижда тълпа от римляни и евреи, книжници и фарисеи, които сипят множество хули и проклятия срещу Него. Но Той ги гледа и моли Своя небесен Отец: „Прости им, Отче, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Дори на кръста Иисус обича тези хора. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16).
Защо мога да обичам хората? Различни хора. Защото Бог обича този свят! Всеки човек. Защото Той е обикнал и мене. Защото Христос живее в мене. И самият Иисус обича всички хора, които ме заобикалят! В това е силата на благовестието! Важно е да се покоряваме на Светия Дух, Който живее в нас. Да не угасяме Духа. Да живеем според Духа.
Наскоро с група служители от различни страни се върнахме от десетдневно пътуване до Израел. През цялото време бяхме заедно, следвахме нашия екскурзовод в Ен Гади и Йерусалим, Голанските възвишения и Кесария, любувахме се на разкопките из древните обекти. Всички сме толкова различни, но така добре се допълваме. Ние прощаваме и на нас ни прощават. Но най-важното е, че се обичаме!
В бъдещето Господ ще създаде нов град Йерусалим – за онези, които са спасени и Го обичат. Всичко е започнало в райската градина. Хората били сътворени от Бога, за да имат общение с Него. Те живеели сред потресаващо красива природа. Тогава били само двама: Адам и Ева. И това било началото на едно голямо бъдеще.
В края на времето Господ ще ни пресели в огромен град, където всички ще бъдем заедно, един до друг. Всеки ще бъде уважаван и обичан, всеки ще получи ново име от Господ. Там ще има сътрудничество и общуване сред цялото човешко семейство. Това е Църквата!
Често си мисля за Църквата, за трудния път, който всеки от нас е извървял към Бога, за това, как Господ работи с нас. За всеки човек може да се напише книга. И тя ще бъде удивителна и интересна, защото всеки от нас е шедьовър на Божието творение. А Църквата се състои от милиони или дори милиарди такива шедьоври.
Аз съм един от многото в Църквата на Бога. Толкова се радвам, че Господ ме прие (без раздразнение!) и ми прости! Знам какво представлявам.
Дълбочината, величието, необятността на Божията любов е отвъд моето разбиране, но искам да я живея. Всеки ден.
Сергей Гуц
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2021 <<<
