За християните е важно да правят разлика между греха в плътта и греха според съвестта. Ако тези понятия се смесят, душите ни неизбежно ще бъдат извадени от равновесие и нашето служение ще бъде провалено. Внимателното изучаване на I Йоан 1:8-10 ще хвърли светлина върху този въпрос, чието разбиране е много важно за всеки християнин.
Грехът в плътта се осъзнава особено остро от онези, които „ходят в светлината“. „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“. В предишния стих четем: „Кръвта на Иисус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“. Разликата между греха в нас и греха според съвестта ни е разкрита напълно и изяснена в тези стихове. Да кажеш, че вярващият има грях според съвестта си, означава в присъствието на Бога да поставиш под съмнение очистващото действие на Христовата кръв и да отхвърлиш истината на божественото Писание. Ако кръвта на Христос може да очиства съвършено, то и съвестта на вярващия е напълно очистена. По този въпрос Божието слово не оставя място за съмнение. Винаги трябва да помним, че получаваме откровение от самия Бог за това, какъв трябва да бъде вярващият. Ние обаче сме склонни да казваме на Бога какви се виждаме, вместо да Му позволяваме Той да ни казва какви ни вижда в Христос. С други думи, ние сме по-заети с процеса на самоанализ, отколкото с откровението на Бога за самия Него. Господ ни разкрива кой е Той и какво е направил в Христос. Естеството и характерът на откровенията Му са такива, че ние получаваме от Него съвършен мир за нашите души чрез вяра. По този начин Божието откровение и нашето самосъзнание са напълно различни едно от друго.
Но същото Божие слово, което казва, че според съвестта си нямаме грях, твърди с еднаква сила и яснота, че в нас има грях. „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (Ι Йоан 1:8). Всеки, който има истината в себе си, разбира, че в себе си има и грях, защото истината разкрива всичко такова, каквото е. Какво да правим тогава? За нас е особена чест да ходим в силата на новата си природа (т.е. в Светия Дух), така че грехът, който живее в нас, да не може да се прояви в действие.
Позицията на християнина е позиция на победата и свободата. Вярващият в Христос е избавен не само от вината за греха, а и от греха като водещ принцип в живота си. „Като знаем това, че старият наш човек е разпънат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, така че да не бъдем вече роби на греха; защото който е умрял, той се е освободил от грях… И така, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да не му се покорявате в телесните похоти… Грехът не бива да властва над вас, защото вие не сте под Закона, а под благодатта“ (Римл. 6:6-14).
Грехът все още живее в човека, но вярващият е мъртъв за него. По какъв начин? Той е умрял в Христос. По природа е бил мъртъв в греха, но по благодат е мъртъв за греха. Какви претенции може да имаш към мъртвите? Никакви. Иисус е „умрял веднъж за греха“ (ст. 10) и вярващият е умрял в Него. „Ако сме умрели с Христос, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта вече няма власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога“ (ст. 8-10). Какъв извод трябва да си направят вярващите от това? „Така и вие смятайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христос Иисус, нашия Господ“ (ст. 11). Такава трябва да бъде позицията на вярващия пред Бога, такава е неговата свята привилегия да се радва на свободата от греха – грехът живее в него, но вече не властва над него.
А какво да прави „някой, ако съгреши“? Вдъхновеният апостол Йоан дава пълен и най-благословен отговор: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (Ι Йоан 1:9).
Изповедта е начин да запазим съвестта си чиста. Апостолът не казва: „Ако поискаме прошка, Той ще ни прости, защото е добър и милостив“. Няма съмнение, че детето винаги може да се изповяда пред баща си, като му разкаже за своята слабост и признае, че е постъпило глупаво и се е провалило. Всичко това е вярно. Вярно е също, че нашият Отец е добър и милостив – Той приема нас, Своите деца, с нашата слабост, с нашето невежество. И макар всичко това да е вярно, Светият Дух подчертава чрез апостола, че „ако се изповядаме“, тогава Бог, „Който е верен и праведен, ще ни прости“. Следователно изповедта е даден от Бога начин за очистване на съвестта.
Случва се християнин, съгрешил с мисъл, дума или действие, да моли за прошка дни и месеци наред и да няма увереност, че Бог му е простил. Но съгласно I Йоан 1:9 в момента, когато искрено изповядаме греха си пред Бога, знаем, че Той ни прощава напълно и ни очиства. За това е нужен обикновен акт на вяра.
Има огромна разлика между молбата за прошка и изповядването на греховете ни, между нашето лично отношение към греха и Божието отношение към греха в светлината на Христовата жертва. В Писанието изповядването на греховете и молбата за прошка не са едно и също нещо. Резултатите от тези действия също се различават. Молитвата за прошка може да включва и изповед. Тогава резултатът от молитвата за прошка ще бъде същият като резултата от изповедта. Постоянните молитви към Бога с молба за прошка показват нашето неразбиране на Божия план, заключаващ се в това, че Бог се е разкрил в Личността на Христос; неразбирането ни на отношенията между Бога и вярващите в Него – отношения, установени благодарение на изкупителната жертва на Христос; неразбирането ни на Божия начин за освобождаване на нашата съвест от потисничеството на злото и греха.
Що се отнася до всички грехове на вярващите, цената за тях е била платена на кръста и по такъв начин са били удовлетворени изискванията на Божията святост. На кръста се е извършило пълно изкупление на греховете в плътта и според съвестта. Следователно Бог не се нуждае от по-нататъшно умилостивение. Той не се нуждае от каквито и да било наши заслуги пред Него. От нас не се изисква да Го молим да бъде „верен и праведен“, след като Неговата вярност и праведност са били толкова славно представени и доказани чрез смъртта на Христос. Всички наши грехове са били поети от Христос, Който ни е очистил и е умрял вместо нас. Но ако въпреки това съгрешим, нашата съвест ни съди. И трябва да ни съди. Светият Дух ни изобличава. Той няма да позволи нито една празна мисъл да остане неосъдена. Тогава какъв е изходът? Нима нашият грях може да се проявява в присъствието на Бога? Нима се е прокраднал в безупречната светлина, в „Светая светих“? Опазил ни Бог!
Там се намира „Адвокатът“ – Защитникът Иисус Христос, Праведникът, за да поддържа ненарушената цялост на отношенията, в които живеем. И макар че грехът не може да повлияе на мислите на Бога за нас, той е способен да повлияе на нашите мисли за Бога. Грехът не може да проникне в Божието присъствие, но е в състояние да се прокрадне в нас по най-хитрия начин. Той не може да скрие Ходатая от погледа на Бога, но е способен да скрие Бога от нашите очи. Грехът се скупчва като голям черен облак на нашия духовен хоризонт и душата ни няма как да се грее в благословените лъчи на спокойствието на Бог Отец. Грехът не може да ни лиши от нашето положение в Бога, но може да ни ограби радостта от общуването с Него.
Какво да правим тогава? Божието слово дава ясен отговор: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Когато се изповядваме, ние очистваме съвестта си. Спокойното чувство, породено от взаимоотношенията ни с Бога, се възстановява. Черният облак се разсейва. Вледеняващото, изсушаващо бреме на греха се снема. Нашите мисли за Бога се изцеляват. Такъв е Божият метод. И наистина можем да кажем, че сърцето, което познава изповедта, усеща Божията сила в думите на апостола: „Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате“ (I Йоан 2:1).
Молитвата за прошка е възможна само защото Христовата жертва е била принесена на кръста. Прошката се дава без каквото и да било основание или заслуга пред Бога. Ако Той прощава греховете, в това е „верен и праведен“. Но е съвършено ясно, че нашите молитви, колкото и искрени и честни да са, не могат да послужат като основание за Божията вярност и праведност в прощаването на греховете ни. Само кръстът на Христос е способен да бъде такава основа. Чрез кръста се потвърждават верността и праведността на Бога. Това важи и за греховния корен на нашата природа. Бог вече е осъдил греховете ни в Христос.
В акта на изповедта ние осъждаме самите себе си. Това има съществено значение за прошката и обновяването ни от Бога. Най-малкият неизповядан, неосъден грях на съвестта ни напълно разваля нашите отношения с Него. Ако позволим на греха да остане в съвестта ни, не можем да общуваме с Бога. Той е премахнал греховете ни, за да имаме право да бъдем в Неговото присъствие. И докато сме с Бога, грехът не ни безпокои. Но ако се отделим от Него и извършим грях, общуването помежду ни със сигурност ще престане, докато ние, след като се изповядаме, не се избавим от греха. Едва ли е необходимо да повторим, че всичко това се основава единствено на съвършената жертва и праведното застъпничество на Господ Иисус Христос.
И накрая, каква е разликата между молитвата за прошка и изповедта като състояние на нашето сърце пред Бога? Значението на изповедта трудно може да бъде надценено. Разбира се, много по-лесно е да поискате прошка за греховете си като цяло, отколкото да изповядате един отделен грях. Изповедта изисква самоосъждане. Молбата за прошка не се нуждае от това. Самоосъждането е едно от най-ценните и здравословни упражнения в християнския живот, затова всичко, което води до изповед, трябва да бъде високо ценено от искрените християни.
Разликата между молбата за прошка и изповедта е ясно изразена при общуването с деца. За едно провинило се дете е много по-лесно да поиска прошка от баща си, отколкото открито и искрено да признае своята вина. Когато моли за прошка, детето може изобщо да не съжалява за стореното или да смята, че е виновно донякъде, но въпреки това „за всеки случай“ да иска прошка. При изповедта, напротив, има признаване на вината и самоосъждане. Когато иска прошка, детето може да бъде мотивирано от желанието да избегне последиците от своята лоша постъпка, докато мъдрият родител ще търси справедлива оценка на постъпката, която може да бъде дадена само при пълно признаване на вината, основано на самоосъждане.
По подобен начин постъпва Бог със Своите деца. Той очаква греховете да бъдат изявени и обстойно анализирани. Господ не само ни показва тежките последици от греха, а и ни помага да го намразим, защото самият Той го мрази. Ако беше възможно да получим прошка за извършения грях просто по наша молба, съзнанието ни за греха не би било толкова силно и опитите ни да го избегнем не биха били толкова активни, а в резултат на това отношението ни към общуването с Бога, което ни е дадено по благодат, не би било толкова сериозно. Така вследствие на изповедта нашето духовно състояние се укрепва, характерът ни се променя, а наред с него се усъвършенстват постъпките и животът ни.
