Христос „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6)[2] и в Него ние станахме „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9). Въпросът е какво означава това за живота ни в Църквата, в света, в конкретния личен модус на съществуването ни?
Първият основен подтекст на идеята за царственост е този на сила и власт, но на такива сила и власт, които са дадени отгоре, от Бога, и които проявяват Неговата власт. В Стария Завет символът на божествения източник на властта е помазването, което провъзгласява царя за носител и изпълнител на Божията воля и власт. Чрез нея царят става благодетел на поданиците си, чийто живот му е поверен за защита, успех и победа, благоденствие и щастие. Но ако това разбиране и опит за царствеността е общо за всички „примитивни” общества и за всички монархии, уникалното откровение на Библията е, че преди да се е превърнала в конкретна „манна” за конкретни хора, царствеността е принадлежала на човека изобщо като изконно човешко призвание и достойнство. Бог дава на сътворения от Него човек царска власт; Той го сътворява по Свой образ, а това означава по образа на Царя на царете, на Онзи, Който има всяка сила и всяка власт. Това е първоначалната власт, дадена на човека: „…Пълнете земята и обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28). Човекът е бил създаден като цар на творението; това е първична и същностна истина за човека, източник и основа на християнската духовност. Да бъде цар, да притежава дара на царстването, е част от самата човешка природа. Самият човек има произход свише, оттам той получава Божия образ и властта да превръща творението в онова, за което Сам Бог го е замислил.
Втората духовна истина за човека е, че той е паднал цар, загубил своята царственост. Вместо цар той се е превърнал в роб на творението, защото е отхвърлил властта, идеща отгоре, отхвърлил е помазването си. Отхвърлил силата свише, загубил качеството си на Божи помазаник, той не е вече благодетел на творението и вместо да го води към изпълнение на първоначалния му замисъл, иска да получава блага от него, да го присвоява и притежава за себе си. И тъй като нито той самият, нито творението имат живот в себе си извън Бога, падението довежда до възцаряване на смъртта. Човек се превръща в смъртен роб в едно царство на смъртта.
Оттук e и третата основна истина – изкуплението на човека като цар. В Христос – Изкупителя и Спасителя на света – човекът е възстановен в първоначалната си природа и следователно отново e въздигнат в царско достойнство. Често забравяме, че Христовата царска титла, която сам Той потвърждава при тържественото Си влизанe в Йерусалим, когато е приветстван като „Царя, Който идва в името Господне”; титлата, която приема, докато стои пред Пилат Понтийски – „Ти казваш, че съм цар” (Иоан 18:37), – е Неговата човешка, а не само божествена титла. Той е Цар и се открива като Цар, защото е Новият Адам, Съвършеният Човек, защото възстановява в Себе Си човешката природа в нейната неописуема слава и сила. Всичко това се открива, явява и изпълва в тайнството на Кръщението.
Ако християнският живот и духовност са преди всичко изпълнението в човека на дара, получен при Кръщението, то първата и най-съществена основа и измерение на това изпълнение започват именно тук, при възстановяването на човека като цар. Това означава, че тази духовност има преди всичко положителен, а не отрицателен характер. Тя извира от радостта, приемането и потвърждението, а не от страха, отхвърлянето и отрицанието.
Тази положителна духовност винаги е имала и все още има като своя сянка и противоположност дори в рамките на християнството една отрицателна духовност, чийто първоизточник е страхът и следователно отхвърлянето на Божието творение като човешко царство – дълбоко вкоренено отрицание на онтологичното качество „благо” в творението. Времето, в което живеем, е особено податливо на тази отрицателна духовност и причините за това са ясни. Уморен и останал без илюзии поради хаоса и объркването, породени от самия него, смазан от собствения си „прогрес”, ужасен от привидно тържествуващото зло в света, разочарован от всички теории и обяснения, обезличен и заробен от технологиите, човекът инстинктивно търси изход и спасение от безнадеждно покварения свят; търси духовно убежище – някаква „духовност”, която да го утвърди и оправдае в това отвращение и страх от света и в същото време да му даде сигурността и духовния комфорт, които търси. Оттук и огромното количество и удивителният успех на всички духовности, търсещи бягство от действителността – и християнски, и нехристиянски, – чийто общ и основен белег са отрицанието, апокалипсизмът, страхът и типичното манихейско отвращение от света.
Такава „духовност” дори когато приема християнски вид и се облича в християнска терминология в същността си не е християнска; тя е един вид предателство. Спасението никога не може да бъде бягство, чисто отрицание, задоволство от собствената праведност и оттегляне от покварения свят. Христос ни спасява, като възстановява природата ни – нещо, което неизбежно ни прави част от творението и ни призовава да бъдем негови царе. Той е Спасител на света, а не от света и спасява света, като ни прави отново такива, каквито сме. Но ако това е така, то първоначалният духовен акт, от който произтича цялата духовност, не се състои в отъждествяване на света със злото, на същността на нещата – с тяхното отклонение от тази същност и предателството спрямо нея, на пределната причина – с изкривените греховни последици; той не се състои и в простото разграничаване на доброто и злото, а именно в откриване на фундаменталното благо на всичко съществуващо и всичко живо, колкото и изкривено и подчинено на злото да е то в съществуването си.
„Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19), но светът не е зло. Ако първото духовно изкушение е това, да се отъждестви едното с другото, то християнската духовност започва с различаването. Явно е, че живеем в паднал и греховен свят. Струва ни се, че неговата поквара, страдания и жестокост, лукавство и лъжа, грях и престъпност, несправедливост и тирания не знаят граници. Отчаянието и отвращението като че ли не се нуждаят от оправдание и почти изглеждат като отличителни белези на мъдрост и нравствена благопристойност. Но въпреки това първият плод на възстановеното царско достойнство в нас е, че не само можем, но в духовен смисъл трябва още тук, в този греховен свят да се възрадваме в неговото изначално благо и да превърнем тази радост, тази благодарност, това знание за творението като благо в същностна основа на живота ни. Независимо от всички отклонения, от всички несъвършенства, от всяко зло ние можем да усещаме изначалната природа и назначение на човека и на всичко съществуващо, дадено на човека като негово царство. Човекът злоупотребява с това назначение и в тази страшна злоупотреба осакатява сам себе си и света, но само по себе си това назначение е добро. В отношението си със света, природата и другите хора човекът злоупотребява с властта си, но сама по себе си тази власт е добро. Злоупотребата с творческата енергия в изкуствата, науката, в целия живот води човека до мрачни и демонични безизходици, но самата творческа енергия, човешката нужда от красота и знание, от смисъл и самореализация е добро. Човекът утолява духовната си жажда и засища духовния си глад с отрови и лъжи, но самите жажда и глад са добро. Той служи на идоли, но нуждата от служение е добро. Той дава погрешни имена на нещата и неправилно интерпретира реалността, но дарбата да дава имена и да разбира е добро. Дори страстите му, които в края на краищата разрушават самия него и живота му, са само изопачени, неправилно употребени и насочени дарове на власт и сила. Така, осакатен и деформиран, наранен и поробен, сляп и глух, човекът се превръща в абдикиралия цар на творението, все още обект на безкрайната Божия любов и уважение. Да видим това, да го усетим, да му се зарадваме, без да преставаме да оплакваме падението, да благодарим – това е дълбинен акт на истинска християнска духовност, на обновения живот в нас.
Следващият въпрос, след като сме установили този факт, е какво да правим по-нататък? Как да проявим нашата царственост? Този въпрос ни отвежда към другото измерение или по-скоро към самата дълбина на тайнството Кръщение, към централното място на Христовия Кръст.
В тайнството Кръщение нашето царствено достойнство се възстановява и това става на Кръста на Разпнатия Цар. В края на историята на спасението Христос ни завещава царство (ср. Лук. 22:29), обявено за Царство „не от този свят”, за Царство на „бъдещия век”.
Когато се сблъсква с основния парадокс на царственото достойнство на Христос и следователно с нашето собствено ново царствено достойнство в Него, християнската духовност рискува да изпадне в две взаимноизключващи се ограничителни тълкувания: свеждане на това царствено достойнство само до този свят или единствено до Царството на бъдещия век. Някои с радост биха се подписали под всичко, казано дотук, относно царственото, положителното и космическото съдържание на християнската духовност, но биха направили извода, че основната й насоченост е към света, към възможността, дадена на човека да води света към осъществяване на Божието Царство в него. Други биха настоявали на отвъдността на възвестеното и обещаното в Евангелието Царство и биха отхвърлили като изкушение всяка духовност, водеща към вмешателство и активност. Такива хора построяват здрава стена между духовното и материалното. Две виждания, два пътя, две духовности, които всъщност водят към две напълно различни разбирания за самата Църква и за християнския живот.
Кръстът на Христос разкрива и двата подхода като ограничаващи тълкувания, защото в края на краищата и двата съдържат в себе си отхвърляне на Кръста и обезсилването му по думите на св. Ап. Павел (ср. 1 Кор. 1 :17). И наистина, ако в Христос съм възстановен в царско достойнство, а завещаното ми Царство не е от „този свят”, въпросът, от който зависи целият ми живот на християнин, е как да съчетая тези две реалности, тези две положения, които се отнасят с еднаква сила и към монаха, живеещ в пустинята, и към християнина, живеещ в света и отдал се на светско призвание? Как да обичам света, създаден и възлюбен от Бога, и в същото време да приема апостолското наставление: „Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15)? Как да утвърждавам Христовото господство над всичко съществуващо и в същото време да възлагам цялата си вяра, надежда и любов на бъдещото царство? Как да приема царското си достойнство и в същото време да умра за света, като скрия живота си „с Христос в Бога” (Кол. 3:3)?
Царствеността на Христос и нашата нова царственост в Него не само не могат да бъдат разбрани и приети извън тайната на Кръста, но именно Кръстът и само Кръстът остава завинаги единственият истински символ, едновременно и явяване, и дар на тази царственост; откриването на нейната сила и предаването на тази власт на нас. Единствено тайната на Кръста съединява двете посочени по-горе положения, които не могат да бъдат примирени на нивото на човешката логика: това за човека и царското му призвание в Божието творение и това за Царството „не от този свят”. Тайната на Кръста ги съединява, защото разкрива Кръста като начин на живот, като непобедима и непостижима божествена сила, която превръща вярата в живот, а живота в царуване.
Как става това? На първо място Кръстът ни открива този свят като паднал и неговото падение и сквернота се състоят в отхвърлянето на Бога и Неговата царственост, в отхвърлянето на истинския живот, даден на света при сътворението. В разпъването на Христос този свят изцяло се разкрива и явява окончателния си смисъл.
Голгота е уникално събитие, именно защото е решителен и всеобемащ израз (всъщност изпълнение) на отхвърлянето на Бога от човека, което според Свещеното Писание е започнало още в рая и е превърнало сътворения от Бога свят в „този свят” – царство на греха, тлението и смъртта; което е превърнало беззаконното отхвърляне на Бога във фундаментален закон на съществуването на „този свят”. Кръстът разкрива всеки грях, извършен от началото до края на света, във всички времена, на всички места, от всички хора, независимо дали са живели преди или след Христос, дали са вярвали в Него, или не, – като отхвърляне на Бога, приемане и предаване на реалността на злото, чиято пределна проява е отхвърлянето и разпъването на Христос. По думите на св. Ап. Павел тези, които след Разпятието са отпаднали от Христос, „повторно разпъват в себе си Сина Божи” (Евр. 6:6).
Второто измерение на тайната на Кръста е, че като пределно откровение за „този свят” и неговата сквернота Кръстът се явява и решително окончателно осъждане, защото да изявиш и откриеш злото в качеството му именно на Зло, означава да го осъдиш. Като открива „този свят” като отхвърляне на Бога и следователно като грях, като го открива като отхвърляне на Живота и следователно като смърт, Кръстът го осъжда, защото грехът не може да бъде поправен, смъртта не може да бъде изкупена. Този свят е осъден, защото чрез Кръста той сам се осъжда; разкрива се като задънена улица – безперспективен, неможещ да предложи за принцип на живота нищо освен абсурда на смъртта. Така Кръстът разкрива и изявява на света неговия край и неговата смърт.
Тук навлизаме в третото, радостното и славното измерение на тайната на Кръста. Като разкрива „този свят” като грях и смърт, като го осъжда да умре, Кръстът се превръща в Спасение за света и възвестяване на Божието Царство. Той спасява света, като го освобождава от „този свят”, като открива, че последният не е същност и естество на света, а просто негов „образ”, начин на съществуване, който е „преходен” (1 Кор. 7:31), и тази преходност е вече възвестена на Кръста. Той възвестява Царството Божие и разкрива, че то не е друг свят, друго творение, което идва да замени нашето, а е същото творение, но освободено от „княза на този свят”, възстановено в истинската си природа и за окончателната си съдба, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28).
Вече можем да разберем защо в християнската вяра Кръстът е истинската епифания (явление) на Христовата прослава и възцаряване.
Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. Докато Христос стои пред Своите съдии, когато Го осъждат, осмиват, обиждат и приковават на Кръста, докато страда и умира, всъщност Той и единствено Той тържествува победно. Неговото покорство, любов и всеопрощение побеждават „този свят” и от дълбините на привидното Му поражение чуваме първото Му изповядване като Цар – в Пилатовия надпис на Кръста, в плача на умиращия разбойник, в думите на стотника: „Наистина този Човек е Син Божи.”
После идва Велика събота, ден на привидната победа на смъртта и отново на радикалното й поражение от Христос. Тъй като смъртта (основният закон на „този свят”) привидно „поглъща” Христос и сякаш постига вселенско господство, самата тя е „погълната с победа” (1 Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се е предал на смъртта, няма в Себе Си смърт и следователно я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта”.
Когато на третия ден Бог Го възкресява от мъртвите, животът Му, над който „смъртта няма вече власт”, изявява присъствието на Божието Царство сред нас. Това е същността на пасхалната радост – Царството, което не е от този свят, е открито в този свят, явено е, възвестено е като нов живот. Нашият свят от този миг до окончателното си съединение с Бога е огласен от призива: „Радвайте се!”
Кръстът, понеже възцарява Христос, ни се открива като единствения път към собственото ни възцаряване с Него, към възстановяването в нас на царското достойнство.
Свети апостол Павел е дал съвършено описание на този път: ”А мене да ми не дава Господ да се хваля освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14).
Да разпнеш себе си за света, означава преди всичко да имаш в Кръста единствения критерий за всичко в този свят, окончателната мяра за целия си живот и всяко свое действие. Това, от друга страна, означава отхвърлянето на света в качеството му на „този свят”, тоест на робството на човека спрямо греха и смъртта, на света като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”. Христос откри от Кръста тлението и сквернотата на света в качеството му на „този свят” и това остава като вечна присъда и осъждане. Светът е осъден не в името на и заради някой друг свят, а заради собствената си истинска същност и призвание, които също са открити от Кръста в любовта и покорството на Сина Човешки. Като открива себеосъждането и края на „този свят”, Кръстът в същото време прави възможно истинското приемане на света като Божие творение, като обект на безпределната Божия любов и грижа. Това е смисълът на разпъването на света за себе си.
Светът не може да бъде спасен от идеи и учения. Той погива или се спасява във всеки човек поотделно. И това спасение става всеки път, когато човек приеме Кръста като свое собствено разпятие за света.
„За мене светът е разпнат и аз за света” – това е истинско описание и определение на царствеността ни, възстановена в царското ни помазване, дарена ни от Светия Дух.
Новата, истински царска власт, дадена на човека от Христос, е властта да преодолее преходността на този свят, неговите естествени граници и затворени хоризонти; отново да направи света божествен, а не Бога световен. Това е властта непрестанно да се отхвърля светът като край в себе си, като ценност в себе си, като красота или смисъл в себе си; властта светът непрекъснато да се пресътворява като възхождане към Бога. Защото грехът се състои не просто в погрешното използване на тази власт, не в частичните й изкривявания и несъвършенства, а именно в това, че човекът обиква света заради него самия и превръща дори Бога в слуга на света. Не е достатъчно да вярваш в Бога и да правиш света „религиозен”. Истинската вяра в Бога и истинската религия се състоят в тайнствено дълбинната, но твърда увереност, че Царството Божие – обект на цялата ни пределна жажда, надежда и любов – е, винаги е било и винаги ще бъде „не от този свят”, а от онази Отвъдност, която единствено може да придаде смисъл и ценност на всичко в света.
Само след като човек вкуси от Царството, всичко в този свят може да стане отново знак, обещание, жажда и глад за Бога. Само когато потърсим първо Божието Царство, започваме да се радваме на света и да имаме истинска власт над него. Едва тогава нещата стават отново чисти, погледът и знанието ни за тях стават ясни, а ползването им е благо. Независимо какво е нашето назначение, призвание, занятие – славно или неизвестно, значително или незначително по стандартите на „този свят”, – то придобива смисъл, превръща се в радост, защото започваме да го възприемаме и изживяваме не в самото него, а в Бога като знак на Неговото Царство. „Защото всичко е ваше: …било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божи” (1 Кор. 3:21-23).
(Откъс от книгата „От вода и Дух”[1])
[1] Шмеман, А. От вода и Дух. Превод П. Сивов. С., Омофор, 2005.
[2] Всички библейски цитати са по Синодалното издание.
