Думите могат да съзиждат или да разрушават. Библията ни учи как да ги използваме, така че да носят благословение.
Честността, искреността, моралната чистота – тези качества ни възхищават у хората, които говорят и постъпват правилно, без да се съобразяват със собствените си интереси. Но като цяло това е непосилна задача! Със собствени сили просто е невъзможно да бъдеш честен и чист, сложно е да не се ръководиш от своята изгода. С Божията помощ обаче това може да стане реалност. Тогава животът се оказва радостен, разпръскващ благословение в този свят. Защото за човека, който е изпитал Божията любов, думите са носители на благословение.
Ще се опитаме да видим какви са тези думи и как влияят на хората около нас.
ОГЛЕДАЛО НА ДУШАТА
Думите имат сила. „И каза Бог… Така и стана“ (Бит. 1 гл.). Това е началото на повествованието в Библията. На много места в Писанието четем, че Божието слово е казано на хората, при това е адресирано лично към някого: „И дойде слово от Господ към…“ (I Цар. 15:10; III Цар. 6:11; Йоил 1:1; Соф. 1:1 и т.н.). Нашите думи също имат сила. Те са събития, поставят ни пред факти, градят или рушат. Не е чудно, че още Десетте заповеди ни призовават да бъдем искрени в своята реч. „Не лъжесвидетелствай против ближния си“ – четем в деветата заповед (Изх. 20:16). И много други места от Писанието подчертават това изискване: „Смърт и живот са подвластни на езика и които го владеят, ще вкусят от плодовете му“ (Пр. 18:22); „Не това, което влиза в устата, осквернява човека, а онова, което излиза от устата, то осквернява човека“ (Мат. 15:11).
Апостол Яков в своето Послание посочва един неприятен факт: онова, което излиза от устата ни, е огледало на нашата душа: „Езикът е мъничък член [на тялото], но големи работи говори. Ето, малък огън, а каква гора запалва. И езикът е огън… който осквернява цялото тяло“ (Як. 3:5-6).
Нашите думи показват кои сме всъщност. Те ни изобличават. Разбира се, известно време мога да се преструвам, за да направя впечатление, да си създам добра репутация. Но рано или късно, моите думи ще разкрият истинското ми лице. „Защото от препълнено сърце говорят устата му“ (Лука 6:45), независимо дали хората искат това, или не.
Под водителството на Бога обаче нашият език ще бъде духовен строителен материал за изграждане не на нашето собствено царство, а на Божието царство. Езикът ни е даден за това – според поръчението на Бога да възвестяваме на хората благата вест и да ги призоваваме към живот с Христос. Искреният човек придобива покой в Господ. Неговият език принадлежи на Господ и е под властта на Господ.
ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ИСКРЕНИЯ ВЯРВАЩ
Такъв човек може да бъде разпознат по следните признаци:
- Той не се стреми да изтъкне или да възвеличи себе си.
На първо място за него са Богът и другите хора, не той самият. Думите му са проникнати с насърчение и уважение към събеседника. Той активно търси възможност да благослови хората около себе си със своите думи, да ги утеши и подкрепи. Този човек хвали другите, а не себе си, противопоставя се на желанието да насочва всеки разговор към себе си и своите собствени интереси, нужди, оплаквания или постижения.
„Нека те хвали друг, а не устата ти – чужд, а не езикът ти“ (Пр. 27:2). „Любовта не се превъзнася, не се гордее“ (I Кор. 13:4).
- Той е човек на истината.
Не се стреми с всички сили да запази репутацията си дори ако истината го представя в неблагоприятна светлина.
Когато прелиствам албума със снимките на своите деца, всеки път с усмивка задържам погледа си върху една страница. Посред милите, радостни детски лица виждам снимка на дъщеря ми: тръшнала се е на пода и удря с юмруци по килима. Снимах я в пристъп на гняв. И такива епизоди са част от нашата семейна история.
Честният човек не премълчава неприятните фрагменти от своя живот, не скрива собствената си вина. Напротив, той е разбрал, че в човешкото сърце, включително в неговото, се намират удивително „слепи“ петна, когато става въпрос за собствените му грешки.
„Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа“ (Пр. 15:4).
Понякога ни се струва, че ще спечелим доверието на нашите ближни, ако постоянно се стремим да бъдем прави, да се представяме в благоприятна светлина. Но когато се държим по този начин, обикновено постигаме точно обратното. Мъдрият цар Соломон в известния спор между двете жени отсъжда в полза на тази, която била готова да се откаже от своето право, а не на онази, която се оплаквала най-напористо и настоявала на своето (III Цар. 3:16-28).
Една сестра от църквата ни разказа колко безсърдечно постъпил с нея шефът й на работа, колко й се скарал, какви нападки й се наложило да изтърпи заради вярата си. Но се оказа, че е „забравила“ да разкаже как е разпространявала лъжливи слухове за колегите си, причинявала е болка с острите си забележки и вече няколко пъти са я предупреждавали да промени поведението си.
Да казваш само част от истината, също е лъжа. Да подчертаваш злобата на другите и да омаловажаваш по този начин своята, е нечестно.
„Не знам какво става с нея. Плаче и се кара непрекъснато. А нищо не съм й направил“ – се оплака един мъж от жена си. По-късно се изясни, че по-близо до истината би бил следният анализ: „Опасявам се, че в последно време съм й отделял съвсем малко внимание. Много й се е струпало. Неведнъж се опитваше да говори с мене, но аз я отблъсквах. Мисля, че когато се прибирах от работа и отново мълчах, моето мълчание е препълнило чашата на търпението й.“
Толкова обичаме да правим от жертвата престъпник, а от престъпника – жертва, особено когато престъпниците сме самите ние. Търсим съчувствие, когато ни изобличават, а забравяме, че това изобличение е предизвикано от нашите постъпки. Колко се възмущавал Каин заради полученото от Бога наказание! А това, че е извършил убийство, изобщо не го притеснявало (Бит. 4 гл.).
- Той не крие и не преувеличава.
Честният човек остава правдив в своите думи и в проповедта си на благовестието. Да казваш повече от истината, също е неправда. Честният човек не преувеличава. За своите несполуки говори толкова откровено, колкото и за успехите си. Той няма нужда да доказва, че Бог му дава успехи. Известният английски проповедник Чарлс Спърджън веднъж се обърнал към благовестителите и проповедниците, които се хвалели с броя на покаялите се благодарение на тях души: „Изморих се от това публично самохвалство, от преброяването на неизлюпили се пиленца, от демонстрацията на съмнителни трофеи. Оставете тези празни опити да удостоверите за половин минута онова, което изисква проверка в продължение на целия живот“.
Уважавам вярващите, които разказват – или поне се опитват – за събитията и срещите правдоподобно, без да украсяват, без да приемат желаното за действителност, без да намекват постоянно какви страхотни християни са, как усърдно са помагали тук и там, като не споменават хората, на които не са могли да помогнат. Същото се отнася за нашите събрания: когато обобщаваме, по-добре да намалим броя на посетителите, отколкото да го преувеличим.
Нерядко чуваме изявления от възторжени християни: „Там кипи живот! Има истинско пробуждане! Трябва непременно да отидете на този конгрес – там има такова благословение!“. Или още по-ентусиазирани възклицания: „Духовните сили най-накрая се спуснаха над страната ни! Пробивът ще бъде много скоро. Господ ще ни посети и ще влезем в ново измерение на реалността. Нашите градове ще видят Божията слава и скоро ще бъдат спасени“.
Отначало при тези думи изпитвах огромно вълнение. Докато не открих, че Божията слава е била само в пищната риторика на служителите, далече от каквито и да било действителни факти.
Да се моля за пробуждане в нашата страна? Със сигурност! Но да се опитвам да го предизвикам с високопарни изказвания?! Вярата не бива да се бърка с желанията. А това се отнася и за живота на отделния човек, както личи от следния странен разговор:
– Какво казват лекарите, Мария? Болестта победена ли е?
– Не, но аз съм изцелена!
Погледнах я объркано.
– Ти… имаш предвид, че си изцелена от медицинска, биологична гледна точка? Тоест тялото ти? И лекарят казва, че всичко ще бъде наред?
– Аз се изцелих, защото така казва Божието слово: „Чрез Неговите рани ние се изцелихме“. Важно е какво казва Бог. Аз се опирам на Словото и се изцелих чрез вяра.
„Значи не си се изцелила“ – помислих си. На глас, разбира се, не казах нищо, защото тя би го приела като неверие. Опитах се дипломатично да завърша разговора, защото не исках да давам повод на Мария да се съмнява в своя Бог или в моята вяра. Но да се радвам заедно с нея за нейното „изцеление“ – не, това не мога! Веднъж вече направих нещо подобно, за да изляза от сходно затруднено положение. А жената, която тогава „се изцели“ с вяра, след половин година почина. Разбира се, аз вярвам в Божите чудеса – много такива чудеса съм видяла около мене и лично съм преживяла. Но не мога да одобря заблудата дори ако е водена от добри подбуди и се крие под булото на духовността.
- Той обмисля думите си.
Ако му се налага да изкаже критика или увещание, искреният християнин го прави с любов и тактично, без нравоучение, осъждане или презрение.
„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите“ (Еф. 4:29). „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте на всеки“ (Кол. 4:6). „С истинска любов да растем по всичко в Онзи, Който е Глава – Христос“ (Еф. 4:15). „С мъдрост отваря устата си и кротка поука е на езика й“ (Пр. 31:26).
- Той избягва да използва образа на врага.
Искреният човек е справедлив в думите си и по отношение на хората, които са го разочаровали. Следи внимателно какво действително е казал събеседникът му, в какво състояние или положение е бил и се старае да не изтълкува всичко превратно в светлината на собствената си обида. Той не изтъква само фрагментите от разговора, които го подкрепят в неговото негодувание и в чувството за собствената му правота.
Когато чета Библията, се удивявам с каква педантична точност в Божието слово се предават различни събития. Без преувеличения, субективно украсяване, тълкуване или оценки, без отклонения от първоначалния разказ. Псалмопевецът Асаф в Псалм 77 представя правдиво и достоверно историята на своя народ, също както и дякон Стефан в защитната си реч пред Синедриона (Деян. 7 гл.). Ап. Павел описва нееднократно своята първа среща с Бога (Деян. 22, 26 гл.; срв. 9 гл.). И тези разкази не си противоречат по никакъв начин.
Един пастир искал да покани в ръководството на църквата двама млади братя. Но тъй като някои обстоятелства все още не били изяснени, той решил да отложи тяхното ръкополагане за половин година. И какво се случило! Братята негодували. Скоро на пастира му се наложило да се защитава от слухове, че бил властолюбив и не можел да изгражда отношения, затова служението му нямало бъдеще. Клеветата има място, когато заради личното си разочарование отправяме безразборни обвинения. Вместо да кажем: „Чувствам се изморен“, твърдим: „В тази църква те товарят с работа, тук има прекалено голяма активност“. Въпросът ни: „Защо не ме попитаха?“ преминава в убеждението: „Тук не споделят отговорностите“.
Искреният човек, когато е обиден, говори от първо лице, а не с езика на обвинението. Той казва: „Чувствам се обиден“, вместо: „Ти винаги си ми имал зъб!“. И ако нещо не е разбрал правилно, веднага, от цялото си сърце, моли за прошка. Той търси правдата, а не своите права.
„Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3).
- Той не използва Светия Дух или Божия глас като оправдание за изпълнението на собствените си желания.
Честният човек не си служи с изречения, които започват от думите: „Господ ми откри…“, „Светият Дух ми каза…“, „Бог ми вложи в сърцето…“.
Когато една сестра сподели: „Светият Дух ми показа, че нашата домашна група не служи достатъчно ревностно на Иисус“, усетих, че в думите й има скрито обвинение към водача на групата. Опитах се да й кажа, че може би това нейно високомерие пречи на Господ да действа в тяхната група. И я посъветвах да поговори с Господ насаме с друга нагласа: „Усещам в нашата библейска група някаква вялост. Сигурно аз съм виновна за това. Искам да направя всичко, което зависи от мене, за да насърча моите братя и сестри да служат по-ревностно на Христос“.
Твърдения като: „Получих това от Господ“ или „Така пише в Библията“ не бива да се използват, за да се предпазим от възможното несъгласие на събеседника си. Дори ако по някакъв въпрос съм права, такова доминантно и войнстващо поведение, с удари с юмрук по масата веднага ме лишава от всяко право на участие при вземането на решенията.
Иисус говори истината, но не принуждава никого да приеме тази истина. Той оставя хората да решат сами, като има ясното съзнание, че това решение ще бъде с последствия за вечността. Христос не използва думите: „Писано е…“ като аргумент, за да накара опонента Си да замълчи. В подобна упоритост Той не вижда никакви предимства. Ако един християнин ми каже: „Господ ми откри, че трябва да пожертвам за определена мисия голяма сума пари“, ще му повярвам. Но ако ми каже: „Господ ми откри, че моят началник върши всичко погрешно“, по-скоро ще го заподозра в опит за злостна манипулация или шантаж.
- Той може да мълчи и да бъде сдържан.
Хората невинаги се интересуват от нашето мнение и невинаги нашата гледна точка е полезна.
„При многото говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен“ (Пр. 10:19). „Сърцето на праведния обмисля отговора, а устата на нечестивите изригват зло“ (Пр. 15:28). „Който пази устата си и езика си, пази душата си от беди“ (Пр. 21:23).
Божието слово, „пълно с благодат и истина“ (Йоан 1:14), става плът в Иисус Христос, възвестява прошка на греховете, заповядва на вятъра и бурята да утихнат, утешава скърбящите, възстановява болните и сломените духом, проповядва истината, изразява Божието сърце с думи, разбираеми и за малко дете.
Като Господ на нашия живот, Христос живее в нас. Той е „упованието на славата“ (Кол. 1:27) и така продължава Своето дело на тази земя. А то започва от нашите думи!
Никола Фолкомер
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2019 <<<
