Майкъл излезе със светкавична скорост от прикритието си и насочи оръжието към мъжа. Той не го очакваше от тази страна и гърбът му беше непокрит. Обърна се бавно, без да мига. Измърмори нещо за милост. Но беше попаднал на грешния човек. Майкъл не проявяваше милост, както някога и към него не бяха проявили. „Или ние, или те, помни“ – беше казал веднъж Стийв. И Майкъл го запомни.
След пукота от стрелбата тишината прозвуча странно. Майкъл тръгна колебливо надолу по стълбите.
- Ей, Майк, чисто ли е горе? – прошепна Оуен, изникнал изневиделица зад една колона на първия етаж.
- Чисто е, току-що се разправих с последния.
- Чу се, да. Колко бяха?
- При мен – двама.
- Браво, братле, в десетката! Останалите четирима ги пиши на нашата сметка със Стийв. Значи приключихме.
- Къде е Стийв?
- Долу, чака те при колите. Побързай и духвайте, дим да ви няма!
Оуен щеше да почисти след акцията. Вършеше тази работа открай време като най-старши в екипа. Майкъл веднага откри Стийв. Беше се облегнал на отворената врата на колата си, като барабанеше нетърпеливо с пръсти по стъклото.
- Брат ми, всичко ли е ОК при тебе?
- Не всичко – понякога Майкъл се дразнеше от безсмислените въпроси на Стийв.
- Добра работа, братле, супер екип сме – Стийв го потупа по рамото.
Майкъл се усмихна, вместо да каже нещо. След кратка пауза му подаде ръка.
- Чао, Стиви, доскоро. Отивам да върша работа, Джени ме помоли за нещо – Майкъл тръгна към колата си.
- Отивай, ти си мъж под чехъл. И не забравяй, че утре е неделя! Да не се успиш пак, ей!
- Не съм забравил. В 10 часа сме там.
- Супер, братле. Кой щеше да проповядва?
- Ъъъъ, не помня. Ще разберем. Чао, до утре на църква!
- Бог с тебе, брат ми!
Докато пътуваше към къщи, Майкъл се сети, че утре беше ред на младите проповедници и пръв щеше да говори синът на Оуен.
Как ще се почувствате, ако отидете на църква и разберете, че човекът до вас предния ден е отнел нечий живот? Ако познавахте Майкъл, щяхте ли да го наречете ваш брат в Христос? А щяхте ли с пълно доверие да стиснете ръката на младия проповедник и да го поздравите за словото, ако знаехте, че баща му убива? Гледах подобна сцена в един американски филм. Не помня как се казваше, това дори не беше основният сюжет, но двамата герои – може би от мафията – убиваха враговете си, след което с благи усмивки и с Библия под ръка отиваха в неделя на църква. Най-интересното беше, че никой от тях не виждаше противоречие в това, нито му идваше наум, че Бог може да го отхвърли. Явно вярата се беше превърнала в такава част от живота им, която вече не ги караше да се замислят.
„Какъв човек си, за да постъпваш така?! Трябва да си станал пълен изверг!“ – със сигурност биха си помислили повечето от нас, ако се окажеше, че Майкъл ходи в нашата църква. И бихме били прави. Но проблемът не свършва дотук. „Никога не бих убил, дори на мравката правя път, какво остава да нараня човек! Е, имам си моите неща – с плащането на данъците невинаги съм коректен, но и политиците си го заслужават! Крайно време е някой да им го върне тъпкано. По повод на лъженето и обиждането бих казал, че съм като другите – какво пък, прекален светец и Богу не е драг!“ Много хора описват себе си по този начин. Въпросът е може ли такъв човек да твърди, че принадлежи към чистите по сърце?
Всички обичаме да поставяме нещата в определени рамки или категории. Разбира се, от една страна, това е полезно – сред първите дейности, на които научават най-малките деца в детската градина, е именно сортирането по категории (много – малко играчки, добри – лоши герои от приказките, високи – ниски деца и т.н.) От друга страна, по този начин има опасност да повярваме, че нашият мащаб е достоверен. Мнозина мислят така: „Има два вида грехове – големи и малки. Например да убиеш, да изоставиш някого в смъртна опасност, да откраднеш с насилие – това са големи грехове. Но някой случаен флирт, да се напиеш или особено благородната лъжа във всички случаи са (ако изобщо са) малки грехове и не бива да те съдят за тях. Това си е човещинка.“ Въпросът обаче е кой поставя тези стандарти? За съжаление това е нашата човешка логика. Сами измисляме категориите и сами се поставяме във или извън тях. Това е все едно да поканят някой престъпник да бъде едновременно подсъдим и съдия по собственото си дело. Но колкото и да ни се иска, ние не сме съдии и не оценяваме собствените си постъпки, а Господ е Този, пред Когото ще се изправим някой ден.
Срещала съм доста хора, които твърдят с увереност: „Аз съм вярващ/а!“ И ако погледнем живота им, се оказва, че действително са вярващи, само че в хороскопи, зодии, йога, контакти с извънземни и т.н. Когато се опитаме да им кажем, че всички тези учения не са угодни на Бога, стават нескрито агресивни и питат кой ни е дал право да ги съдим – те винаги са били вярващи, още от деца. От една страна, в Библията наистина пише: „Не съди.“ Но ако искаме да ги изобличим не чрез своето мнение, а зад нашите аргументи стои Библията като свято Божие Слово, тогава е друго – предупреждаваме ги въз основа на истината, много често от личен опит, да не правят същите фатални грешки. За съжаление по-често хората не чуват и още повече се закоравяват в мнението си не само колко са чисти по сърце, а на всичкото отгоре – и неразбрани от нас.
Видяхме колко измамни са нашите стандарти, ето защо не можем да дадем неизкривена дефиниция за човек, който е чист по сърце. Нека се обърнем за това определение към Божието Слово като единствения истински Стандарт.
Представете си, че сте съвременен психотерапевт. Кариерата ви е потръгнала трудно от гледна точка на конкуренцията, но с времето хората са осъзнали вашия талант и са го оценили. Затова сега седите удобно в коженото кресло в кабинета си и очаквате следващия пациент. Изведъж вратата се отваря.
- Ъъъ, господинът има час по-късно следобед, но много настоява да влезе сега. Следващата ви пациентка му отстъпи – съобщава с напрегнат глас младият студент Иванов, който е на стаж при вас.
- Нямам нищо против, заповядайте – казвате със спокоен глас и се вглеждате в човека.
Влиза червенокос млад мъж с извънредно бледо лице, по бузите му личат пресни следи от сълзи.
- Млади човече, какво ви води при мен? – е първият ви въпрос.
- Какво ли? Загина силният, красотата на Израил! Убиха този, който беше по-бърз от орел и по-силен от лъвовете! Той беше Господният помазаник…
- Момент, момент, искате да кажете, че са убили ваш близък?
- Да – той беше господарят ми, израилевият цар Саул.
- Аха. Разкажете малко за вашите взаимоотношения.
- Ще започна от началото. Аз бях негов зет. Условието, за да ми даде ръката на дъщеря си, беше да отида на война срещу един страшен народ – филистимците. Тогава бях още съвсем млад и неопитен и имаше голяма вероятност да загина, но Бог ми подари победа. После Бог ми даде голям успех и в следващите битки и цар Саул се ядоса.
- Ядоса се? В какво се изрази ядът му?
- Върху него дойде зъл дух от Господ и той се опита да ме убие.
- Да ви убие?!
- Точно така. Първия път бяхме сами в къщата му. Той се опита да ме прикове с копието си към стената, а аз избягах. Втория път прати хора в дома ми късно през нощта, за да ме причакат и да ме убият. Но жена ми ме спусна през прозореца и Бог ме спаси чрез нея. Третия път синът му Йонатан, най-добрият ми приятел, се скара с него заради мен. Йонатан ме скри на полето, вместо да ме предаде на баща си, въпреки че знаеше намеренията на Бога да издигне мен, а не него за следващ цар.
- Човекът е знаел, че вие ще заемете поста му?
- Да, знаеше. Но за мен цар Саул беше Господният помазаник. Два пъти Бог го предаде в ръката ми и можех да го убия – в пещерата в Ен-Гади, когато отрязах края на дрехата му, и на хълма Хахил, когато той спеше и не усети как взех копието, забито до главата му. Не го докоснах и с пръст.
- Нека да обобщим – този цар Саул се е опитвал да ви убие поне три пъти, защото ви е завиждал, а вие всеки път сте се отървавали и не сте му отмъстили, нито сте го намразили, правилно ли разбирам?
- Не съм се отървавал, Бог ме спасяваше и ме водеше. А за отмъщението – той беше Божият избраник, Господният помазаник, нима можех да вдигна ръка против него и да остана невинен? Когато беше убит, го оплаках и дори написах песен за него.
- Ще бъда откровен – рядко казвам това, но не знам с какво мога да ви бъда полезен. За какво всъщност дойдохте?
- Знаете ли, не дойдох да търся помощ от вас. Дойдох само да ви кажа, че можете да разказвате за мен на пациентите си. През цялото време на моите гонения не изпитах яд или омраза, а само дълбока обич към цар Саул. Останах с чисто сърце – и всичко това не беше от мен, а от Бога.
След тези думи младият пациент напуска кабинета ви.
- Иванов, какво ще кажеш за диагнозата?
- Ами… може би стокхолмски синдром? – промърморва той неуверено.
- Млади човече, за мен това ще избие в придобита шизофрения. Той ще се върне при нас, когато осъзнае реалните си чувства.
Точно това би било заключението на много психолози днес. Възможно е човек да се разболее от шизофрения още през пубертета, без да е бил подложен на по-тежък стрес. Но много хора получават тази диагноза след едно или низ от няколко ужасни събития в живота си. Не успяват да се справят със стреса и затова полудяват. Например човек има жена и деца, работа и кола. Но в рамките на един месец го уволняват, открадват му колата, а жена му го напуска заедно с децата, за да отиде при любовника си. И човекът се разболява от шизофрения. Започва да мрази шефа си, да мрази крадеца на колата и най-вече – любовника на жена си. Има халюцинации, че те го преследват и подслушват, хем иска да им отмъсти, хем се страхува от тях и плаче като малко дете.
Както видяхме, животът на цар Давид не е бил по-лек от живота на този човек. А разликата? В чистото сърце. Не казвам, че Давид е бил безгрешен. Но той е положил упованието си в Бога. Оттам нататък дори в най-тежките изпитания не е трябвало да разчита на себе си, нито сам да решава проблемите си. Бог е бил до него. Освен това не се е страхувал от сляпата случайност – знаел е, че това, през което преминава, е Божият план. Ако Давид сам се беше борил да завземе трона на Саул, нима щеше да успее? Това малко, необразовано овчарче щеше ли някога изобщо да дойде в града, за да зърне очите на царя? Дори да допуснем, че Давид беше стигнал донякъде със собствени сили, как щеше да понесе многобройните опити на Саул да го убие? Омразата към този човек и жаждата за мъст и власт щяха да се настанят в сърцето на Давид. И оттук нататък, преди да води битка срещу Саул, Давид щеше да се изправи срещу самия себе си, срещу тези ужасни емоции, завладели сърцето му. Гневът, ядът, страхът щяха да му причинят такова напрежение, че нищо чудно да беше получил диагноза шизофрения. Но вместо това Давид остава докрай спокоен. Не неестествено, а свръхестествено, защото в сърцето му няма подобни емоции. Да имаш чисто сърце, означава да предадеш живота си на Бога.
„Давид имал чисто сърце? Това е абсурд“ – биха казали мнозина. Ами историята с Вирсавия – той знае добре, че прелюбодейства, когато я извиква, а на всичко отгоре убива мъжа й, като го изпраща в предните редици на битката. Но чрез пророк Натан Бог изобличава Давид за всичко. И за разлика от мнозина, той наистина се разкайва – искрено и от цялото си сърце. Не започва да се оправдава, да прехвърля вината върху другите. Налага му се да изтърпи и тежките последствия от своите действия. В думите си към Натан той казва пророчески, че такъв човек трябва да плати четирикратно за греха си (II Цар. 12:6). И Давид плаща със смъртта на четирима свои синове – първородния си син от Вирсавия, Амнон, Авесалом и Адония. Кой на негово място не би изпаднал в тежка депресия? Бихме се изкушили да кажем, че нашият грях е малък, даже никакъв на фона на всичко това. Вероятно някои дори биха избрали мигновеното „облекчение“ в лицето на самоубийството. Но Давид избира друго – той се кае и продължава докрай да се уповава на Бога. Огромната болка, през която преминава, е описана в много негови Псалми. Но никъде няма и дума за това, че е изпаднал в депресия. Да имаш чисто сърце, означава да признаваш греховете си, да се покайваш за тях и да се молиш на Бога за прошка.
Понеже споменахме името на Авесалом, нека за кратко се върнем към него. Колкото и да е чисто сърцето ти от гняв и омраза към другите, не е ли това най-разтърсващото в живота – твоето пораснало момче да тръгне срещу теб с явното желание да те убие и измести на трона? Не друг, а собственият ти син, когото си отгледал с обич? Какъв по-добър повод човек да започне да страда от натрапчиви мисли и да изпада в страхови състояния? Чувството за вина те връхлита и те души. Явно не си възпитал добре този син, някъде си сгрешил много. И тук идва мястото на въпроса убиец: ами ако? Ами ако и някой от другите ти синове се надигне? Ами ако хората възроптаят – как би могъл един баща, неспособен да научи своето дете, да управлява цял народ? Ами ако все пак заслужавам той да ме убие, щом се е стигнало дотук? След тези мисли идват мъчителният страх, задух, чувството, че припадаш. Започваш да усещаш само страха, всичко друго е безсмислено. Сякаш животът свършва. А цар Давид? Той страда много и скърби за сина си, но съм сигурна, че и най-модерният психологически тест нямаше да установи страхова невроза при него. Защото Давид има друг страх, който е водещ, – страха от Бога. Най-важно за него е да не се отклонява от Божиите пътища и заповеди. Докато чувства, че Бог е с него, Давид не се плаши дори в долината на мрачната сянка. Да си с чисто сърце, означава да имаш страх от Бога и да се боиш да не би да се отклониш от пътя Му. От всеки друг страх ще те избави самият Той.
И така, вместо шизофрения, депресия и страхова невроза Давид избира да има чисто сърце. Той не го спечелва сам, а го измолва и го получава като дар от Бога. В Матей 5:8 Христос казва, че чистите по сърце ще видят Бога. И Давид вижда непрекъснатото Му действие в живота си. Бог му подарява Соломон – сина от любимата жена – и Соломон става най-мъдрият човек, живял някога. Освен това той построява Божия дом – храма в Йерусалим. Но Бог не спира дотук. Още докато Давид е жив, Той обещава да му даде Потомък, чието царство ще се утвърди довека. Давид вярва в това обещание и векове по-късно от неговия род се ражда Спасителят Христос. Бог остава верен докрай на тези, които Го търсят!
Иска ми се да завършим с една поучителна история. Някога живяло едно небогато семейство, което цял живот пестяло пари, за да си купи къща. Първо събирали, без да имат конкретна представа какъв дом искат. Но веднъж бащата минал по една прекрасна, широка улица, на която всяка следваща къща била по-изумителна и по-красива от предишната. Когато стигнал до края на улицата, дъхът му спрял – там имало разкошна уютна къщичка, точно за каквато със семейството му мечтаели. И не само това – на оградата висял надпис, че е за продан! За съжаление, както си мислел, цената била баснословна. Натъжен и умислен, бащата тръгнал да си ходи, но изведнъж някой го извикал. Бил собственикът на красивата къща. Обяснил на бащата, че отдавна чака подходящ купувач и все не намира, а сега парите му трябват спешно. Затова е готов да продаде къщата на половин цена. Бащата онемял от радост, нима било възможно?
- Имам само едно условие – казал собственикът – и мисля, че щом ще продавам на половин цена, имам право да го поставя. Ще подпишем договор и цялата къща ще бъде ваша, само долу, в мазето, имам забито едно пиронче. Искам то да си остане мое. От време на време ще го ползвам, да си закачам едно-друго. Ще се договорим ли така?
Иска ли питане, бащата бил толкова щастлив. Подписали договора със специалната клауза за пирончето и семейството веднага заживяло в новия си дом. Отначало всичко било прекрасно, като в рая, но не след дълго децата, чиято спалня се намирала на долния етаж, започнали да се оплакват от лоша миризма. Родителите не им повярвали, но когато острата воня се разпространила и в другите помещения, слезли да проверят в мазето. Там с ужас видели, че на пирончето на бившия собственик виси мърша, разложено месо. Бащата веднага му се обадил по телефона, но човекът грубо отговорил, че сега не е в града и не може да се погрижи за това, а не им дава право да го пипат, понеже е негово. Семейството дори се обърнало към адвокат, но нямало какво да се направи, нали подписали такъв договор. А бившият собственик никога не оставял пирончето си празно – често закачал и огромни парчета месо. Така ужасната миризма проникнала във всички стаи на къщата, хората започнали да я усещат дори по дрехите си. Тогава бащата събрал семейния съвет и дружно решили да се изнесат от своя мечтан дом.
За съжаление колкото и да твърдим, че сме силни, дяволът, грехът и старото ни естество непрекъснато ни дърпат към компромиса с вярата и Бога и ни нашепват да им оставим поне едно пиронче в душите си. Затова пожелавам на всеки читател да не се лъже и да не се хваща в капана за ниската цена, а да остане да живее в своята, дори да е стара и неуютна къща. Ако това му е от Бога, Той ще го благослови изобилно, че не е допуснал компромис в живота си, и ще му подари не само по-хубав нов дом, но и чисто сърце!
