I
Тъжовний демон, дух изгонен,
над грешната земя летял.
За прежни дни невесел спомен
в глава му мрачна се въртял,
когато в светлата Вселена
той херувим блестящ е бил
и от комета устремена
с усмивка ясна, осветена
ловял и пращал поздрав мил,
когато чрез мъглите вечни
могъл е с поглед да следи
движенията безконечни
в безред блуждящите звезди.
С любов и вяра той тогаз –
син пръв на светлото творенье –
не знаял страх, нито съмненье
и не заплашвали ни час
умът му векове безплодни…
И много още, но ни власт,
ни сила имал да си спомни.
II
И оттогаз отвержен плува
и скита се в мирът велик,
а век след века се минува
кат час след час, кат миг след миг
по строен ред еднообразен:
нищожната земя владей,
без наслажденье злото сей
и в туй изкусно злораденье
не среща той съпротивленье.
Михаил Лермонтов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2020 <<<
