Посветеността в днешно време е доста рядко явление, затова не е изненадващо, че членството в местна църква е загубило особеното си значение за толкова много вярващи. Тъжно е да констатираме факта, че в наши дни не е необичайно християните да се местят от една църква в друга, като избягват духовната грижа на презвитерите и не се посвещават на служение в общността на вярващите.
Въпреки това тенденцията да се пренебрегва – или да се отхвърля – необходимостта човек да се присъедини към църква като неин официален член, отразява неразбирането на хората за отговорността на вярващия към Христовото Тяло. А и така той се лишава от многото благословения и възможности, които това посвещение предоставя. За всеки християнин е жизненоважно да разбере какво означава за него членството в местна църква и защо то е толкова необходимо.
Какво означава да членуваш в местна църква?
Когато човек придобие спасение, става член на Христовото Тяло (I Кор. 12:13). Тъй като вече е в единение с Христос и с другите вярващи, той е годен да стане член на местната църква, която е образ на това Тяло.
Смисълът е официално да се посвети на точно определена местна общност от вярващи, обединени за установени от Бога цели. Тези цели включват получаване на наставления от Божието слово (I Тим. 4:13; II Тим. 4:2), служение и назидание един на друг чрез правилно използване на индивидуалните духовни дарби (I Пет. 4:10-11; Римл. 12:3-8; I Кор. 12:4-31), участие в изпълнението на църковните постановления (Лука 22:19-20; Деян. 2:38-42) и благовестване на загиващите (Мат. 28:18-20). Освен това, когато човек стане член на местна църква, той се подчинява на духовната грижа и авторитета на презвитерите, които отговарят на библейските изисквания и които Бог е поставил в тази общност.
Библейска обосновка за членството в местна църква
Въпреки че Писанието не заповядва изрично на вярващите да се присъединят официално към местната църква в даден район, целият Нов Завет е проникнат от библейския принцип за необходимостта от такова членство. Най-ясно библейската основа за това се вижда в: 1) примера на ранната Църква, 2) наличието на ръководство в църквата, 3) необходимостта от църковна дисциплина и 4) заповедта към вярващите да се назидават взаимно.
- Примерът на ранната Църква
В ранната Църква идването при Христос се отъждествявало с идването в Църквата. Самата идея да получиш спасение, без да принадлежиш към местна църква, е чужда на Новия Завет. Когато хората се обръщали към Христос с покаяние и вяра, те били кръщавани и се присъединявали към местната църква (Деян. 2:41,47; 5:14; 16:5). Това обръщане не било само лично посвещение на Христос, а водело и до официално обединение с други вярващи в местна общност с готовността заедно да навлизат в учението на апостолите, да общуват, да участват в разчупването на хляба и да се молят (Деян. 2:42).
Новозаветните Послания са написани в по-голямата си част до местни църкви. В малкото случаи, когато са адресирани до отделен човек, например, Тимотей, Тит и Филимон, е важно да се има предвид, че тези хора са били водачи на църкви. Така новозаветните Послания потвърждават, че самият Господ повелява вярващите да участват в местна църква.
Новият Завет също свидетелства, че църквите са имали списъци на вдовиците с право на финансова помощ от общността (I Тим. 5:9). Това означава, че в църквите са съществували списъци с техните членове – т.е. хората, които са се обръщали и са се присъединявали към тях (вж. Деян. 2:41,47). Има свидетелства за това, че когато вярващ се е премествал в друг град, църквата обикновено е изпращала писмо с препоръка за него до новата му общност (вж. Деян. 18:27; Римл. 16:1; Кол. 4:10; срв. II Кор. 3:1-2).
Много от твърденията в книгата Деяния могат да бъдат разбрани само ако съществува официално членство в местна църква. Фрази като „цялото множество (събрание)“ (6:5), „църквата в Йерусалим“ (8:1), „учениците“ в Йерусалим (9:26), „за всяка църква“ (14:23), „презвитерите с цялата църква“ (15:22) и „църковните презвитери“ в Ефес (20:17) предполагат съществуването на ясно очертан кръг от членове на местни църкви (вж. също I Кор. 5:4; 14:23; Евр. 10:25).
- Наличието на ръководство в църквата
Новият Завет дава много последователно образец за църковно ръководство – с няколко презвитери начело на всяка отделна местна църква. Задълженията, които се възлагали на водачите, говорят за тяхната грижа към ясно определен кръг от членове на местната църква.
Освен всичко друго от тези благочестиви мъже се изисквало да бдят за Божия народ (Деян. 20:28; I Пет. 5:2), да работят усърдно в църквата (I Сол. 5:12), да напътстват вярващите (I Сол. 5:12; I Тим. 5:17) и да надзирават душите им (Евр. 13:17). Писанието учи, че презвитерите на църквата ще бъдат отговорни пред Бога за всеки отделен вярващ, поверен на тяхната грижа (Евр. 13:17; I Пет. 5:3).
Всички тези задължения на презвитерите предполагат, че в местната църква трябва да е имало ясно определен и взаимно признат кръг от членове. Старейшините могат да се грижат за хората и да дават отчет пред Бога за тяхното духовно състояние само ако ги познават лично; те могат да надзирават единствено онези, към които осъзнават отговорността си; и могат да изпълняват задълженията си като пастири на стадото само ако знаят кой е част от това стадо и кой – не.
Презвитерите не носят отговорност за духовното състояние на всички, които просто посещават църквата, или на онези, които присъстват в нея от време на време. Те са длъжни преди всичко да се грижат за хората, които са се подчинили на техния авторитет, като са станали членове на местната църква.
От друга страна, Писанието учи също, че вярващите трябва да се подчиняват на своите презвитери. В Евреи 13:17 се казва: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни“. Въпросът, на който е нужно да си отговори всеки вярващ, е: „Кои са твоите наставници?“. Този, който отказва да се присъедини към местна църква и да повери себе си на грижите и авторитета на презвитерите, няма наставници. Затова за него е невъзможно да изпълни заповедта, дадена в Посланието към евреите. Просто казано, този стих предполага, че всеки вярващ трябва да знае на кого е длъжен да се подчинява, а това от своя страна предполага съществуването на строго определен кръг от членове на църквата.
- Необходимостта от църковна дисциплина
В Евангелието от Матей 18:15-17 Иисус дава ясни предписания как църквата трябва да се стреми да възстанови съгрешилия вярващ. Господ говори за процес от четири стъпки, известен днес като процес на църковна дисциплина. Първо, когато даден брат е съгрешил, той трябва да бъде изобличен насаме от един вярващ (ст. 15). Но ако човекът откаже да се покае, този вярващ трябва да вземе още един или двама братя и отново да отиде да изобличи грешника (ст. 16). Ако съгрешилият откаже да изслуша и тези двама или трима души, тогава те трябва да разкрият това пред цялата църква (ст. 17). Ако и в този случай няма покаяние, последната стъпка от целия процес трябва да бъде отлъчването на съгрешилия от църквата (ст. 17; срв. I Кор. 5:1-13).
Прилагането на църковна дисциплина според Матей 18 гл. и други библейски текстове (I Кор. 5:1-13; I Тим. 5:20; Тит 3:10-11) предполага, че църковните презвитери знаят кои са членовете на тяхната църква. Например презвитерите на нашата църква „Благодат“ не носят отговорност и нямат власт над членовете на църквата, разположена отсреща на същата улица. Но тъжният факт за широко разпространеното неразбиране колко важно е членството в местна църква принуждава нашите презвитери да прилагат църковна дисциплина и към хората, които официално не са членове на нашата църква и въпреки това редовно посещават служенията при нас. Библейското учение за църковната дисциплина обаче предполага членство в местна църква.
- Заповедта към вярващите да се назидават взаимно
Новият Завет утвърждава, че църквата е Тялото на Христос и че Бог е призовал всеки член на това Тяло към живот, посветен на неговия растеж. С други думи, Писанието призовава всички вярващи да се назидават един друг, като изпълняват всички новозаветни заповеди, които съдържат израза „един (към) друг“ (например Евр. 10:24-25), и като използват духовните си дарби (I Пет. 4:10-11; Римл. 12:6-8; I Кор. 12:4-7). Взаимното назидание обаче е възможно само при условие че сме в Тялото Христово. Призивът към такъв род служение предполага, че християните са се посветили на грижата за други вярващи в конкретна местна църква. Членството в местна църква е просто формален начин за изразяване на това посвещение.
Заключение
Посветеността на местната църква включва изпълнението на много отговорности: да бъдеш пример за благочестив живот в обществото, да използваш своите духовни дарби в служение на други вярващи, да участваш във финансовата подкрепа за служението на църквата, да споделяш и получаваш съвети от своите братя и сестри в кротост и любов и да участваш постоянно в общото богослужение. Всичко това е голяма отговорност и от нейното изпълнение зависи много. Само когато всеки вярващ осъзнава своята посветеност на църквата, цялата църква е способна да живее според призванието си като Христов представител на земята. Просто казано, членството в местна църква има огромно значение.
Джон Макартър
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<
