Ако Ви кажа, че търся слава, това сигурно ще ви отблъсне: „Какво гордо момиче!“ – ще възкликнете. Ако пък Ви кажа, че Вие се стремите към слава, без съмнение ще се почувствате дълбоко оскърбени – дори и да не сте напълно смирен човек, все пак се стараете да бъдете смирен. Не е ли така?
Ако обаче копаете дълбоко, до самите корени, до най-съкровените мотиви на сърцето, тази горчива истина ще се открие, гола, в цялата си грозота.
Ние искаме да се харесаме на хората. Искаме да ни хвалят, да ни се възхищават. Копнеем да усетим вкуса на славата, дори само с върха на езика си. Кажете, че не е така?
Неотдавна беше публикувана една проповед – „Проклятието на културата „Инстаграм“, която неслучайно стана много популярна. В социалните мрежи най-лесно се разпознават дребнавите мотиви. И ние ги виждаме. Как изглеждам на снимките? Колко харесвания („лайкове“) е събрала последната ми публикация?
Но нека оставим социалните мрежи. Мнозина се научиха да изглеждат достатъчно смирени в тях. Всички хора гонят и преследват славата и без тях. Например, когато каня гости, приготвям минимум четири предястия, две салати, основно ястие, три десерта и напитки по избор. Затова не каня често гости. Но ако поканя… И само ако на някого му се стори, че съм лоша домакиня!
Когато влизаме някъде, неволно се замисляме как изглеждаме на фона на другите. Подсъзнателно. Ако някой ни направи комплимент, това е „лайк“. Ако ни погледнат накриво, това е „игнор“. Получава се своеобразен частен Фейсбук/Инстаграм.
Ние искаме да се харесаме на хората. На мъже. На жени. Дори на деца. Познати и непознати. Ако срещаме някого за първи път и знаем, че никога повече няма да го видим, пак искаме той да ни хареса. Търсим слава – нека да не е поклонение (разбира се, че не!), но поне благосклонност. Ето защо ни е толкова обидно, когато ни пренебрегват, „забравят“ да ни поканят на важно събитие, не ни хвалят за достойна постъпка, просто не ни забелязват, не поздравяват. Интересуваме се какво са казали за нас и защо (или не са казали и също – защо). Навсякъде изпълзява това чудовище – моето ненаситно „аз“. Най-лошото е, че колкото и да го храним с възторзи и похвали, то никога няма да се насити. И ще погълне духа ни – ще го потопи в черната депресия на гордостта, недоволството и ропота.
А славата принадлежи само на Бога. Единствено на Него. Това означава, че ако искам да подчертая своята значимост, дори само с една незабележима чертица, аз си присвоявам славата на Бога. Когато се замислих над тази истина, се уплаших. Това е постоянна борба. Такава е суматохата в душата – следствие от грехопадението.
И какво да правим сега? В крайна сметка ние сме създадени с това дълбоко желание да бъдем носители на слава. Къде да намерим удовлетворение на тази дълбока нужда? Разбрах: колкото повече отразявам славата на Бога, толкова повече ще забравям за себе си. Ако хората, когато виждат нещо добро, приятно, красиво в мене, започват да хвалят Бога, то моето предназначение ще бъде изпълнено. И аз действително ще се чувствам удовлетворена. Истински. Ето защо думите: „Слава на Бога“ в отговор на комплимент не са някакъв патос или безсмислена, дежурна реплика. Нека бъде така – слава на Бога! Господи, само на Тебе, за да намери душата ни пълно удовлетворение и мир.
Маргарита Коломийцева
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2021 <<<
