Когато се говори за Боговъплъщението, обикновено се акцентира върху смирението на Иисус, върху това, че Той, бидейки Бог, приема да се роди в мизерни условия, в една ясла, сред животните; че за Него, майка Му и праведния Йосиф “няма място в страноприемницата”. Това безспорно е така, но не само раждането на Спасителя е акт на снизхождане и смирение. Целият му земен път по-натам говори за същото, а на нас, хората, сякаш ни се иска да останем главно при това измерение на Рождеството – славното измерение, което се съдържа в думите на пр. Исая: “Младенец ни се роди – Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира” (Ис. 9: 6 СИ). Иисус наистина е всичко това и дори повече от това, но какви са следствията от Неговото Рождество за нас и нашия живот?
Човек може да е вярващ и все пак Бог да остава “вън” от (основните коловози на) неговия живот и от неговите планове за живота. Може да изповядва, че е християнин и все пак да остава/живее встрани от Божията воля за земния му път, да подхожда към Бога като към някаква доброжелателна сила, която е на разположение, за да благославя начинанията ни/му и която призовава(ме) в случай на нужда.
Нека, преди да премина към някои конкретни измерения на тази типична за падналия човек нагласа, да проследя накратко някои моменти, изразяващи нагласата на Този, Чието Рождество в плът ще празнуваме скоро. Тази нагласа може да се определи накратко като казване “Да!” от Иисус на Неговия Небесен Баща – във всички етапи от изпълнението на Божия план за живота Му:
1) “Да” – на Боговъплъщението; 2) “Да” – на порастването в послушание на земните родители; 3) “Да” – когато Иисус трябва да ги напусне и да постави начало на Своето тригодишно обществено служение в Палестина; 4) “Да” – на изкупителното страдание и незаслужената кръстна смърт. Във всички тези етапи прави впечатление послушанието на Сина на волята на Отец и самоограничаването, на което Синът се подлага, за да изпълни Бащината воля – ограничаване не само в пространството, но и във времето. Синът, Който е безначален (и безкраен) и чрез Когото е създадено и се крепи всичко във вселената, приема да се ограничи в едно малко/микроскопично пространство, в една затънтена, поробена и несигурна провинция на Римската империя, без възможност да използва модерни средства за придвижване, а през последните три години от живота Му – изложен често на пек и студ, без постоянен покрив, по сухите и прашни пътища на Галилея, Юдея и Самария. Самоограничаването на Спасителя не трае ден или два, а повече от три десетилетия. Така Той споделя (както казва на едно място св. Ириней Лионски) особеностите и ограниченията на всички човешки възрасти – от пеленаче през юноша и младеж до зрял човек. Ограничава се в пространството, ограничава се и във времето, с една мисъл и с едно вдъхновение – да изпълни волята на Отец, да изяде “храната”, която е предназначена за Него.
Такава ли е нашата нагласа като вярващи хора, като хора, които се наричат християни и се кичат с това име, обиждайки се, когато някой прояви съмнение, че то е с покритие? Готови ли сме да изпълним Божията воля за нашия живот, каквото и да ни струва това – в нашите собствени очи и в очите на хората около нас? Можем ли да се самоограничим във времето и пространството, в които сме поставени и да повярваме, че това поставяне не е плод на “случайност” или “стечение на обстоятелствата”, а част от неповторимия и чуден Божи промисъл за нас? В редовете, които следват по-долу, ще насоча вниманието към някои разпространени начини за “бягство” от Божия план за нас – в пространството и във времето.
Бягства в пространството и във времето
Бягствата в пространството и времето често са свързани (психологически и в реалността), но за удобство ще ги разделя. Бягството в пространството / бягствата почива върху представа, която може да бъде изразена така: “Ако можех да живея другаде, само не тук, животът ми щеше да бъде съвсем различен!”. Другаде може да означава друго жилище, друг квартал, друг град, друга страна и дори – друг контитент (за някои милионери скоро ще стане сигурно и друга планета). Мога да го изразя и по-крайно: “другаде – само не тук, навсякъде другаде, но не и тук”.
Тук ще си позволя да се върна за кратко към периода преди промените. (един кратък исторически екскурс (отклонение, спомен)). По времето на т. нар. “зрял социализъм”, т.е. преди 10.11.89 г., на 99 процента от хората в тоталитарното общество не им бе дадена свободата да се самоограничат в пространството – режимът се бе погрижил да ни въдвори и закрепости чрез т. нар. “жителство”, невъзможни бяха и пътуванията на Запад, затова повечето бягства тогава се изразяваха чрез жажда именно по това забранено пространство. Които не успяваха да се доберат реално до “обетованата земя”, си измисляха (съзнателно или не) други средства за бягство/временно отърваване/изскубване от сивотата и лицемерието на “най-съвършения” строй. За мен например лице на тази “обетована земя” беше Франция и всичко френско – език, история, култура, литература, видни личности от тази страна. Самият факт, че нещо идваше оттам, беше вече особено значим, етикетите на стоки, на които пишеше fabriqué en…(написани на френски) се разглеждаха трепетно и (често) се пазеха като реликви. Това франкофилство и дори фракоманство е било израз на моя копнеж по едно друго, по-добро, по-цветно, по-истинско и живо пространство, каквото онова, в което живеех, очевидно не беше. И първото ми усещане, когато за първи път се озовах за кратко зад “завесата” (именно през преломната ’89 година) бе усещането за свобода, за това, че не съм постоянно контролиран от едно невидимо око и от една вътрешна автоцензура, с която всеки социалистически гражданин пораства и с която е длъжен да се съобразява, ако иска да оцелее (социално и дори биологически). Въпреки че (Бог) скоро видях и обратната страна на тази свобода, Западът за дълго време остана свързан за мен с моментите, в които аз наистина можех да бъда/търся себе си, да се освобождавам от маските и да получавам подаръците, които Бог беше приготвил и оставил специално за мен на всеки завой от пътя ми.
Вярвам, че Бог е приготвил чудни и радостни изненади по пътя на всеки от нас (независимо дали сме на Изток или на Запад), но мнозина продължават да живеят с надеждата, че могат да намерят спасение в географията – имам близък човек с тежки проблеми, който се изживява като “германец” (въпреки/макар че вероятно само той би се припознал като такъв) – той вярва, че ако живееше в Германия днес, това би разрешило всичките му проблеми. Същият човек се е местил многократно от едно жилище в друго, от един квартал на София – в друг (и дори извън София), но това ни най-малко не е подобрило положението му и начина, по който гледа на нещата, а по-скоро го е превръщало все повече във вечно недоволен и неудовлетворен човек, който смята, че всички са му длъжни. Защото където и да се преместим в пространството, ние се пренасяме заедно с вътрешните си проблеми и конфликти и идва време, когато те неизбежно избиват на повърхността, по един или друг начин.
Наскоро прочетох книгата-свидетелство на един истински германец, който не е бил лишен от възможности да пътува, напротив – пропътувал е 2 милиона километра из цялата планета и е разбрал, че онова, което е търсил така отчаяно през цялото време, е Божията любов (препр.). Ясно е, че тази любов не може да бъде “локализирана” само в едно място на земното кълбо (иначе всички биха се втурнали към това място), че човек се среща с нея най-често там, където има истински Христови последователи (но дори и тогава може да я “пропусне”). Че Бог използва всяка възможност, за да изяви Своята милост и благодат към човека, но и че си остава до край “Джентълмен”, Който не натрапва Своите дарове на тези, които ги отказват (случаят с гонителя на християните Савел е по-различен).
Нека сега да се съсредоточим повече върху бягствата във времето, които често пъти са същевременно бягства и в пространството. Човек може да “живее” в друго време чрез филми и книги; чрез сантиментално (или несантиментално) връщане назад към хубави (съответно лоши[1]) моменти от своята собствена история; чрез определени окултни практики. Ще разгледам (накратко)/ще се спра (за малко, последователно) на всяка една от споменатите възможности.
Да (бягаш; “излизаш”) от действителността чрез пренасяне в художествените светове на филми и книги на пръв поглед изглежда благородно занимание (особено на фона на все по-опрастачващата се и вулгаризираща се телевизия), но в един момент може да се превърне в страст, подобна на всяка друга. (Тя е подобна на страстта/пристрастяването към телевизията, което представя по-прозаичният и на пръв поглед максимално прагматичен вариант на нещата (да бъдеш информиран за случващото се – това е обичайното оправдание за гледане на телевизия)). Връщаш се в къщи уморен (скапан) от работа и скапан от “любезността” на хората на работното ти място (или в училище) и в градския транспорт и какво по-добро разтоварване от това да забравиш за малко неприятностите, като се отпуснеш в някой фотьойл и се пренесеш/”телепортираш” в един друг свят? Чрез филма ще го направиш без никакво усилие, при книгата ще трябва да употребиш малко повече въображение и мислене, но и двете могат да сружат като “наркотик”, чрез който ти просто искаш да изчезнеш в този момент за малко. Да не си наличен и да не си на разположение. Какво значение има, че общуването у дома ще пострада, че вперването на погледа ти в малкия екран те изключва за всичко останало, прави те нечувствителен за нуждите на човека до теб и те изнервя за всичко, което не се отнася до приеманата в момента от теб “доза” разтоварване? Важното е ти да си я вземеш, останалите да си търсят колая, както могат. (Оставям в момента настрана немаловажният въпрос за агресията, насилието и сексуалната разпуснатост, които шестват в много от съвременните филми и в немалка част от книгите.) Струва ми се, че отличителният белег за това дали сме се пристрастили към едно нещо или не, е дали то командва нас или ние – него; дали то е направено за нас или ние съществуваме заради него и чрез него (срв. човекът за съботата или съботата – за човека).
Снатименталното надвесване (жалеенето за) над хубавите моменти от миналото е друг начин да “загърбим” пълното с трудности и проблеми настояще, да го оставим за момент настрана и да “потънем” в приятните и умиляващи спомени за времената, когато сме се чувствали добре емоционално, когато сме били обгърнати от грижи и внимание, когато са ни ценили и проемали като личности (това могат да бъдат моменти от пребиваването ни в “санаториума” – в смисъла, за който стана дума по-горе). През съзнанието ни преминават картините от това по-добро за нас време и ние сме готови да се разплачем – от умиление и от самосъжаление – защото днешните времена вече не са такива; защото сега не ни се случват подобни хубави неща; защото приятелите не се сещат за нас и т.н, и т. н. Горчиви констатации от този род започват да кръжат настойчиво в ума ни и да ограбват мира в сърцата ни. Не, определено това жалеене няма да върне хубавите мигове, то само ще усили недоволната и мърмореща част от нашето същество, която обича да бъде съжалявана и окайвана. Тази част, която Библията нарича “вехт човек”.
Остава да кажа няколко думи за окултните практики – те често предлагат бягства и в двете посоки – в пространството (чрез “астрални пътешествия”, озоваване “на други планети”) и във времето (в момента, в който преживяваш “фузията”, “сливането с безличностния абсолют” ти “отсъстваш” от настоящето). Впрочем тези идеи могат да се пропагандират твърде успешно и чрез силата на художественото слово и образ, като бягството се представи като тържество на свободния дух – свободен от “оковите” на тялото. Например в романа на Дж. Лондон “Скитникът между звездите” един затворник, който е здраво вързан от тъмничарите, “тържествува” над тях чрез излизането си от тялото и свободното реене в междузвездното пространство – така той сякаш им се надсмива и им показва собственото им нищожество. На пръв поглед тук може да бъде намерена прилика с поведението на окования (постоянно свързан с римски войник) ап. Павел, но каква разлика между сърдечното разположение на героя от романа и на апостола на езичниците: – единият – убеден в своето превъзходство над мъчителите си и гордо тържествуващ над тях чрез необикновената си свръхестествена дарба (романът не дава да се разбере кой е дароподателят), другият – готов смирено да носи кръста си, включително и заради спасението на своите пазачи, някои от които явно са разбрали и приели неговото свидетелство за Христос (препр. – поздравяват ви, Кесаревия дом).
Свидетелствата на хора, които са минали през активно занимаване с окултни практики говорят красноречиво, че тези практики показват удивително сходство с преживяванията при взимане на наркотични вещества, че те не са просто невинни, релаксиращи упражнения и техники, които ни помагат да се справим със стреса, а опасни примки, в които ни улавят в стремежа ни да избягаме от проблемите, срещу които сме изправени. Ще си позволя само един цитат от книгата на човек, който не може да мине за любител, запознат само повърхностно или “неправилно” с източните (индуистки) учения – Рабиндранат Махарадж. Той разказва за впечатленията си от срещите с наркомани в Западна Европа, на които се опитва да помага, след като се е обърнал към Христос: “Често попадах на наркомани. Тогава направих вълнуващо откритие – с помощта на наркотиците те преживяваха същото, което аз бях преживял чрез йога и медитация. Удивен слушах как ми описваха “чудния, изпълнен с мир свят”, който им се разкривал, когато взимали ЛСД. Този свят на психеделични цветове и звуци ми беше твърде добре познат” (Р. Махарадж. Смъртта на един гуру. С.: Верен, 2007, с. 195).
Може да се заключи, че на какъвто и вид бягство от действителността да сме се оставили, ефектът върху нас във всички споменати случаи е в засилващото се усещане, че не сме сътворени да пребиваваме в този свят и в тази епоха, че бихме се чувствали по-добре и бихме се реализирали по-добре на друго място, в друго време и при други обстоятелства. А оттук до убеждението “аз не зная защо съм на тоз свят роден”, изразено от героя на Смирненски в известното му стихотворение “Юноша”, има само една крачка. Какво излиза тогава – че не християнството е бягство от действителността (за което често е било обвинявано), а именно нехристиянските религии и практики го предполагат и предлагат. Защото какво ако не бягство от действителността, от моята отговорност за този ми живот тук и сега, за този единствен мой земен живот – е убеждението, че мога да се прераждам стотици пъти, докато “изкупя” греховете си от забуленото в мрак минало? Какво по-голямо робство от робуването на подобна представа?
“Влизане” в Божия план за нас и за нашия живот
Ако имаше начин да надникнем само за миг в чудния промисъл, който има Бог за нас, аз мисля, че всеки искрен човек би преклонил глава пред Твореца на всичко видимо и невидимо и би възкликнал: “Да, Татко, Твоят план за мен и за живота ми е най-съвършеният, най-плодоносният и най-удоветворителният за мен самия и за всички около мен”. (Вярвам, че) Но Бог не ни дава подобна възможност, за да можем да Му се доверим напълно, Той (да се оставим, да Му позволим да) осветява крачките ни една по една и рядко (само в редки моменти) ни дава да зърнем нещичко от плановете Му за нашето по-далечно бъдеще.
Част от доверието ни към Него обаче се изразява в това да се запитаме кое в нашия живот работи като бягство – в пространството и във времето. Къде се опитвам да избягам от действителността и от времето, в което живея? В света на филмите и книгите? А може би в света на екскурзиите и на музиката? На интернет? Или на мечтите по едно по-добро бъдеще (подобно на добрите моменти в миналото ми), за което все бленувам и което все не идва?
Вярвам, че има моменти в живота ни, когато Бог допуска определени премествания в пространството, за по-дълго или по-кратко време, защото се нуждаем от лечение – Той ни праща в нещо като “санаториум”, където ни лекува, за да можем да станем способни да Му служим. Полага особени, специани грижи за нас, превързва с нежност раните ни и ни изправя на крака, ако имаме нужда да бъдем изправени, учи ни отново да стъпваме здраво, ако не сме се научили още. Но вярвам също така (с известно съжаление понякога), че Неговата цел за нас не е да ни настани за постоянно в някое тихо, закътано пристанище, където няма вятър и където ще бъдем защитени от житейските бури. Не, Той иска да ни изпрати да пътуваме укрепнали и силни по морето на живота, екипирани с Неговата благодат и приютени в Неговото постоянно присъствие.
[1] С втория вариант май няма да се занимавам.
