За цял живот запомних думите на селянина от разказа на Чехов „Мъка“: „Ако можеше отново да е жива…“. Той кара умиращата си съпруга при д-р Павел Павлович и изведнъж осъзнава, че снегът по лицето й не се топи…
Пред погледа му минава целият му опропастен, пиянски, пропилян живот. Селянинът разбира, че сам, собственоръчно е вкарал жена си в гроба, и му се иска да поправи, да промени всичко, но вече е прекалено късно… късно…
„Ако можеше отново да е жива…“ – няколко пъти повтаря мъжът.
Но никой не е способен да изживее отново живота си. Селянинът осъзнава това, то е добре известно и на нас, но ние продължаваме да не ценим дадения ни отрязък от времето.
Животът, дори ако продължи сто години, е кратък и неповторим. Това означава, че трябва да бъде изживян мъдро и правилно.
Ако си припомняхме постоянно за своята кратковременност, щяхме повече да се обичаме, повече да се трудим за Бога и да полагаме повече грижи, за да придобием добра слава, като живеем живота си за Божия слава.
Най-много съгрешаваме вкъщи. Колко често добър, приветлив, почти свят пред хората човек сред семейството си се оказва зъл, раздразнителен, тиранин, който тормози жена си и командва децата си като фелдмаршал. Близките по-скоро се страхуват от него, отколкото да го уважават и обичат. У дома се открива истинското ни лице, затова който е свят в дома си, той наистина е свят.
В душата ми се е вкоренило съзнанието за неповторимостта на времето. Нито един час, нито един ден няма да можем да изживеем отново!
Припомням си това всеки път, когато ми се иска да наговоря обидни думи на близък човек. Преди да избухна като сламен покрив, си задавам въпроса: „Защо е този гняв? На кого ще донесе полза?“.
Не можеш да върнеш думите назад. Ако са зли, те са способни да ядосат човека, да развалят отношенията, не е изключено завинаги, а животът е толкова кратък.
Внезапно може да спре моят или неговият живот и тогава на единия от нас ще му бъде мъчно, тежко и обидно. Но вече нищо няма да може да се промени, няма как да изживеем живота си отново. По този начин много пъти съм прогонвала гнева си и никога не съм съжалявала за това.
Когато помним колко бързо минават дните ни, ще ги използваме по-мъдро, по-ползотворно, в достоен труд.
Ако извадим годините на ранното детство и бурното юношество, също и часовете, изразходвани в грижа за тялото, хранене, сън и придвижване от място на място, ще остане много малко време, за да го „убиваме“ лекомислено.
Вярващият човек има прекалено много работа. Бог възлага на него грижата за погиващия свят, за бедните и затворниците. Бог ще потърси сметка от вярващия в Деня на съда и горко на онзи, който е пропилял живота си напразно! На такъв човек смъртта винаги ще се стори неочаквана.
Смятал е, че смъртта е някъде далече, а тя се е оказала тук, до него. Неочаквано животът изтича през пръстите и започва да ти минава отчаяната, безсилна мисъл: „Ако можеше отново да живея…“. Но тогава ще бъде прекалено късно да мислиш за труд, за пропуснато време, за загубени възможности да служиш на Този, Който ти е дал вечен живот.
Ако помнехме колко сме кратковременни, колко бързо изтича жизненият ни срок на земята, щяхме да се погрижим да не оставяме лоша слава за себе си.
Когато сме страдали, понасяйки обиди и присмех като християни, сме блажени! Но ако са ни се подигравали за това, че сме лицемери, нечестни, алчни, раздразнителни, обидчиви, злонамерени или неверни на съпруга или съпругата си, горко ни!
Такава слава не е възможно да изтриеш с един живот, а два няма да имаш. Неочаквано ще дойде краят и толкова ще ни се иска да поправим всичко, да докажем, че не сме такива, че сме по-добри! Но вече няма да имаме време…
Времето е изтекло, отлетяло е завинаги и в душата ни ще останат болка и разочарование от себе си и едно заглушаващо всичко останало безполезно желание: „Ако можех отново да живея …“.
Вера Кушнир
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2023 <<<
