Аз съм хлябът на живота;
който дойде при Мене, няма да огладнее.
Иисус Христос
Хлябът е незаменим, основен, главен. Хлябът трябва да присъства на масата дори тогава, когато няма нищо друго на нея. Обикновен, истински, с добре познатия ни вкус и аромат, той напомня за полето, дъжда, слънцето, труда, нашата нужда и Божията милост. Тези размисли ни напомнят колко много животът ни зависи от Господ. Без Него няма хляб. Бог ни го дава и Бог е нашият хляб. Тази истина и по-разбираема за гладния човек, който няма на кого да се надява освен на Твореца и на чудо от Него.
Днес рядко някой няма хляб на масата. Ние сме свикнали с него и го възприемаме като нещо обичайно в ежедневието ни. Дотолкова сме свикнали, че сме престанали да го ценим. Преситили сме се.
Помня моята прабаба Настя, която беше преживяла не един глад. До края на живота си тя пазеше под матрака на леглото си сухари.
Помня и първите си студентски години. Живеех на квартира при една възрастна жена, Анна Ивановна, която чистеше улиците и доживяваше трудния си живот в мрачен ведомствен апартамент. Тя често разказваше за глада през 1932 – 1933 година, когато майка й била бита жестоко, почти до смърт, и осакатена заради шепа класове, които откъснала за гладните си деца. Досега помня тъжния глас на Анна Ивановна, уморените й от работа ръце и тихите й молитви.
Когато се връщах от университета, носех половинка хляб, който си поделяхме, така че да ни стигне до следващата вечер. Всяка закуска и вечеря бяха за нас свещенодействие. Ние приемахме храната като дар от Господ. Дори трохите събирах в ръка и ги слагах в устата си. Масата оставаше празна и чиста.
На масата в стаята на тази възрастна жена винаги лежеше Библията – мълчаливо и насърчаващо напомняне за Бог и Неговото Слово, за Неговата грижа и нашата духовна храна. Никога не чух от Анна Ивановна думи на недоволство. Очите й светеха от радостта на Божието присъствие, цялото й лице сияеше. Бог беше нейният хляб. Когато Христос казва за Себе Си, че е хлябът на живота, Той ни напомня простата истина, че без Него няма да можем да преживеем и ден. Той не само ни дава хляб, Той е насъщният ни хляб. Това не е толкова просто за разбиране и приемане. Дори учениците на Христос се учудват на тези откровения: „Тежки са тези думи! Кой може да ги слуша?“ (Йн. 6:60). Те са свикнали да получават от Иисус, но така и не разбират кой е Той. Затова Господ започва от обикновени неща и след това преминава към дълбоки истини. Той първо отговаря на ежедневните нужди, а после открива истинските проблеми, по-точно – основния проблем. Христос не ни оставя без хляб за живота ни, но иска също да разберем, че Той е хлябът. Спасителят храни хората с духовна храна, но се грижи и за физическата храна (Йн. 6:5-14). Той умножава хляба и рибата, така че пет хиляди слушатели са нахранени. Те вземат „кой колкото искаше“ (ст. 11). Иисус е щедър, но заедно с това се грижи останалите парчета да бъдат събрани „за да се не изгуби нищо“ (ст. 12).
Когато приемаме хляба като дар от Бога, трябва да бъдем благодарни, грижовни, отговорни. Дванадесетте кошници, в които слагат остатъците от храната, може да потрябват по пътя или дори да послужат като добро свидетелство за други хора, особено за бедни и гладни.
Иисус реагира със съчувствие на физическите нужди на хората, но при това напомня за духовния хляб: „Истина, истина ви казвам: търсите Ме не защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за тленна храна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която Синът Човешки ще ви даде“ (ст. 26-27). Христос иска да приемаме хляба като Божи дар и да мислим повече за Твореца, отколкото за храната. По-нататък Иисус казва директно: „Аз съм хлябът на живота; който дойде при Мене, няма да огладнее“ (ст. 35). Той повтаря тази мисъл още веднъж, като сравнява Неговата храна с небесната манна и по този начин открива Своята божественост: „Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манна в пустинята и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, няма да умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от този хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света“ (ст. 48-51). Манната не само храни израиляните в пустинята, но и напомня за Бог, за Неговата милост и грижа, за важността да бъдем послушни на Неговото Слово. Иисус е повече от Моисей. Неговата храна е по-добра от небесната манна. Той не просто напомня за Бог, Той е Бог. Той не просто ни дава хляб, Той е нашият хляб. Не е ли странно, че ползваме Неговите дарове, но толкова малко се интересуваме от Него? Не е ли странно, че приемаме хляб от Неговите ръце, но толкова рядко Му благодарим и толкова малко Го познаваме. Господ се грижи за нас и за нашите ежедневни нужди. Но Той иска, когато гледаме хляба, да мислим за Него, Който е хлябът на живота. Той иска да приемаме всичко като идващо от Него, да приемаме Него, да се храним с Него, да живеем за Него всеки ден, винаги, вечно.
Михаил Черенков
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2024 <<<
