Един млад човек дойде при мен в църквата и сподели съмненията си относно уникалността на Библията, за която се проповядва от амвона. Макар и израснал в християнско семейство, той беше загубил вярата си в истинността на Библията. За него тя беше просто една от многото древни книги – като „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, „Диалози“ на Платон или „Епос за Гилгамеш“, които можем да видим по рафтовете на книжарниците.
Напоследък все по-често можем да чуем подобни възражения срещу истинността на Свещеното Писание. Все по-често ни задават въпроси като: Можем ли да се доверим на Библията? Дали тя е достатъчен и авторитетен източник на духовна и историческа информация? Библията наистина ли е истинното Божие Слово?
Либералното богословие на нашето време поставя под съмнение достатъчността, актуалността и авторитета на Библията както по исторически въпроси, така и по въпросите на вярата. То предлага някои библейски истини да бъдат преосмислени и да им се придаде различно значение.
Днес либералното богословие намира израз в така нареченото „евтино благовестие“ или „евтина благодат“, която не изисква истинско покаяние за греховете и пълно освобождение от тях. Евтината благодат е проповед, която ласкае слуха, успокоява и отпуска човека, вместо да го изправи пред радикалния избор да се покае и да изповяда греховете си пред Бога.
В наши дни либералното богословие се проявява и чрез „евангелието на просперитета“, според което материалното благополучие е доказателство за истинността на вярата на даден човек. Такава проповед открито насърчава поклонението на мамона, срещу което Иисус Христос предупреждава, като казва: „Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Мт. 6:24).
Как църквата може да отговори на подобни нападки? Какво може да противопостави на тези тенденции?
Преди всичко трябва да разбираме каква е природата и какъв е авторитетът на Библията. Библията е най-древната книга, която се чете непрекъснато през последните две хиляди години. Освен това през последните столетия тя е била прочетена от най-голям брой хора на земята. Библията е оставила дълбок отпечатък върху цялата човешка история, върху литературата, философията и изкуството.
Библията представлява цяла библиотека, тоест съвкупност от книги, написани в различни литературни жанрове, но въпреки това разнообразие всички книги на Библията се намират в пълно единство и хармония, сякаш са написани от един и същ автор. Затова Библията не е просто книга на религиозни теми или разказ за исторически събития от миналото. Тя има божествен произход. Зад множеството човешки автори и разнообразието от литературни жанрове стои един Автор – самият Бог.
Църквата вярва в боговдъхновеността на Библията и учението за боговдъхновеността на Свещеното Писание е едно от най-важните ѝ вероучителни основания.
Защо е важно да вярваме в боговдъхновеността на Библията?
Защо за Църквата е толкова важна вярата в боговдъхновеността на Свещеното Писание?
Вярата в боговдъхновеността на Писанието е въпрос на авторитет и доверие към Бога. Още от самото начало на човешката история дяволът поставя тази вяра под съмнение, като казва: „Истина ли каза Бог?“ (Бит. 3:1).
Ако в основата на Писанието не стои Божият авторитет и власт, тогава Библията не би могла да претендира за статут на обективна истина и за стандарт, според който можем да изграждаме живота на съвременното общество и неговия морален облик.
Апостол Петър заявява, че авторите на старозаветните пророчества са били под особеното вдъхновение на Светия Дух: „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци“ (II Петр. 1:21).
Следователно зад това откровение и последващото запазване на тези пророчества в писмена форма стои Божият авторитет и ръководството на Светия Дух.
По подобен начин говори за Свещеното Писание и апостол Павел: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата“ (II Тим. 3:16).
Павел посочва божествения произход на Свещеното Писание, използвайки гръцката дума θεόπνευστος, която означава „боговдъхновен“. Той разпознава зад Библията Божия авторитет. Бог не би могъл да даде на Своя народ книга, на която народът Му да не може да се довери. За Павел Божието „дихание“ е източникът за възникването, предаването и съхраняването на Свещеното Писание.
Под боговдъхновеност на Свещеното Писание Църквата разбира свръхестественото влияние на Светия Дух върху неговите автори, което е превърнало техните писания в точно записано Божие откровение. Например, във Второзаконие 18:18 Бог казва на Моисей: „… ще вложа думите Си в устата Му, и Той ще им говори всичко, що Му Аз заповядам“.
Именно така се разбира боговдъхновеността на Писанието – като предаване на Божието откровение чрез библейските автори. Написаното от тях действително е Божие Слово.
Това обаче не означава, че са били заличени личните качества на авторите или особеностите на техния стил. Именно затова съществуват различия между книгите на Свещеното Писание, особено в начина на изложение и езика, което несъмнено свидетелства за индивидуалните литературни способности на техните автори. Всяка книга на Библията е възникнала при особени обстоятелства в живота на Божия народ и вследствие на специално Божие откровение към нейния автор. Бог е подготвял всеки от тях специфично и им е откривал Своята воля по уникален начин.
Следователно боговдъхновеността представлява особено водителство на Светия Дух, което гарантира истинността, достатъчността и надеждността на предаваното Божие откровение. Затова всичко, което Библията заявява за себе си, за човека, за Бога, за живота, за смъртта, за истината, за историята и науката, е истинно и достойно за внимание.
Вярата в боговдъхновеността на Писанието предпазва човека от съмненията и заблудите на съвременната постмодерна философия.
Какви методи използва врагът на човешките души в опита си да разруши тази вяра?
Първо, като придава на Свещеното Писание статут на обикновена религиозна книга – една от многото. В наши дни все по-често се чуват твърдения, че Библията не се различава по нищо от други религиозни книги като Корана, Бхагавад гита или Дао Дъ Дзин. По този начин от Свещеното Писание се отнема неговата уникалност и божествен произход.
Често Библията се представя като обикновен сборник с древен фолклор, който няма нищо общо с каквото и да било Божие откровение. Не е изненадващо, че към Библията вече не се подхожда с почит и тя не се признава като божествен авторитет. Някои дори смятат, че Библията е заимствала повечето от своите истини от други религии.
Например разказът за потопа се среща и във вавилонските епоси като „Епос за Гилгамеш“ и „Енума елиш“, а библейският Моисей е представян като двойник на сирийския Мизес. Подобна реторика завладява сърцата не само на невярващите, но и на неутвърдените християни.
Второ, постмодернистичният и релативистичен светоглед на съвременното общество се стреми да отнеме от Библията правото на абсолютна истина и авторитет. Постмодернизмът отхвърля всяка обективна или абсолютна истина, особено в областта на духовността и религията.
В светските университети младите хора са учени, че истината винаги е субективна. Ако ти вярваш в нещо, това е твоята лична истина. Никой не трябва да убеждава другия в своята истина. Никой не може да твърди, че неговата вяра или религия е истинна.
Такива постмодернистични възгледи объркват и смесват личното мнение на човека с обективната и абсолютна истина. Те подкопават авторитета на Свещеното Писание. Според този подход Библията вече не е абсолютна истина и няма авторитета, който да формира мисленето на съвременното общество.
Трето, набиращото все по-голяма сила движение на агностицизма се стреми да внесе в неутвърдените сърца дух на съмнение и скептицизъм относно историчността и актуалността на Свещеното Писание.
Днес много хора изразяват съмнения относно достоверността на историческите събития и разкази, описани в Библията. Много християни в САЩ са претърпели корабокрушение на вярата след прочитането на книги от автори като Джон Доминик Кросан, Маркус Борг и Барт Ерман.
Тези либерални богослови са вложили в много сърца дух на съмнение и противоречие, въпреки постиженията на съвременната библейска археология, която потвърждава историческата достоверност на библейското повествование. Без съмнение съвременното общество по-скоро е склонно да приема необоснованите твърдения на агностиците, отколкото да се доверява на археологическите открития.
Как да различим сред множеството проповедници в интернет кого можем да слушаме и кого – не?
Не всеки, който излиза на амвона с Библия в ръка, заслужава доверие. Църквата на Иисус Христос днес стои пред същия проблем, пред какъвто е била изправена и ранната църква.
Ранното християнство се е борило не само с ученията на философските школи, проповядващи своите възгледи за реалността, но и с вътрешни ереси и заблуди. Ранната църква е победила в тази борба, защото е изградила определени критерии за разпознаване на истинността на проповедниците.
Истински проповедници на Божието Слово са тези, които признават боговдъхновеността на Писанието, изповядват пълната божественост и човечност на Иисус Христос и вярват в Светата Троица.
Истински проповедник на Свещеното Писание е този, който проповядва Евангелието на кръста, покаянието и изповядването на греховете. Израз на тази проверка за истинността на проповедта са първите пет събора на ранната църква и Символите на вярата, които в ранното християнство се наричат „правило на вярата“ (regula fidei).
Днес можем да прилагаме тези критерии спрямо съвременните проповедници.
Ако един проповедник не проявява дълбоко уважение към Свещеното Писание и манипулира аудиторията, той не бива да бъде слушан. Ако изкривява Божието Слово с цел да увеличи своя авторитет и влияние, той е опасен. Такъв проповедник върви по пътя на популизма, а не проповядва чистото Евангелие на Иисус Христос.
Този, който използва амвона, за да очарова и заблуждава хората чрез проповядване на „евтино благовестие“, нанася непоправима вреда на църковната общност. Затова Църквата трябва да подлага всяка проповед и всяка богословска идея на проверка чрез истините на Свещеното Писание.
Към такъв подход призовава и апостол Йоан: „Възлюбени! Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци са излезли в света“ (I Йоан. 4:1).
Апостол Павел също призовава към самопроверка: „Изследвайте сами себе си дали сте във вярата; сами себе си опитвайте“ (II Кор. 13:5).
Почитта към Божието Слово, липсата на манипулация и изопачаване на Писанието чрез човешка философия и постмодерни идеи могат да служат днес като един от основните критерии за разпознаване истинността на даден проповедник.
Какво да правим, ако в нашата църква е проникнало либералното богословие?
Първо, победата над либералното богословие е възможна само чрез проповядване на чистото и неподправено Евангелие. Либералното богословие отдавна прониква не само в нашите църкви, но се стреми да завладее катедрите на богословските семинарии и университети, за да доминира и да формира нов християнски светоглед и мислене.
Подобна ситуация е съществувала и в ранната църква. Тогава Църквата се изправя срещу атаките на гръцките философски школи – стоицизма, епикурейството и гностицизма. Тя отблъсква всички тези нападки чрез проповядване на чистото и пълно Евангелие. Свещеното Писание има сила и авторитет да завладява умовете и сърцата на хората.
Второ, победата над либералното богословие е възможна чрез изкуството на убеждаването и публичния диалог. Добър труд върху изкуството на убеждаването е написал християнският автор Осуалд Гинес. Неговата книга призовава християните да не забравят важността на защитата на истината чрез здрав разум, аргументация, доказателства и опровержения.
Именно така проповядва апостол Павел по време на третото си мисионерско пътуване в Ефес. Лука казва:
„А като влезе в синагогата, Павел проповядваше без страх и през три месеца наред беседваше и увещаваше за царството Божие“ (Деян. 19:8).
В оригиналния гръцки текст се използва думата παρρησιάζομαι, която означава да говориш дръзновено, открито и без страх. Лука описва проповедта на Павел и с изразите „беседваше“ и „убеждаваше“, което показва рационален и аргументативен подход към проповядването на Евангелието.
Апостол Павел проповядва за Христос убедително и разумно. Той обръща хората към Бога чрез аргументи и защита на Евангелието, както и чрез опровержение на лъжливите представи за Христос.
Убеждението е един от най-ефективните методи за борба с ереси и заблуждения. Нито гоненията, нито насилието могат да постигнат това. Ако Църквата желае да победи либералното богословие, тя трябва да се научи на изкуството на убеждаването.
Църквата може да продължи тази апостолска традиция и да използва рационалното убеждаване в диалози и спорове с представители на либералното богословие. Така тя ще расте в разбирането на истината и ще се утвърждава във вяра в актуалността и достатъчността на Свещеното Писание.
Апостол Павел призовава:
„Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли и всяко превъзнасяне, което въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа“ (II Кор. 10:4-5).
Този призив остава актуален и в нашите неспокойни дни.
Павел Несмиянов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2026 <<<
