„Добре, ще преброя до три и ще си отворя очите… Едно… Не, няма смисъл. Знам, че ще го видя на прага. А може вече да е застанал до главата ми.“
С рязко движение Дейвид се изправи и седна в леглото:
– Знам, че си тук!
Филип се хвана за сърцето.
– Моля те, никога повече не прави такива резки движения! Ужасно ме стряскаш! Не издържам!
– Филип, и аз не издържам! 4 без 10 през нощта е, искам да спя!
Очите на Филип се ококориха, а цялото му тяло се сви и започна да трепери. В тъмното приличаше почти на гърч. Дейвид мразеше тези моменти от цялото си сърце.
– Добре, извинявай! Пак ли сънува кошмари? Виж, Фил, издръж до утре. Ето, очакваният ден дойде! Утре ще бъда с теб на прегледа!
– Ще дойдеш ли наистина?
– Разбира се, нали ти обещах!
Филип, видимо успокоен, се поизправи и избърса сълзите си.
– Ами сега какво да правя? – гласът му още звучеше като хлипане. – Не мога да спя!
– Вземи си хапчето! Взе ли го снощи?
Дейвид се протегна, преди да стане от леглото.
– Хайде, ще дойда с теб до кухнята и ще изчакам да го изпиеш.
Дейвид се запозна с Филип преди около две години в университета. Веднага станаха приятели и даже си намериха обща квартира с още едно момче. В началото Дейвид се възхищаваше на Филип заради бързата му мисъл и гениалните му способности: не беше виждал човек да смята и да чертае така бързо и точно. Освен това Филип беше като ходеща енциклопедия – Дейвид дори се обзаложи с другия им съквартирант кой пръв ще открие три филма, за които Филип не знае нищо. Но с времето Филип започна да се променя. Първо спря да идва на лекции, после почти не излизаше от квартирата. Обаждаше се на Дейвид и го молеше да му напазарува – не се чувствал добре. От друга страна, диктуваше толкова дълги списъци с досадни детайли, че Дейвид за пръв път в живота си взе да прави разлика между отделните марки конфитюри и биояйца.
Преди около четири месеца започнаха да се случват още по-странни неща. Дейвид не си лягаше рано, но все пак му бяха нужни определени часове сън, за да стане сутринта за лекции. Той се беше похвалил пред съквартиранта им, че невинаги заспива лесно, но заспи ли веднъж, е като скала – и с танк да дойдеш, не можеш да го събудиш. Една нощ му се стори, че чува нещо като леко почукване на вратата и после стъпки в стаята. Но беше прекалено изморен, за да провери. После реши, че му се е сторило, и на сутринта наистина нямаше нищо странно. Докато не влезе в кухнята. Там цареше гробна тишина. Филип и съквартирантът седяха на масата, без да се гледат. Съквартирантът намери удобен момент да даде знак на Дейвид, че иска да му каже нещо. След закуска излязоха заедно.
– Абе братле, тоя Филип е луд, честно ти казвам – започна момчето.
– Защо? На мен ми изглежда нормален.
– Брат ми, пази се от тоя тип, нещо му хлопа! Вече втора нощ ми влиза в стаята и ме буди!
– Какво-о-о?
– Да бе, честна дума! Идва, буди ме и вика: „Лошо ми е, страх ме е, помогни ми!“ Аз какво да направя в 3 през нощта? Идва ми да го хвана и да го хвърля през прозореца! Честно ти казвам, изнасям се веднага и те съветвам и ти да направиш същото! Поне да можех да си заключвам стаята!
Дейвид разбра, че не беше сънувал. Скоро съквартирантът наистина се изнесе. И Дейвид мислеше да го последва, но се изненада, че ужасно му домъчня за Филип.
– Кажи, Филип, от какво се страхуваш? Как да ти помогна? – попита го той същата нощ, когато към два и половина Филип почука и влезе в стаята му.
– О, благодаря, че питаш! Ами, страхувам се от всичко… Но най-вече от хората, че могат да помислят нещо лошо за мен и да ме отхвърлят. Не искам да бъда самотен. Напоследък обаче, когато съм сред хора, ме побиват тръпки. Изведнъж, без да мога да го контролирам, всичко ми се свива, сърцето ми бие забързано и искам да избягам, иначе имам чувството, че ще припадна! Сънувам кошмари, че всички ме мразят!
– Филип, не може така! Трябва да отидеш на психолог!
От тази реплика на Дейвид минаха четири месеца. Три от тях бяха лятната ваканция, когато Филип замина в родния си град при своята единствена жива близка – леля си. Дейвид поработи малко, ходи на море, но непрекъснато си мислеше как да помогне на своя приятел. Надяваше се просто да е получил някакъв нервен срив от пренатоварване и в началото на новия семестър да се види пак със стария, весел Филип. Но още първата нощ Дейвид чу познатото почукване и стъпки.
– Ей, Фил, знаеш ли, имам добра новина за теб – каза му той на другия ден. – Питах една приятелка, студентка по психология, и тя ми препоръча най-добрата терапевтка в града! Отидох да ти запиша час, но понеже при нея има наплив, ще трябва да почакаме 2 седмици. Ще издържиш ли?
По-скоро за Дейвид беше трудно да издържи. В уречения ден тръгнаха с Филип много рано с такси. Успяха да стигнат навреме.
– Ще влезеш ли с мен, Дейв? – Филип се оглеждаше несигурно.
– Не, това е личен преглед, Фил, не може.
– Напротив, няма проблем – терапевтката се беше появила изневиделица зад тях. – Ще ми е приятно да поработя и с вас. Вие сте?
– Моят най-добър приятел – изстреля Филип.
Докато се обърне, Дейвид се намери в кабинета, седнал на стола до Филип.
– Кажете сега какво ви тревожи? – попита терапевтката с дебел глас и настрои лицето си така, че да изглежда загрижено.
Филип разказа за страховете си, свързани с хората, и за семейството си. Когато бил малък, родителите му загинали в самолетна катастрофа. Отгледала го братовчедката на майка му, която нарича леля. Няма други живи роднини.
– Разбирате ли се с леля си? – беше вторият въпрос.
– Ами, горе-долу. Понякога по-скоро трудно.
– Аха! Ето първото ни упражнение за днес. Чувствам, че у вас се е насъбрала страшно много негативна енергия и трябва да започнем отнякъде, за да я освободим постепенно.
След тези думи терапевтката излезе и бързо се върна с един празен стол. Сложи го точно срещу Филип.
– Сега си представете, че тук седи леля ви. Тя няма възможност нито да си тръгне, нито да ви прекъсне. А вашата задача е да й кажете всичко, което през годините сте таили срещу нея, – всичко негативно! Можете да я упреквате, да я обиждате, това е без значение. Можете да й кажете, че я мразите.
Филип беше страшно объркан.
– Какво? Но аз нямам такива натрупани неща, даже…
– Моля ви, не ми казвайте колко хубаво семейство сте! Ако всичко беше наред, нямаше да сте тук! Или работим, или няма да има полза от срещите ни, нали?
Филип гледаше изумено.
– Извинявайте – намеси се Дейвид, – нали няма да го карате да…
– Господине, вие сте само наблюдател! – прекъсна го веднага жената.
Може би пък беше права, кой знае…
Филип въздъхна и помоли да излезе за малко. Върна се след десетина минути.
– Е, работим ли? – подкани го госпожата.
– Добре, ето, започвам. Ъъъ, здравей, лельо, аз съм, Филип. Исках да ти благодаря, че…
– Моля ви, съсредоточете се само върху негативното!
– О, да, извинявайте. Ами, лельо, чудех се как да ти кажа, но… не ми харесва, когато всеки ден готвиш с месо… Не че съм вегетарианец, но не обичам да ям само месо, става ми лошо…
– По-спонтанно! Не ви казах да държите обяснителна реч. Изразявайте негативните си чувства и това е!
– Лельо, не обичам месо! Не ми готви с месо!
След първата сесия терапевтката препоръча Дейвид вече да не пазарува на Филип, а да го взима на колкото може повече места, за да свиква сред стълпотворение от хора, без да се страхува. Чак след третата сесия Филип се съгласи да дойде с Дейвид до големия супермаркет зад ъгъла.
– Ами ако ме видят хората от университета и си помислят нещо лошо за мен? – питаше Филип.
– Лошо заради това, че си пазаруваш ли? Я разсъждавай логично, човек!
– Знаеш ли, Дейв, дори ако си помислят нещо лошо, аз вече имам начин да се успокоя!
– Така ли? И какъв е той?
– Миналия път упражнявахме нещо ново с терапевтката. Така че, не се тревожи за мен.
– Окей, Фил, няма. Предлагам сега да се разделим за кратко, всеки да си вземе своите неща и после да се видим на касата, става ли?
Дейвид вървеше бавно и очакваше всеки момент да чуе стъпките или гласа на Филип зад гърба си. Учуди се, че след първите пет минути още беше сам. За кратко се увлече в мислите си покрай пазаруването, но след това започна да се оглежда дали Филип вече не се е насочил към касата. От него нямаше и следа.
– Фил! Филип! – Дейвид не се плашеше лесно, но ситуацията наистина беше странна.
Може би не трябваше да го оставя сам. Ами ако се е паникьосал и е тръгнал нанякъде, без да знае къде отива?
– Извинете, да не би да търсите едно момче с очила, малко така, ъъъ… – една от касиерките беше забелязала изплашения поглед на Дейвид. – Ето го вашия приятел… много мило, че се грижите за него – жената поклати глава и с въздишка посочи един стол точно зад касите, предназначен за охраната на магазина.
Филип седеше там със затворени очи и си шепнеше нещо под носа. От време на време повдигаше ту ръката, ту крака си и после с рязко движение ги отпускаше до тялото си.
– Филип! Какво правиш тук? – втурна се към него Дейвид.
– А, ето те, Дейв! Добре че дойде най-после! Ръката ми е тежка… Краката ми са тежки и топли… От слънчевия ми сплит изгряват топли слънчеви лъчи…
Дейвид клекна до стола на Филип и го погледна в очите.
– Фил, какво ти става?
– О, Дейв, това е специален метод, нарича се автогенен тренинг. Дишането ми е спокойно и равномерно, отпускам напрежението през ръцете и през…
– Фил, къде са ти продуктите? Какво си напазарувал?
– А, това ли? Ами нищо…
– Как така? Какво прави досега?
– Ами, когато ме остави, се случи това, от което най-много се страхувах. В магазина влязоха Тони и Макс от нашия курс. И ме видяха. В този момент разбрах, че ще си помислят нещо лошо за мен, и трябваше да се скрия!
– Да се скриеш? Не виждаш ли, че си точно на входа на магазина?
– О, не! Кой знае какво са си помислили за мен! Сигурно съм изглеждал ужасно. Ето, затова не излизам. Защо никой не ме разбира? Сега Макс ще разкаже на другите и няма да стъпя повече в университета…
– Филип, не ти ли стана по-добре поне от тази процедура ли, тренинг ли, как го нарече?
– А, чакай малко… Дишането ми е спокойно и равномерно… Не, не е вярно – така ми тупа сърцето, че искам да си взема хапчето. Давай да бързаме, Дейвид!
Терапията на Филип продължи интензивно и следващата седмица. Като че ли до четвъртък всичко вървеше чудесно. Дори Дейвид успя да спи спокойно няколко нощи. Но в петък Филип влезе в квартирата с наведена глава, а над него сякаш беше надвиснал буреносен облак. Дейвид тъкмо си доучваше на широката кухненска маса, но нямаше как да не прекъсне.
– Какво става, защо така си увисил нос?
– Нищо, просто имах много тъжен ден. Не ти ли се е случвало?
– Я не увъртай, Фил. Какво стана?
Филип се сви почти на кравай на канапето.
– Ами, госпожата ми каза, че за да си преодолея страха от хората, трябва да отида на кафе с нея.
– Каквооо?
– Не ме прекъсвай. Целта беше да отидем хем заедно, хем поотделно – да се правим, че не се познаваме. Тя трябваше да седне сама на маса, а аз – да заговоря някого, от когото по принцип много бих се притеснил, и да го попитам мога ли да седна до него.
– И ти какво направи?
– Госпожата ми предложи със знаци да отида при едно момиче – много красиво момиче. Рядко съм виждал такива, с естествени червени къдрици. Тя си седеше сама и си работеше нещо на лаптопа, и аз много внимателно я попитах мога ли да седна на масата й. В този момент тя ме изгледа така, че ми се прииска земята да се беше отворила и да ме беше глътнала. После направо стана от масата, взе си компютъра и си тръгна.
– Я чакай, Фил, в кое кафене сте ходили?
– В малкото, на десета улица.
– Охо, мой човек, аз познавам момичето. Това е Мария, приятелка на Ани от нашия курс. Мария с големите червени къдрици. Тя си седи почти всеки следобед в това кафене.
– И защо така отхвърля хората?
– Защото хората много са я отхвърляли, Фил. Тя е глухоняма.
– Глухоняма?
– Да, не те е разбрала. Решила е, че й се натрапваш. По принцип не общува с непознати.
– О, трябва да й се извиня, Дейв.
В предпоследната седмица от терапията си Филип беше много развълнуван. Разказа на Дейвид, че ще направи няколко упражнения с други пациенти с подобни симптоми и ще имат нещо като общи приключения. Дейвид не беше сигурен, че това му звучи добре, но в крайна сметка терапевтката си знаеше работата. Освен това на Дейвид не му се мислеше за неприятни неща, защото имаше план за този следобед – уговорка с приятели да отидат в най-новия мол в града. Само днес там се предлагаха десетки безплатни забавления в чест на откриването. Дейвид обичаше да прекарва време с компанията си, а молът наистина се оказа приятно място. Не само това – той дори успя да си намери маркови маратонки на почти половин цена! Улисан в тези и други приятни мисли, Дейвид вече се беше сбогувал с останалите и слизаше по ескалаторите към изхода, когато на първия етаж забеляза един болезнено познат силует. Филип също беше в мола, и то не сам – терапевтката му вървеше до него и буташе количка с продукти. Дейвид тъкмо се двоумеше дали да ги поздрави, или да ги подмине, за да не прекъсва терапията, когато от ескалатора видя как госпожата извика, хвана се за сърцето и тежко се строполи на пода. Дейвид не можеше да се сети кога за последно беше бягал толкова бързо. Избута не един и двама в устрема си и дори прескочи парапета на ескалатора.
– Чакай, чакай, Дейв! – викаше Филип сред суматохата.
– Фил, не се тревожи! Сега ще помогнем. Ти викай линейка, само не се тревожи!
Дейвид се наведе над безжизненото тяло на госпожата, за да провери дали диша. Доближи ухото си до устата й, но бързо го отдалечи, защото се стресна.
– Момче! – изсъска терапевтката през зъби и със затворени очи. – Провеждаме социален експеримент. Не го проваляй, в него трябва да участват само непознати!
За съжаление всички непознати, които евентуално трябваше да се спрат и да помогнат, подминаха госпожата, защото явно решиха, че Дейвид ще се справи сам. Заради това Филип така и не разбра колко непознати биха му се притекли на помощ, ако се случи да припадне в мола, но:
– Благодаря ти, че даже когато не очаквам, пак си до мен, Дейв – му каза той, когато се успокои след поредата си нощна паническа атака.
Последната седмица от терапията на Филип се падаше малко преди Рождество. Тогава хората купуваха безброй подаръци и правеха оборот дори на най-малките магазинчета. Дейвид също беше намислил да купи нещо на Филип. Преди време, когато си говореха през нощта, Филип му сподели, че от най-известните книги не е чел единствено Библията. Затова Дейвид се беше запътил към малката християнска книжарничка в горната част на града. За да стигне до нея, трябваше да мине покрай централния площад с фонтана и часовника.
Още щом излезе на площада, към него се запъти непознато момче.
– Извинявай, как да стигна до централния площад? – попита то най-непринудено.
– Ами ти си вече на площада – сви рамене Дейвид.
Момчето се усмихна измъчено и го подмина. След двайсетина метра, точно под часовника, пак го спряха. Този път беше непознато момиче.
– Извинявай, нямам часовник. Питах се колко ли е часът?
– Погледни над теб, този часовник винаги е верен.
И момичето го подмина. Дейвид започна да подозира нещо. Изведнъж съвсем наблизо чу познат глас:
– Ехо! Юху! Аз съм от Марс! Има ли тук луди хора? Май няма! Ехо!
Филип обикаляше фонтана и крещеше тези думи от цяло гърло. Дейвид го пресрещна на третата обиколка.
– Дейв, нали ти казах, че ще имаме прикючение с другите пациенти! Правим експеримент – доказваме си взаимно, че никой няма да ни помисли за луди, независимо какво говорим на площада.
– Ела, Фил. Мисля, че е по-добре да отидем някъде другаде.
– Искаш да прекъсна терапията?
– Трябва да прекъснеш тази терапия.
– Защо, Дейв? На мен ми харесва. Важното е да правиш това, което те кефи. Всичко е относително.
– Няма нищо относително, Филип! А най-малко – твоята болест, която остава неизлекувана!
На Рождество Филип страшно се зарадва на подаръка от Дейвид. Понеже отново беше спрял да излиза и да се вижда с хора, имаше много време за четене. Дейвид го заварваше все по-често наведен над Библията, с химикалка и бележник в ръка, да си записва нещо. Понякога се усмихваше, а друг път почти не мигаше.
– Виж, Фил, знам, че ти е трудно без терапия… Но моля те, не се поддавай, как да кажа, на някаква поредна мания! Опитай се да останеш стабилен, докато не намерим по-добър терапевт, нали?
– Дейв, какви ги говориш? Добре, търси терапевт, но искам да ти прочета нещо от един Псалм: „Това е моята утеха в нещастието ми – че Твоето Слово ме съживи.“ Как разбираш тези думи?
– Както ги чета, така ги и разбирам. Купих ти Библията, за да си обогатиш общата култура, а ти пак залитна! Това е просто книга със стари мъдрости, остави я и вземи да четеш нещо за университета!
– Не, не, слушай, Дейв! Тук се говори за изцеление от нещастие! Значи можеш да си много зле, като мен, но да бъдеш съживен чрез Божието Слово. Интересно, дали е вярно?
– Филип, престани с тези глупости! Дразниш ме!
– Странно, никъде досега не бях чувал толкова утешителни думи!
В края на февруари Дейвид замина за половин година за Испания. Само преди два месеца сърцето му щеше да се свива при мисълта да остави Филип дори за една седмица. Но в момента приятелят му го дразнеше както никога досега. Филип не спираше да чете Библията и да я цитира. Искаше да разказва истории от нея на закуска и на вечеря.
– Честно казано, Фил, радвам се, че ще си почина от теб! Но едва ли ще усетиш липсата ми, нали си четеш Библията!
Дейвид даде ключа от квартирата на братовчед си Танер.
– Наглеждай откачения ми съквартирант! И внимавай да не ти повлияе нещо!
– Нямаш проблеми, Дейв! А той много ли е зле с нервите? Да се опитам ли да го взимам в неделя на църква?
Дейвид ококори очи, но после махна с ръка.
– Взимай го където искаш. Само не ме търсете. Ще бъда много зает в Испания.
Шест месеца по-късно
„Добре, ще преброя до три и ще си отворя очите… Едно… Не, няма смисъл. Знам, че ще го видя на прага. А може вече да е застанал до главата ми.“
С рязко движение Дейвид се изправи и седна в леглото:
– Знам, че си тук!
Дейвид се обърна.
– Филип?
В стаята беше тъмно като в рог.
– Фил! Филип!
В този момент вратата се отвори.
– Дейв, какво има? Защо си се развикал така?
– А ти защо шумиш? Нощ е, искам да спя!
– Дейв, я си вдигни щорите! Девет сутринта е!
– Девет сутринта? – Дейвид скочи от леглото, чак му се зави свят. – Фил, ти си облечен?! Да не би да си тръгнал да излизаш? Днеска е неделя!
– Да, неделя е. Искам да отида на църква.
– Къде?!
– Ами с Танер ходехме всяка неделя, докато те нямаше. Ще ти покажа нещо. Когато за пръв път отворих Библията, която ти ми подари, знаеш ли какво прочетох? Един стих от Притчи. Ето виж – подчертал съм го.
Филип връчи тържествено Библията на приятеля си.
– „Страхът от Господ е начало на мъдростта и познаването на Светия е разум.“ Хм, много интересно – промърмори Дейвид и седна отново в леглото. – Значи излизаш редовно. Ти ме изненадваш, Филип!
– В църквата наистина е интересно. Ще дойдеш ли?
