Габриел Стойчев
Четиво за12 мин.

Необходимостта от превод възниква по времето на Вавилонската кула и съпътства човечеството и до днес във всички аспекти на обществения живот: търговия, политика, култура… От договора от Кадеш през Розетския камък до Нюрнбергския процес преводът играе ключова роля в човешката история. Несъмнено едно от най-забележителните преводачески постижения остава Божието Слово – Библията, най-превежданата и най-издаваната книга на всички времена.

Древност

Християните от I век наричат Библия гръцкия превод на Стария Завет – Септуагинта, направен през III в. пр.Хр. в Александрия. Новият Завет е написан на старогръцки, но още през II век се появяват множество преводи на латински език – официалния език на Римската империя. Това поражда необходимостта от единен текст за църквата. Затова през IV век папа Дамас възлага на своя секретар Йероним да редактира латинските преводи. Векове по-късно от неговия латински превод – т.нар. Вулгата, са направени множество други преводи на основните европейски езици. Днес Вулгата е официалният текст на Библията в Римокатолическата църква.

След покръстването на император Константин (312 г.) християнството се разпространява стремително и скоро възниква необходимост от нови преводи. Готите получават почти пълен превод на Библията на своя език. За целта епископ Улфила създава готската писменост, базирана на гръцката азбука с добавени латински и рунически знаци. Преводът е създаден в Никополис ад Иструм, в земите на днешна България – вероятно родното място на готския епископ. Библията на Улфила е един от малкото писмени паметници на готски език и е най-старият писмен документ на някой от германските езици. По-голямата част от текста на този превод се е съхранила в ръкописи, макар че самият език отдавна е излязъл от употреба.

Първо българско царство

През IX век Библията е преведена на старославянски език, какъвто се говорел в България, Моравия и Сърбия. В „Пространното житие на св. Константин Философ“ е описана срещата на Кирил и Методий с византийския император Михаил ІІІ, на която василевсът възлага на двамата братя задачата да просвещават моравските славяни.

Св. Кирил създава „глаголицата“ – славянската азбука, и превежда на старославянски език Новия Завет и част от Стария Завет. Според специалистите, сравнявали оригинала и превода, той следва стриктно гръцкия текст и го предава точно, спазвайки традиционния подход при превода на свещени текстове (според Йероним дори „редът на думите е тайнство“ , което трябва да бъде запазено).

В Моравия Кирил и Методий донасят със себе си превод на Евангелието от Матей, сборник с текстове от четирите евангелия, Деяния на апостолите и Псалтир. Старославянският обаче не е въведен като богослужебен език във Великоморавия поради съпротивата на последователите на триезичната догма. Кирил защитава правото на всеки народ да слави Бога на своя език. В диспут с тях той развива Христовите думи, записани в Мат. 5:46: „Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните“ – „Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или Го смятате за завистлив, та не иска?“.

За значимостта на тази борба доц. Николай Гочев пише в своята „Историософия“, че делото на Кирил и Методий не само утвърждава славянския език като равен на останалите свещени езици, но и създава нов християнски свят – славяноезичния. „Но какво е това, което са направили светите братя и което се оказало така важно, че благодарение на него се появил цял народ (а после и други)? Нали са опитвали, като представители на християнска църква и държава, да разгласяват сред народите Божието слово? Освен това те са защитили славянския език като равен на първите и най-влиятелни християнски езици… „България“ – това е християнство, писмен богослужебен славянски език, общност и равенство на народите и езиците в Христовата църква.“

Неуспешната мисия в Моравия е важна част от събитийната верига. Методий се връща към превода. За осем месеца успява да преведе заедно с учениците си почти пълния текст на Библията по Лукиановата рецензия (византийския опит да се създаде стандартизиран текст под редакцията на антиохийския презвитер Лукиан).

Последователите им (смята се, че са обучили около 2000 свещеници и дякони) са преследвани, продавани в робство, хвърляни в затвора, изтезавани и в крайна сметка прогонени. Повечето от тях намират убежище в спешно нуждаещата се от мисионери България. С пристигането им в Плиска и с владетелската прозорливост на княз Борис и цар Симеон зората на мъдростта изгрява над България. Климент е изпратен в Македония – тогава част от Българското царство, в която Борис иска да засили властта си чрез евангелизиране на населението на славянски език. Наум остава в Плиска. Така възникват два духовни центъра: североизточен, в Плиска (преместен по-късно в Преслав, когато през 893 г. този град става столица) и югозападен, в Охридско. Именно в България делото на Константин-Кирил и Методий е продължено и развито и това е огромният принос на Първото българско царство към славянска Европа.

Преводаческата програма на славянските просветители включва най-важните богослужебни книги и старозаветния корпус. Преводаческата им дейност се отличава с наследеното от античността дословно спазване на каноничния свещен текст. Главната цел на преводите е да допринасят за разпространение на християнството, затова текстовете трябвало да бъдат ясни, разбираеми и достъпни за народа.

Това съвсем не означава, че този превод на Библията получава широко разпространение сред народа – ръкописите са много скъпи. Библията нерядко е преписвана безплатно, като преписвачите посвещават труда си на Господа, но тези преписи са ползвани по време на богослуженията, а в частен порядък можели да ги изучават само свещенослужителите.

След оттеглянето на Борис I от управлението на държавата Симеон поставя началото на книжовната култура по българските земи. Всички извори представят Симеон като ценител на книгите и културата. От достигналите до нас посвещения и похвални слова е видно, че в Преслав литературната и преводаческата дейност е организирана, покровителствана и подпомагана от самия владетел, както било в Багдад – най-големия по това време център за продукция на преводи и обучение на преводачи.

Симеон осигурява добри условия за работа, участва в подбора на текстовете, които да се превеждат, поръчва преводи и преписи. В Западна Европа подобни книжовни школи възникват няколко века по-късно, например школата в Толедо (през ХІІ в.) под ръководството на църквата и тази в Севиля (през ХІІІ в.) и в ренесансова Франция.

Черноризец Храбър е част от така наречения Симеонов кръг. Той е сред най-добрите писатели полемисти през тази епоха. Продължава да се противопоставя на разпространената все още триезична ерес и защитава славянския език. В своето произведение „За буквите“ с помощта на многобройни доводи и факти Черноризец Храбър доказва не просто правото на славяните да израстват духовно чрез своя роден език, а и благоволението на Бога към тяхното дръзновение да общуват с Него разбираемо, достъпно и разумно чрез своята азбука и писменост. Според него Кирил и Методий са водени от Бога и благословени от Него с мъдрост и знания, а разумът и писмеността са Божий дар, неизменно свързан с Неговото спасително дело сред човешкия род.

По време на царуването на Симеон – Златния век на българската култура, Велики Преслав се утвърждава като голям духовен център и културно средище със значително влияние. През 1019 г. обаче на България е нанесен фатален удар и е сложен край на църковната й независимост. След четиридесет години на войни между Българското царство и Византия побеждава император Василий. Българската църковна независимост е унищожена, духовенството постепенно е елинизирано, а културният живот замира. Византийското владичество грубо прекъсва разцветa, започнал през девети век.

Второ Българско царство

Едва през четиринадесети век българската литература достига нови, макар и не толкова високи върхове в своето развитие. Интересно е да отбележим, че докато в предишните векове преводачите посочват в предисловията си, че превеждат на славянски език („нашия славянски език“), след византийското владичество в повечето съчинения се говори за български език („нашия български език“). Любопитно е, че същото явление се наблюдава и във Франция – приблизително по същото време френските преводачи заявяват, че превеждат не на романски, а на френски.

През ХIV в. по време на царуването на Иван Александър е направена редакция на библейските текстове. Патриарх Евтимий има изключителна заслуга за този нов духовен подем и за обхвата на извършеното писмовно дело. Редакцията включва поправяне на преписваческите грешки, синхронизиране с новата езикова норма, изясняване на определени трудни за разбиране места и пр. Наблюдава се търсене на пряка приемственост с литературата на Златния век, завръщане към известна буквалност, стремеж към точност и възможно най-голяма вярност към оригинала, по-специално по отношение на гръцкия словоред и синтаксис. За съжаление, този подем не трае дълго и е прекъснат с падането на България под османско иго.

По това време в Англия с изучаването на Библията се заема оксфордският богослов Джон Уиклиф. Той стига до убеждението, че тази Книга трябва да стане достъпна за всеки човек, и съдейства за нейния превод на английски език. Неговите последователи превеждат текста на Вулгата дословно, като оставят без промени дори латинския словоред, който е напълно несвойствен за английския език. Към 1395 г. Джон Първи редактира този превод, като значително подобрява и изчиства неговия език.

Подобно движение възниква и в Чехия под влияние на ректора на Пражкия университет Ян Хус. През 1415 г. Хус е изгорен на клада. След неговата смърт учениците му превеждат Новия Завет на чешки език и го отпечатват през 1475 г.

Изобретяването на книгопечатането от Йохан Гутенберг около 1450 г. поставя началото на нова епоха. Първата отпечатана книга е латинската Библия (1456 г.).

Векове наред преводите на Библията са правени от латински ръкописи. Но с развитието на науките в епохата на Ренесанса започва изучаването на оригиналните езици и текстове на Писанието. През 1516 г. холандският учен Еразъм Ротердамски издава първия печатен Нов Завет на гръцки език. За разлика от много свои съвременници той активно защитава идеята Библията да бъде превеждана на живи, говорими езици.

Приблизително по същото време в Германия Мартин Лутер извършва истински подвиг, като сам превежда Библията на немски език, ползвайки староеврейския текст на Стария Завет и издадения от Еразъм Ротердамски гръцки текст на Новия Завет. Дори и днес Библията в превод на Лутер е най-популярната от всички немски Библии.

Третата българска държава

Инициативата за превод на Библията на разбираем български език се заражда в началото на 20-те години на XIX в. По препоръка на гръцкия митрополит Иларион Критски, Бенджамин Баркър от Лондонското библейско дружество възлага превода на Новия завет от гръцки език на Неофит Рилски.

Работата напредва бързо. До края на 1835 г. са преведени Евангелията, а през април 1836 г. – и Деяния на апостолите. През май същата година Неофит Рилски завършва половината от Новия завет, но среща неодобрението на Цариградската патриаршия, която нарежда отпечатаните издания да бъдат унищожени. Малко след това кореспонденцията между Неофит и Баркър прекъсва за близо две години, но българският книжовник не изоставя преводаческата си работа. Когато връзката е възстановена, трудът е почти завършен и през април 1838 г. той изпраща готовия превод в Смирна за печат.

През лятото на 1840 г. излиза от печат българското издание на Новия Завет. Реакцията на Цариградската патриаршия не закъснява – до митрополитите в българските епархии е изпратено разпореждане всички екземпляри да бъдат събрани и унищожени. Това предизвиква силно обществено недоволство.

Въпреки многобройните пречки този превод има огромно национално значение – българите нямат политическа и църковна независимост, но чрез него в богослужението се въвежда българският език. Извън църквите преводът се ползва в училищата и така допринася за развитието на книжовния български език.

Преди Неофит Рилски опити за превод правят Теодосий Бистрицки и Петър Сапунов, но техните трудове не получават широко разпространение. Евангелието от Матей на Бистрицки е отпечатано през 1823 г., но е унищожено, а трудът на Сапунков, издаден през 1828 г., не получава обществено признание заради множество грешки и неточности.

Към средата на XIX в. основателят на българската журналистика и редактор на първото българско списание „Любословие“ Константин Фотинов работи върху превода на Стария Завет. Първоначално са подготвени и издадени Псалмите (1855 г.), последвани от Притчи, Еклисиаст и Петокнижието.

Помощта на чуждестранни мисионери този път идва в лицето на лингвиста д-р Илайъс Ригс и е многостранна: техническа, финансова и редакторска. Неговата оценка за труда на Фотинов е много висока – преводът е верен, точен и последователен, като е спазено условието да бъде съгласуван в стилистично отношение с Неофитовия превод на Новия Завет.

През ноември 1858 г. работата е прекъсната поради внезапната смърт на Фотинов. Тогава се включват сътрудниците на д-р Ригс: д-р Албърт Лонг, Христодул Костович и Петко Р. Славейков. В работата си по библейския текст Славейков налага източнобългарския говор и така се слага край на споровете кой говор да бъде в основата на книжовния ни език. Така Светото Писание на два пъти изиграва ключова роля за оформянето на нашия книжовен език.

През 1871 г. преводът е завършен и първата Библия на новобългарски език е отпечатана в Цариград с помощта на Британското и чуждестранно библейско дружество. И днес, 150 години по-късно, този превод, известен като Славейковата или Цариградската Библия, продължава да се ползва от вярващите в България, което е още едно потвърждение за високото качество на превода.

През 1923 г. България вече е свободна от 45 години и в Придворната печатница в София е отпечатано първото ревизирано издание на Библията, а през 1940 г. излиза нова, главно стилистична редакция. Именно този текст постепенно се утвърждава като основа за повечето съвременни български преводи.

Потребността от ново, авторитетно издание на Библията на съвременен български език, което да служи на Българската православна църква, става все по-очевидна. През 1900 г. Светият Синод определя осемчленна комисия под ръководството на митрополит Климент за подготовката на нов превод от руския Синодален текст. Крайният срок е май 1903 г., но работата продължава повече от двадесет години и през декември 1925 г. е издадена българската Синодална Библия. Тя включва и неканоничните книги, взети от Септуагинта – гръцкия превод на Стария Завет.

Съвремие

Историята на превода на Библията продължава и днес. След Втората световна война в делото на библейския превод настъпват огромни промени. Обществото на преводачите на Библията „Уиклиф“ и Обединените библейски общества започват мащабни програми за превод на Библията на различни езици. Днес повече от три хиляди мисионери участват в осъществяването на внимателно разработена програма за превод на Библията на приблизително 700 езика. Въпреки това все още има езици, предимно на малки народности, без приемлив текст на Библията. Освен това, тъй като езиците се намират в непрекъснат процес на изменение, специалистите смятат, че преводите трябва редовно да бъдат обновявани – не по-рядко от веднъж на тридесет години.

Затова сформиран от фондация „Светлина на Балканите“ интердисциплинарен екип от седем души – теолози, класически филолози и културолог, извършва внимателен и систематичен труд за превод на Новия Завет, насочен преди всичко към вярност към гръцкия оригинал. Най-значимите промени засягат уточняване на смисъла на отделни думи и изрази и по-точното им предаване в съответствие с контекста; замяна на архаични или неясни изрази със съвременни, стремеж към единен стил, достъпен за читателя, но без компромис с богословската точност. За две години и половина бяха завършени и отпечатани четирите Евангелия и работата продължава, докато не бъде преведен целият Нов Завет.

Почти целият редакторски екип на списание „Прозорец“ участва активно в работата по това издание, продължавайки делото на поколения преводачи, като главната цел остава непроменена – всеки човек да може да чете Божието Слово на ясен и разбираем за него език.

Габриел Стойчев

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2026 <<<


СПОДЕЛИ