Джони Ериксън-Тада е автор, лектор и застъпник за хората с увреждания. Крайниците й се парализират през 1967 г. поради фрактура на гръбнака вследствие на неуспешен скок във вода. След години на рехабилитация Джони се ободрява с нови умения и решимост да помага на другите. Нейното служение „Джони и приятели“ предоставя помощ на семейства със специални нужди, както и обучение за църковни водачи по целия свят. Тя е написала 45 книги, сред които „Когато Бог плаче“, „Славният самозванец“, „Място за изцеление“.
Онзи ден, седнала на бюрото си, пишех писмо на Томи, 17-годишно момче, което наскоро си беше счупило врата, докато карало уиндсърф край бреговете на Джърси. Сега има квадриплегия и ще прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, неспособен да използва ръцете и краката си. Когато става въпрос за травма, променяща коренно живота, квадриплегията безспорно е катастрофална.
Около средата на писмото, където изброявах различните трудности, с които Томи ще трябва да се сблъска по време на рехабилитацията, се наложи да спра. Чувствата ме завладяха. Мислех за всичко, което му предстои да преживее. Нали и аз самата бях минала по този път. И въпреки че оттогава изтече половин век, понякога все още ми е болно и тъжно. Горещи сълзи се стичаха тихо по бузите ми и от дъното на сърцето ми се изтръгна молитва: „О, Господи, как ще успее Томи да се справи с това? Как ще може да го преживее? Бъди милостив: помогни му да Те намери!“.
Пред Томи има невероятно трудна задача. Сигурна съм, че се чувства като човека от тази скица – копие на рисунка, която направих по време на своята рехабилитация, като държах моливи с въглен между зъбите си. Въпреки че скъсах една подобна хубава рисунка преди много години в момент на тежка депресия, дори грубата скица отразяваше вика на душата: „О, Боже, това ли е животът ми сега? Наистина ли очакваш да се справя с това?“.
По някакъв начин успях или, по-точно, Светият Дух ми помогна да премина по този път. Живея с парализа вече 50 години.
Както Томи, аз бях тогава на 17 и ми се повдигаше от мисълта да остана с обездвижено тяло цял живот. Мразех парализата си толкова силно, че можех да блъсна електрическата си инвалидна количка в стена с пълна скорост. В първите години на моето увреждане намерих съмнителни приятели, които ми „помогнаха“ да заглуша депресията с коктейли от уиски и кола. Исках да изчезна. Исках да умра.
Но времето променя всичко, наред с молитвата, благочестивите приятели и задълбоченото изучаване на Божието слово. Благодарение на това видях, че в живота има по-важни неща от способността да ходиш и да използваш ръцете си. Може да прозвучи странно, но наистина предпочитам да съм в инвалидна количка и да познавам Иисус, отколкото да ходя сама без Него. Всеки път, когато се опитвам да обясня това на другите, не знам как или от къде да започна.
Знам само, че когато вдъхвам Христовото насърчение в сърцата на хора като Томи, изпълнявам волята на Бога. Правилно и важно е да страдаш заедно с онези, които преживяват болка. Ние трябва да споделяме тяхното страдание, както е описано във II Коринтяни 1:6: „Скърбим ли ние, скърбим за вашата утеха и спасение“. Мога ли да направя нещо за утехата и спасението на Томи? Разбира се!
Да споделяме изпитанията с приятели
Правя това, което мъдри приятели християни направиха някога за мене. В началото на 70-те години, когато започнах да приемам сериозно господството на Христос в своя живот, моите приятели не просто ми казаха библейската истина: „Ето, повярвай. Радвай се на изпитанията си. Това ще ти донесе огромно благо“. Не, те буквално свързваха своите духовни вени с моите, като подхранваха със състрадание наранената ми душа. В думата „състрадание“ представката „съ-“ означаваше за мене „да бъдеш близо“, а „страданието“ свързвах с „Христовото страдание“. Или – „Христос е с мене в страданието“. Аз не бях за тези близки хора духовен проект. Бях им приятелка.
Една вечер няколко приятели от групата „Млад живот“ („Young Life“), които обичаха да пеят, ме заведоха на късна вечерна екскурзия до Балтимор. Пристигнахме в центъра на града, на гарата. Беше огромна сграда с мраморни колони и сводести тавани. Там намерихме кътче и започнахме да пеем в хор акапелно. Гласовете ни отекнаха в сградата. Веднага към нас се приближи пазач със сурово лице и ни нареди да напуснем помещението.
Не виждате ли? Тук има табела: „Само за пътници“. 23 часа вечерта е и мястото ви, деца, не е тук! – изрева той. След това ме посочи: – А ти върни инвалидната количка на мястото, където си я намерила. Веднага!
– Но, господине, това е моята инвалидна количка – настоях аз.
Той ми нареди да не говоря глупости и да върна количката. Когато другите младежи започнаха да се смеят, човекът осъзна грешката си. Онази вечер, докато ме караха обратно към къщи, един от приятелите ми се наведе към мене и каза:
– Джони, за първи път чувам да наричаш това нещо „моята инвалидна количка“. Благодаря, че го направи. Помагаш и на мене да приема проблемите си.
Приех своите изпитания и с това послужих на моя приятел. Беше толкова хубаво!
Страданията са огледало
В периода между своите 20 и 30 години се потопих в дълбоко изучаване на Библията заедно с приятелите си. Най-вече изследвахме характеристиките на Бога, особено Неговия суверенитет и всемогъществото Му. Интересуваше ме преди всичко въпросът за моя съдбоносен скок във водата: за мене беше важно да знам дали тази ситуация е била в зоната на контрола на Бога и ако е така, защо Той не предотврати моята травма. В нашия селски дом близо до Мериленд се събирахме около голямата маса и обсъждахме книги като „Реформаторското учение за предопределението“ на Лорейн Ботнър, както и творби на Мартин Лойд-Джоунс, Грешам Махен и Джеймс Пакър.
Сега на лицето ми се появява усмивка, когато си спомням, че прелиствах страниците с пръчка между зъбите. Ограничените възможности, преживяната болка, борбата с рака и десетилетията търсене ме научиха да казвам като псалмиста: „Добре ми е, че пострадах, така че да се науча на Твоите наредби“ (Пс. 118:71). Няма да изброявам отново всички благословения, които идват в живота ни благодарение на страданията. Много хора знаят това от собствен опит. Например, как Бог използва различни обстоятелства, за да формира у нас характера на Христос (Римл. 8:28-29); да породи търпение при страданието (Римл. 5:4); да очисти вярата ни, като я направи подобна на злато (I Пет. 1:7); да ни даде животворящото очакване на небето (Як. 1:12) и да извърши много други промени в нас, като ни уподоби на Иисус Христос.
Ако трябва да откроя една ключова цел на страданията, бих казала следното: те бяха допуснати в живота ми, за да ми покажат каква съм в действителност, да разкрият истинската ми същност. Защото, въпреки че се възприемам като хранилище на добродетели, не съм такава. Страданията ме събориха от пиедестала на гордостта, помогнаха ми да видя истинското си „аз“.
Понякога, когато болките в гърба от сколиоза се засилваха изключително, роптаех срещу Бога, като се опитвах да Му покажа, че е стоварил твърде голямо бреме върху мене. Но по-късно, когато болката намаляваше, Го молех за прошка: „Господи, не бях на себе си. Прости ми, че Ти наговорих толкова неща. Аз всъщност не съм такава“. Но дълбоко в себе си знам какво има вътре в мене и реакцията ми показва моята истинска греховна природа.
В Посланието към филипяните 2:14 Павел се обръща към хора като мене: „Всичко вършете без ропот и съмнение“. Но какво означава „всичко“? И възможно ли е това? Според Библията дори възрастна жена с парализирани крайници, която се бори със смъртоносни заболявания и постоянна болка, може да го направи. Колкото по-малко от грешната природа остава в нас, толкова повече характерът на Христос се проявява в нас. А Иисус си заслужава.
Неизразимата радост на благовестието
Същността на Божия план е да ме спаси от греха и от самата мене. Апостол Павел нарича това „евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте повярвали напразно“ (I Кор. 15:1-2). Аз се нуждая постоянно от избавление. Изкълченото ми бедро и сколиозата са овчарски кучета – те постоянно хапят краката ми, като ме водят към Голгота, където умирам за греховете, за които е умрял Иисус. Разбира се, все още съм далече от това, което Бог е презназначил да бъда в Неговата слава. Но съм благодарна, че моята парализа продължава да ме тласка „към целта – към наградата на горното призвание от Бога в Христос Иисус“ (Фил. 3:14).
Този процес е доста труден, но травмата не убива радостта ми. Не мисля, че ще намерите по-щастлив последовател на Иисус от мене. Колкото повече парализата ми помага да се измъкна от мрежите на греха, толкова повече радост идва от сърцето ми. Не мога да преброя многото нощи, в които лежах в леглото, неспособна да помръдна, изпитвах нетърпима болка и шепнех през сълзи: „О, Иисусе, толкова съм щастлива! Толкова съм щастлива в Тебе!“. Бог Ви дава Своята радост, но само при Неговите условия. И съгласно тези условия в една или друга степен точно както при Неговия Син ни предстоят страдания. И аз приемам това с радост.
Половината век, прекаран в парализирано състояние, ми показа също колко силна и ожесточена е битката на духовното бойно поле. Когато се борех със своята слабост и неподвижност, почти винаги чувах сатана да сочи язвително на Бога (както постъпва с Йов): „Погледни я! Виждаш ли я?! Тя наистина не Ти вярва. Изпитвай я с по-силна болка и ще видиш каква е в действителност!“. Когато дяволът започне да настоява, че вярващите служат на Бога само в добри времена, имам чудесна възможност да му докажа, че греши. Какво е усещането да участваш в тази величествена духовна битка! И по Божията милост аз съм пълноправен участник в нея.
Единадесет думи, които промениха моя живот
През 70-те години Стив Ийст, мой приятел от групата за изучаване на Библията, сподели единадесет думи, които са определили посоката на живота ми: „Бог позволява/допуска това, което мрази, за да постигне онова, което обича“. Стив го обясни така:
– Джони, Бог допуска много неща, които не одобрява. Той мрази мъченията, несправедливостта и предателството, довели до разпъването на Иисус. И все пак Бог го е допуснал, за да може най-жестокото убийство в историята на света да стане единственото спасение за света. По същия начин Бог мрази твоята травма и въпреки това е позволил тя да се случи, така че Христос да възсияе у тебе, както и у други. Помниш ли какво казва Йосиф на братята си: „Ето, вие кроихте зло против мене; но Бог обърна това на добро, за да стане това, което е сега: да се запази животът на голям брой хора“ (Бит. 50:20).
Затова не мога да пазя свидетелството си в тайна! Твърде много хора с увреждания се задушават от усещането за безнадеждност – хора като 17-годишния Томи. Именно затова написах книгата „Джони“ и заснехме по нея едноименен филм. Започнах служението „Джони и приятели“, когато семейства с хора с увреждания все по-често питаха: „Как да помогна на сина си, който е с церебрална парализа, да преодолее депресията? Защо Бог не изцелява всички? Как да включа църквата в служение на хора с увреждания?“. Исках да покажа благовестието в действие, точно както някога моите приятели ми показаха, че „Христос е с мене в страданието“.
Сега всеки ден, когато влизам с инвалидната си количка в Международния център за хора с увреждания „Джони и приятели“, се опитвам да предам обездвиженото си тяло изцяло на това служение. През лятото „Джони и приятели“ ще проведат 27 семейни обучения в САЩ и 23 обучения в други страни. Планираме да споделим благовестието с хиляди семейства със специални нужди. Християнски физиотерапевти ще служат в нашите екипи на „Колела за света“ в над 40 държави. Те ще раздават Библии, ще разпространяват посланието за спасение и ще сглобяват и подготвят инвалидни колички за всеки нуждаещ се. Стотици стажанти от нашето служение „Причина да живееш“ ще работят в сиропиталища извън САЩ, като показват на дело, че счупеният гръбначен стълб не е вуду проклятие и не е вярно, че е по-добре да си мъртъв, отколкото инвалид. Иисус дарява на повярвалите в Него несравним възторг и да бъдеш Негов приятел, е безценно.
Петдесет (50) години Божия вярност
Миналата седмица със съпруга ми Кен бяхме на нашето семейно обучение „Джони и приятели“ в Алабама. Докато обядвахме в голяма, шумна трапезария, една студентка доброволка се приближи до мене, като държеше дете със синдром на Даун. Тя направи успокояващ жест към шумната група наоколо и се обърна към мене:
– Госпожо Джони, мислите ли понякога, че всичко това нямаше да се случи, ако не беше онзи злощастен скок във водата?
Усмихнах се и отговорих:
– Ето защо всеки ден благодаря на Бога за моята инвалидна количка!
След като тя си тръгна, останах още няколко секунди на сцената в трапезарията. Изведнъж погледнах това събитие сякаш от височина десет хиляди метра: „Тя е права… Как изобщо се озовах тук?“.
В основата на всичко е Бог и Неговата благодат. Не само благодат в някакъв дълъг участък от пътя, но Неговата благодат в отделни моменти от живота, които като вдишване и издишване, като стъпки ни водят от едно преживяване към друго. Красотата на тази благодат е, че тя засенчва страданието. Онази юлска сутрин, поглеждайки назад, видях как Бог е действал по могъщ начин в живота ми в продължение на 50 години.
Благодатта лекува старите рани и ни помага да се съсредоточим върху вечното. А дарените ни дълбок мир, непоклатима радост и вяра, силна като стомана, ще останат с нас в крайна сметка завинаги. От твърдия материал Бог формира прекрасен образ през целия ни живот. И като поглеждаме назад, се питаме: как се случи всичко?
Не знам как, но съм много благодарна на Иисус за това.
Джони Ериксън – Тада
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2022 <<<
