Начало Статии Основи на вярата Христос е над всичко

Христос е над всичко

Четиво за12 мин.

„Но това, което беше за мене придобивка, поради Христос го сметнах за вреда.“
(Фил. 3:7)

В Евангелието на Лука Господ Иисус Христос казва: „Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (14:26).

Това място от Свещеното Писание е трудно да се разбере и да се обясни. Думата „намрази“ някак противоречи на Христовото учение. Нали сме свикнали да слушаме от Иисус през целия Му земен живот напълно разбираемото и възвишеното: „Възлюби ближния си както себе си“. И изведнъж – решително и твърдо: „Ако… не намрази… не може да бъде Мой ученик“. Колко пъти враговете на Иисус Христос в стремежа си да очернят Неговото учение сочат точно тези думи! Затова е много важно да разберем смисъла им.

Веднага ще отбележим, че Господ не изисква омраза към роднините и близките. Според едно от съществуващите обяснения на този стих любовта на християнина към Бога е толкова голяма, че в сравнение с нея любовта му към близките е просто ненавист. В друго тълкуване се твърди, че невярващите роднини, като виждат пълното посвещение на християнина пред Бога, смятат, че това, което той прави за тях, е недостатъчно и дори може да се приеме като ненавист.

Но за да обясним по-добре този стих, трябва преди всичко да обърнем внимание на това, към кого е насочен той. В предишния стих е казано: „С Него вървеше голямо множество…“. Сред това множество несъмнено е имало и горди фарисеи, и скептици садукеи, и завистливи водачи на народа, и подозрителни високопоставени служители в двора на цар Ирод, и вероятно немалко, търсещи изгода за себе си, а също и просто любопитни хора. Помните ли едни други думи на Христос: „Търсите Ме не за това, че видяхте чудеса, а за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте“ (Йоан 6:26)? Ето защо, когато Той вижда жестокосърдечието на хората, казва в скръбта Си: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас и ще ви търпя?“ (Лука 9:41).

Друг важен елемент от нашия анализ е да определим какъв смисъл влага Иисус в думите, които разглеждаме. Нека вземем като пример друго твърдение на Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 18:3). За всички е ясно, че смисълът тук не е – за да наследим Небесното царство, трябва да станем като несмислени деца. Или да си припомним Иисусовите думи: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има вечен живот “ (Йоан 6:54), след които дори много от учениците Му Го изоставят. Но тези думи не трябва да се приемат буквално!

Така е и със стиха от Лука, който ние разглеждаме: „Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си и майка си…“. Иносказателният смисъл тук се потвърждава, когато четем аналогичния пасаж в Евангелието от Матей: „Който обича баща си или майка си повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича сина си или дъщеря си повече от Мене, не е достоен за Мене“ (10:37).

Във връзка с нашата тема ще си поставим три въпроса. Първият от тях е: „Любовта към Иисус и нейното отношение с любовта към роднините и близките“. Смисълът на първата част от стиха в Лука е ясен – любовта ни към Иисус трябва да надвишава всичко. Никой и нищо не бива да засенчва образа на Иисус Христос. Неговите последователи са длъжни да Го ценят повече от роднините и близките си.

Но не е ли твърде тежко това изискване? Всъщност Христос иска от нас взаимност. Той, от Своя страна, вече е доказал на дело любовта Си към нас. Заради нас е оставил Своята слава на небето. Заради нас е дошъл в това царство на греха и мрака. Целия ни дълг, цялата ни вина и цялото ни наказание Той е поел върху Себе Си. Вместо нас е бил разпънат на кръст. Заради нас е слязъл в преизподнята, за да разруши чрез възкресението Си властта на смъртта. Заради нас се е възнесъл при небесния Отец, за да ни приготви място. И скоро ще се върне на Земята, за да ни вземе при Себе Си и да ни избави от Последния съд. И накрая, Той ни дава вечен живот. Разбира се, Христос иска от Своята Църква, от Своята невеста пълна взаимност.

За да разберем какво означава това, ще се обърнем към историята: ще проследим как християните от древността са ценели и са обичали Иисус Христос.

Пред очите ми е образът на първия мъченик за Христос – Стефан. Виждаме го изправен пред Синедриона. Обвиняват го в неуважение към Мойсей и в незачитане на храма. Стефан е изумителна личност. Чрез него Бог извършва много знамения и чудеса. Гонителите на Стефан не могат да противостоят на неговата мъдростт и силата на духа му. Неговата защитна реч е необорима. Синедрионът няма никакво основание да го осъди. И изведнъж в края на речта си Стефан прави грешка (според човешката логика) и заявява: „Всевишният не живее в ръкотворни храмове“ (Деян. 7:48). За юдеите това е равносилно на предателство. И по-нататък за членовете на Синедриона речта му като че ли губи здрав смисъл. Стефан обаче ги нарича жестоки хора, които винаги се противят на Светия Дух. Освен това ги обвинява, че са предатели и убийци на Праведника Иисус. Благоразумният слушател, стоящ до Стефан, вероятно би искал леко да го побутне и да му каже тихо: „Спри, Стефане, не говори така, ще си навредиш!“.

И изведнъж Стефан вижда небесата отворени и там – Божия престол и Иисус. Освен него никой друг не вижда това. Как да постъпи? Ако каже на Синедриона, ще подпише смъртната си присъда. По-благоразумно би било да замълчи. Но той цени Иисус повече от хората, повече от себе си, повече от всичко, което съществува. И пред притихналия гневен Синедрион възвишено и ясно прозвучават последните думи на Стефан: „Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син да стои отдясно на Бога“ (Деян. 7:56). Отговорът е взрив от ярост и възмущение. Стефан е убит с камъни.

Историята ни разказва за една млада християнка – Перпетуа, която живяла в третото столетие. По време на гоненията тя била задържана заедно със своите приятели. Перпетуа произхождала от богато семейство и в дома й останали нейното малко дете и много възрастният й баща, който бил езичник. Когато дошъл да я види, баща й я помолил да ги пожали и да принесе жертва на боговете. Римският управител също я уговарял да пощади семейството си. В сърцето на Перпетуа бушувала силна вътрешна борба. Но Христос бил за нея повече от всичко и тя не се отрекла. След няколко дни заедно с приятелите си била разкъсана от зверовете на арената.

А можем ли да забравим потресаващия подвиг на ап. Павел и спокойната равносметка, която той прави за своя живот: „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето напускане настъпи“ (II Тим. 4:6). Да, той е имал пълното основание да каже: „У хора ли сега търся благоволение, или у Бога? Или на хора искам да угаждам? Ако още бях угаждал на хора, не щях да бъда Христов слуга“ (Гал. 1:10).

Вторият въпрос от нашата тема е: „Да обичаме Христос и да Го ценим повече от себе си“. Трябва да признаем, че това е не по-малко трудна задача.

В древността египетският фараон казал на Мойсей: „Кой е този Господ, че да послушам гласа Му и да пусна синовете на Израил? Аз не познавам Господ и няма да пусна Израил“ (Изх. 5:2). Вавилонският цар Навуходоносор в зенита на славата си възкликва: „Не е ли това величественият Вавилон, който съградих за дом на царството със силата на моята мощ и за слава на моето величие!“ (Дан. 4:27). Френският император Наполеон след поредната си победа гордо възкликва: „Твое е, Господи, небето, а Земята е моя!“.

Напълно егоцентрична картина, нали? На първо място, в центъра е голямото човешко „аз“. А как е при нас? Има ли нещо в нашия живот, което в собствените ни очи ни прави по-важни от Иисус? Това може да е тщеславието, породено от нашите реални и мними успехи, от нашите таланти или авторитета, който имаме. Неслучайно Христос казва: „Как можете вие да повярвате, когато един от друг приемате слава?“ (Йоан 5:44). Може да е и своеволието, за чиято пагубна сила ап. Павел пише: „Всички търсят своето, а не Иисус-Христовото“ (Фил. 2:21). Или гордостта, която се прокрадва незабележимо в сърцето на християните и ги води към съюз с дявола. Или самолюбието, за което Писанието неведнъж предупреждава.

И колко още пороци има в нашето душевно „аз“! Как да се избавим от тези спирачки, които ограничават духовния простор в нашето посвещаване на Христос? Апостол Павел ни дава пример за това със своя живот: „Мене не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и служението, което приех от Господ Иисус – да проповядвам благовестието на Божията благодат“ (Деян. 20:24).

В историята на Църквата е записан следният факт. През 155 г. сл. Хр. по заповед на императора бил задържан епископът на Смирненската църква Поликарп. Обвинявали го, че е християнски свещенослужител и унищожава идолите, и му предложили да прокълне името на Иисус Христос и да принесе жертва на императора, в противен случай трябвало да умре. На това Поликарп Смирненски дал незабравим отговор: „Осемдесет и шест години служих на Иисус Христос, Който ми е правил само добро. Как мога да прокълна моя Господ и Спасител?!“. Осъдили го да бъде изгорен на клада.

И третият въпрос от нашата тема е: „Да ценим Иисус Христос повече от всичко, което съществува на света“.

Нима има нещо в света, което може да се съпостави с нашето отдаване и послушание на Бога? Апостол Йоан учи: „Не обичайте света, нито онова, което е в света… Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост – не е от Отец, а от този свят“ (I Йоан 2:15-16).

Когато дяволът изкушава Иисус в пустинята, мигновено Му показва всички царства на света и Го уверява, че всичко това ще Му принадлежи, ако се поклони на сатана. Дяволът има огромен потенциал от възможности, които предлага на човека, стига само да не се покланя на Бога. И често хората нямат силата да преодолеят изкушението. За Ева това е дървото за познаване на доброто и злото, което се оказва много желано, защото дава знание. Но като наказание тя изгубва възможността да общува с Бога. За Валаам този капан са богатите дарове на моавския цар Валак. Валаам избира неправедното възнаграждение, решен да послуша Валак и да прокълне Божия народ, а Библията определя това като „безумие“ (II Пет. 2:15-16). За воина Ахан от войската на Иисус Навин това средство за прелъстяване са прекрасната сенаарска дреха и скъпоценностите, заради които той привлича Божия гняв върху израилския народ и погубва себе си и семейството си (Иис. Нав. 7 гл.). Могъщият Самсон се оставя да бъде прелъстен от красавицата Далида и Бог се отдръпва от него. Непознаващият до този момент поражение, великият Божи мъж е пленен от филистимците, опозорен, вързан, ослепен, принуден да върши робска работа в затвора (Съд. 16 гл.).

За любимия син на Давид – Авесалом – основната цел в живота е да достигне царското звание. За това той е готов да убие дори собствения си баща. И тази дяволска клопка го води до безславие и позорна смърт (II Цар. 18 гл.). А изяжданият от тайния порок на сребролюбието Юда само за 30 сребърника продава своя Учител. Затова Библията го нарича „син на погибелта“ (Йоан 17:12). Като пуска дявола в сърцето си, Юда извършва огромно престъпление. А след като се осъзнава и се разкайва, той се самоубива.

И днес различни кумири от тайните арсенали на дявола пленяват сърцата на хората и ги отклоняват от Христос: почест, слава, власт, авторитет, високопоставеност, различни звания, постижения… Но нека си припомним за свободомислещия Волтер, който критикува Евангелието и е световноизвестен. Когато умира обаче, в агония крещи: „Аз съм оставен от Бога и от хората. Ще отида в ада! О, Христе! О, Иисусе Христе!“. Но вече е късно.

Както виждаме, в този свят на суетата, развлеченията и съмнителния блясък опасността да изгубим Христос е голяма. Ние, християните от последното време, трябва да помним това постоянно. Неслучайно ап. Павел заповядва на младия Тимотей: „Отбягвай младежките похоти…“ (II Тим. 2:22) и го насърчава: „Помни Господ Иисус Христос… Който възкръсна от мъртвите“ (II Тим. 2:8).

Като заключение искам да се обърна към онези, които стоят на кръстопът, които, докато се покланят на своите кумири, не виждат, а може би не искат да видят приближаващата катастрофа. Трябва безусловно да разберем и безусловно да осъзнаем, че цялото бъдеще принадлежи само на Христос. Само Той е пътят, истината и животът. Само Той е алфа и омега, началото и краят, Първият и Последният. Само Христос може да каже на всички: „Елате при Мене… и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Само Той има властта да заяви на всички: „Аз съм възкресението и животът!“ (Йоан 11:25). Само Той дава ясно обещание, че този, който вярва в Него и спазва словото Му, „няма да види смърт вовеки“ (Йоан 8:51).

От цялото си сърце ви съветвам да последвате примера на Савел от Тарс, известен като ап. Павел. Този учен мъж, някога горд фарисей, възпитан в школата на знаменития Гамалиил, някога презирал учението на Христос и преследвал Неговите последователи, внезапно озарен от Христовата светлина, разбира заблудите си и със сърцето си усеща неповторимата красота и величие на Божия Син. Тогава, без да се колебае, прави завой на 180 градуса. Павел незабавно започва да преосмисля всичките си духовни ценности и заявява: „Но това, което беше за мене придобивка, поради Христос го сметнах за вреда. А и смятам, че всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото се отрекох от всичко и всичко приемам за смет, за да придобия Христос“ (Фил. 3:7-8).

Моля моя Господ да ви даде способността и желанието да поставите авторитета на Иисус Христос по-високо от хората, от себе си и от всичко на тази Земя.