Отскоро работя като клиничен психолог в дом за възрастни хора. Още като тийнейджър размишлявах за смисъла на живота и за смъртта, което е необичайно за тази възраст. Нe разбирах как може човек да живее така, сякаш никога няма да умре, знаейки със сигурност, че ще умре. Разбира се, не през цялото време съм мислил за смъртта, но откакто работя в дома, тези мисли ме занимават отново.
Работил съм с всякакъв вид психични заболявания, а също и с хора, които имат трудности в личния си живот, и съм разработил, бих казал, нелоши психотерапевтични стратегии за справяне. Смятах, че няма ситуация, колкото и трудна да е тя, за която да не мога да намеря решение. Тази моя увереност се срина рязко, когато започнах работа в дома.
Представете си 85-годишен човек. Голяма част от близките му вече не са сред живите. Децата му работят от сутрин до вечер. Внуците учат – някои в чужбина. Дори да дойдат на посещение, то е веднъж в седмицата, а понякога минава месец, без някой да го навести.
Човекът е видимо отчаян. Опитва се да не го показва, но безуспешно. Думите, които най-често чувам от устата му, са: „Никога не съм си представял, че ще завърша живота си така“.
Наскоро група възрастни жени се бяха събрали във фоайето и недоволстваха от зимния ремонт, който течеше в резиденцията. По време на разговора една от тях изрече на глас това, което всички така или иначе разбират: „Какво се възмущавате? Няма смисъл от тези разговори! Вече няма кой да ни чуе. Всички знаем, че оттук ще излезем само в ковчег“.
Живеем във време, в което медиите ни заливат с черни новини – дотолкова, че преставаме да им обръщаме внимание. Затова не очаквам някой да се трогне от споделените епизоди. По-скоро те са повод да се замислим за живота – тук на земята и след това.
Тези възрастни хора някога са били на гребена на вълната. Някои от домуващите са били лични приятели с Тодор Живков, други са работили за ДС. Трети са били с добри професии – признати, изтъкнати, уважавани, които никога не са си представяли, че животът им ще завърши в дом за възрастни хора и че ще чуят думите „оттук ще излезем само в ковчег“.
Но какво значение има къде ще прекараме последните си дни – на самотното канапе в къщата, в хола на празния апартамент или на леглото в дома за възрастни хора?
Където и да сме, когато свършат земните ни дни, оттам ще излезем в ковчег. Не знам как бих гледал на живота си, ако преди години не бях намерил решението на този въпрос. Предполагам, че бих игнорирал мислите за смъртта, живеейки в блажено лекомислие. Но като имам предвид, че по натура съм краен, дори понякога груб реалист, едва ли бих могъл да излъжа себе си. Най-вероятно, виждайки, че не мога да намеря истински лек, бих притъпявал болката от осъзнаването на неминуемата смърт и безсмислието на живота с момичета, алкохол и наркотици.
Но да постигна резултати в спорта, образованието или професията – едва ли. Винаги съм се възхищавал на хора, които полагат неимоверни усилия и правят хиляди жертви, за да изградят кариера, да се сдобият със собствен дом и други ценени днес притежания, като в същото време вярват, че след смъртта продължение няма. За мен това е постижение. Да знаеш, че всичко, за което се бориш, след няколко десетилетия няма да има никакво значение, и въпреки това да го правиш с пълно усърдие и да влагаш всичките си сили. Както казва Блез Паскал: „Винаги се възхищаваш от това, което наистина не разбираш“. Това със сигурност не мога да го разбера.
Разбирам хората, които знаят, че смисъл няма, и се опитват да заглушат безсмислието с удоволствия. Ако човек не направи усилие да намери истинския смисъл, удоволствието е единственият заместител.
В тази статия се обръщам най-вече към хората, които независимо дали са се отдали на удоволствия, или продължават да градят живота си, не се задоволяват с получените отговори и търсят по-добро решение.
Може би преди COVID пандемията и всички други мрачни събития, които последваха, бих се впуснал в излишно красноречие, но вече няма време за това. Човечеството навлиза в нова духовна ера, в която няма смисъл да се полагат усилия за доказване на истината. Тя или ще бъде чута, или не. A единственият начин истината да бъде чута е човек да бъде готов да я чуе. Истината не се разкрива на човек, който смята, че няма нужда от нея. Това е и една от причините категорично да вярвам, че Христос е Истината.
Първо, Той не угажда на никого. Второ, не се натрапва на никого. И въпреки това не Го понасят. Всеки човек малко или много е психолог, анализиращ поведението на околните. И всеки инстинктивно разбира кога човекът отсреща говори или върши нещо за своя изгода. Христос не си служи с многообещаваща популистка реторика, за да спечели тълпата. В същото време в думите и в поведението на Христос можем да усетим една дълбока и печална грижа за същата тази тълпа, която непрестанно изобличава, но за която в крайна сметка умира и желае да спаси. Аз вярвам, че никой философ, дори да се намери такъв, който не угажда на тълпата, или такъв, който симпатизира на тълпата, не би я обичал искрено. Тълпата – това лъжливо, изменчиво, завистливо и комплексирано стълпотворение от хора – не може да бъде истински обичана от честния човек. Тя може да бъде обикната само от твърде милостив Бог, Който за разлика от популистите дава едно-единствено обещание – който се покае, ще влезе в новия Ноев ковчег – Църквата, и ще бъде спасен от „идещия гняв“.
Често говоря с възрастните хора в дома за спасението на душата. И твърде често, докато им говоря за Христос, се изправям пред една непреодолима пречка – омразата към тълпата (в случая – другите домуващи) и чувството за собствена непогрешимост. Дифузията на отговорността е социално-психологичен феномен, в който нито един от участниците в групово извършено престъпление не поема отговорност за извършеното престъпление. Картината е гротескна. Всички сме част от тълпата, но всички мразим тълпата и никой не поема отговорност за действията й. Освен Един, Който наистина не е част от нея. И ако в своите лъжи и омраза тълпата сее само смърт, Той единствен, със Своята истина и любов, сее Живот.
Човекът, който Го последва, е длъжен да признае вината си, да се отдели от греха на тълпата, а нея самата да заобича. Не е ли това най-висшият морал? Не отговаря ли това на най-съкровените копнежи на човечеството? Всеки поне веднъж в живота си е изтръпвал пред величието на подобен подвиг. А не значи ли това, че душата дълбоко вътре в себе си знае кой е Пътят?
В България е пълно с домове, където хората се гледат злобно. Построени с много усилия и жертви, но студени. Това не е случайно. Съседи се мразят. Други пък са напълно изоставени и занемареният им вид подсказва, че най-вероятно са жертви на алкохолна или хазартна зависимост. В тези домове липсва Живот. За хората в тях няма нужда от погребален ковчег. Те живеят в такъв.
Колкото до старческия дом – дори в него тези, които последват Христос, могат да бъдат уверени, че са влезли в Ковчега, с който ще достигнат своето вечно Пристанище. Има християни, които са загрижени за съдбата на тези хора, посещават ги, споделят им Благата вест за любовта на Христос. Нерядко съм ставал свидетел как възрастен човек, който цял живот е отхвърлял Бога, решава да Го приеме в сърцето си. Лицето му грейва, от очите рукват сълзи на съкрушаване и искрена любов… Когато виждаш такова лице, нямаш никакво съмнение, че сърцето му е приело Този, Който казва: „Аз съм пътят и истината, и животът“.
Богдан Вълков
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2024 <<<
