По време на криза едни търсят възможности, други търсят причини…
Скъпи братя и сестри, това послание е пореден зов за сплотена, активна и гореща молитва на цялата ни църква в България. Не изразявам недоволство, изобличение, укор или нещо подобно. Моля ви, не се засягайте! Просто тезисно искам да убедя всеки, започвайки от служителите, за острата необходимост да се възползваме от уникалната възможност, която все още имаме: да участваме в сутрешното служение „Сутрешна роса“ и общата молитва.
Сами сте свидетели, че ситуацията по целия свят не е добра. В България пандемията, като развихрил се огън в суха гора, се движи накъдето духне вятърът. Пред нищо и никой не се спира. В Украйна, например, вече 40 служители починаха, а мнозина са тежко болни. Този огън, образно казано, може да бъде спрян пред нашите домове, семейства, църкви в страната само с друг, но контролируем, огън – огънят на истинската гореща молитва, разпален от Духа и в духа. Наблюдавам как при големите пожари огнеборците изгасят стихията само с контролируем огън, като подпалват храсти и горички по периметъра на пожара в широка полоса, опасват огъня като с въже и това лишава дългите и алчни огнени езици от храна. Така той затихва и умира. Този метод се явява по-ефективен дори от водата, която не успява и не достига, за да се изгаси огнището.
Дойде време тази втора огнена лавина на пандемията да бъде спряна от нашите най-вече сутрешни молитви – като огън срещу огън. Този контролируем огън в сърцата ни първо трябва да изгори и изпепели всичко сухо в душата ни – безразличие, равнодушие, мързел, характерни за самонадеяните хора. За други от нас пък, трябва да изгорят докрай храсти от страх, тревоги и лъжи, зад които се крием, че не можем и не знаем как да се молим или какво ще кажат хората. За трети християни трябва да изгори суета, прекомерна грижа за земното, себеоправдание и обяснения, с които често спекулираме и симулираме, че от заетост не можем да бъдем активни, ревностни и на разположение на Святия Дух. Аз лично някога съм бил в това състояние – заплетен като овен в храсти, задушаващ се от апатия, без цел и смисъл на живота. Това беше страшен етап за мен. Неведнъж съм свидетелствал за тази страшна, дълбока депресия. Не искам и за миг да се озова отново там, нито да си спомням. Ако някой се намира в това състояние или е на прага му, моля и призовавам, дори викам: „Бягайте от тази пропаст, викайте за помощ към небето и църквата, спасявайте се с пост, но и с гореща молитва!“ Това е нещо страшно! В началото действа приспивателно като анестезия, а после парализира до такава степен, че напълно те прави безразличен и бездействен, деактивиран и атрофиран. Дори когато вече виждаш как се приближава опасността за живота ти, нищо не можеш да направиш. Подобно на жертвата, омотана от питон, свита и стискана като в менгеме, която гледа и тъжно чака как не само ще бъде ухапана, но и погълната изцяло. Идва ми да изкрещя, да извикам така силно, че да бъда чут от всички около нас, но първо от християните: „Господи, прояви милост към такива хора, както оказа Своята милост към мен!“ За тази цел ви моля да съберете още малко търпение и да прочетете докрай:
- Христос създаде Църквата Си не само да я спасява, избавя, благославя и да й помага, но и очаква от нейна страна много активно сътрудничество и съработничество“ „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах вас и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое Име, да ви даде.“ (Йоан 15:16)
- Христос не спаси само един човек, който да върши работата, да чете Словото, да се моли уединено, да няма нужда от другите и никой да не му пречи за „ духовното израстване“. Такъв вирус вече плъзна и стана като пандемия при „по-духовните“ деноминации и конфесии, където останаха само ритуали, обреди и всеки да се черкува, както и където иска. Влиза когато иска, пали свещ, и си тръгва. Това е образът на падналия Израил със столица Самария. За него Христос казва: „Нито знаете как да се покланяте, нито къде да се покланете.“ /Йоан 4:22/. За индивидуалните молитви и общуване с Христос винаги има място и това е от значение. Но Христос иска да види своята невяста, всички заедно събрани в молитвена борба, водещи духовна война и викащи със силен духовен глас, така че той да бъде чут и приет от Небесния Престол.
- Ако Бог в Стария Завет повече се вслушваше в конкретни личности като Авраам, Мойсей, Данаил и др., то в Новия Завет Той се вслушва в гласа на Църквата, която си роди. Нека обърнем внимание, че Бог привиква само Мойсей при Себе Си на планината! Само той беше отделен и шатрата му от стана. А ето какво прави Христос. Кани не един, а трима свои ученици и им казва в Лука 22:40:„А като дойде на мястото, рече им: Молете се да не паднете в изкушение!“ А преди това казва на всички в Лука 21:36: „И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете да избегнете всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески.“
Ето и резултатът от това наставление за този най-важен духовен закон като необходимост от страна на апостолите и учениците и цялата Църква в Деян. 4:24: „А те, като ги изслушаха, единодушно дигнаха глас към Бога и казаха: Владико, Ти си Бог, Който си сътворил небето и земята и морето и всичко, що е в тях!“ Резултатът не се забави: „И след като те се помолиха, потресе се мястото, дето бяха събрани, и всички се изпълниха с Дух Светий и с дръзновение говореха словото Божие.“ (Деян. 4:31)
Скъпи братя и сестри, и днес това е реално, ако само се обединим всички и застанем пред Бога. Не сънливи, безразлични, съзерцаващи наблюдатели кой какво ще каже и кой какво интересно свидетелство ще даде, кой как хубаво се моли или не толкова. Въпросът е в единството и горещо издигната молитва от всички нас в унисон, със съкрушени сърца, а защо не и със сълзи, както ни показа Сам Христос: „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като беше чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенствува, стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение.“ (Евр. 5:7-9) Така и ап. Павел свидетелства, че се е молил със сълзи за всички църкви и поотделно за мнозина от тях.
Втори уникален пример за нас оставен от ранната Църква: „И тъй, Петър беше пазен в тъмницата, а в това време църквата непрестанно се молеше Богу за него. А когато Ирод щеше да го изведе, през тази нощ Петър спеше между двама войници, окован с две вериги, и стражари пред вратата пазеха тъмницата. И ето, Ангел Господен застана, и светлина блесна в тъмницата. Ангелът, като побутна Петра в хълбока, събуди го и рече: „Стани бързо!“ И веригите паднаха от ръцете му. Тогава Ангелът му рече: „Опаши се и си обуй обувките!? Така той и направи. После му каза: „Облечи дрехата си и върви след мене!“ Петър излезе, вървеше след него и не знаеше, че това, което прави Ангелът, е истина, а мислеше, че гледа видение.“ (Деян. 12:5-9).
- Нито един от нас, когато му припари, не стои да гледа и да чака какво ще стане, а се активира, но често го прави късно. Тази сутрин си спомних отново случая с потъващия кораб и бягащия Йона. Какво правиха езичниците: „Уплашиха се корабниците. Те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него. А Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал. Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог! Може би, Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем.“ (Йона 1:5-7)
Забележете, всички викаха! Ако там началникът на кораба събуди Йона, то днес Христос вика към нас: „Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен. Защото, където са двама или трима, събрани в Мое Име, там съм Аз посред тях.“ (Мат. 18:19-20). Почти вече съм сигурен, че Христос допусна тази пандемия, за да пробуди молитвения дух в Църквата си по цялата земя, да ни обедини в молитва и чрез молитва. Всеки от нас да започне да изхвърля ненужните неща, които дърпат кораба на дъното. Да оставим всяка суета и всяка мечта за настоящето или за бъдещето, своите фикс идеи и планове. Вижте само какво става: вложихме голям труд, финанси и време, за да си построим сгради, да създадем комфорт и уют, а стигнахме дотам да не можем да се съберем, не само защото някой ни забранява, а защото сами разбираме, че е по-добре да се въздържим. Ами ако това продължи дълго, какво ще правим? Затова Бог ни дава алтернатива и то прекрасна: без всяко губене на време, сили, средства, без да пътуваме, както преди, без да преодоляваме препятствия да стигнем до офиса, а след това да бързаме за работа – да се молим. Не ли е уникално!? Просто се събуждаме поне половин час по-рано, приготвяме се и заставаме в молитвен пролом. Слушаме беседи, които пробуждат духа, душата, тялото, особено мозъка, и остава едно: да се включим активно в молитва. За жалост все още не можем да се похвалим с голямо присъствие и активност. Все си казваме: „Това е нужно някому, на тях им трябва…“. Питам, може ли на едно футболно поле да играят само двама, а останалите да стоят и да гледат как те се задъхват от умора в желанието си да вкарат гол!? Това е абсурдно! Треньорът, види ли някой да стои или само да прави вид, че играе, веднага ще го изгони от терена, а и от отбора. Нека си спомним предупреждението от Учителя : „Понеже си хладък, ще те изплюя…“
Църквата е повече от отбор. Църквата е повече от казарма. Църквата не е само хоспис, болница. Църквата не е детска градина, където леличките се чудят как да ни забавляват. Тя не е и театър, нито кинозала някой да върти лентата, а всички останали да чоплят семки и да се наслаждават от гледката. Църквата е живо и много активно тяло – като на спортист, при когото всички мускули са активни, тренирани, изпълнени с енергия и включени в синхрон и унисон да се постигне целта до финиша. На тичащия спортист всички части на тялото са задействани на макс и тогава се постига победата. Така трябва да бъде една Църква – буквално всеки член да бъде активен с горещите си молитви така, че да се надпреварваме, а понякога и двама-трима да си включват едновременно микрофоните и да почват да се молят.
А тази позната „голяма култура“ и фалшива „интелигентност“ нека я оставим за пред хората в обществото, но не и пред Небесния Престол. Пред Нашия Христос нека си останем като деца, които много искат от Него, защото Той ни позволи: „ искайте и ще ви се даде“, като прости рибари, които познават истинския Рибар. Нека бъдем искрени и прости, без хитрост и лукавство! Нека бъдем като досадната вдовица, може би дори презряни от някой и унизени, от тези които ни гледат и слушат, но не и от Него! А Той ни я дава в пример.
Какво имаме днес? Отново чакаме специални условия, уют, комфорт, специално вдъхновение, специални думи. Но те няма да дойдат. Защото Бог иска специално сърце и дух:
„Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви запалени! И вие ще приличате на ония люде, които очакват господаря си кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде! Истина ви казвам, той ще се препаше и ще ги сложи да седнат, и като пристъпи, ще им служи. И ако дойде на втора стража, и на трета стража дойде, и ги намери тъй, блазе на тия слуги! Знайте и това, че, ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата!“ (Лука 12:35-39)
Ето и критерият за една истинска нелицемерна, нехилава, неегоистична любов, описана в книга Песен на Песните:
„Положú ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си! Защото любовта е силна като смърт, ревността й – люта като преизподня. Стрелите й са стрели огнени, тя е пламък много силен. Големи води не могат да угасят любовта и реки не ще я залеят. Ако някой дадеше всичкото богатство на своя дом за любов, той би бил отхвърлен с презрение.“ (Пес. 8:6-8)
Каква характеристика: силна, ревностна, сразяваща мрака и тъмнината, като стрели огнени, отхвърляща всяко сребролюбие, алчност, всичко що е в света, което е похот на очите, похот на плътта и гордост житейска, презираща всяка суета, всяко безразличие, равнодушие, апатия, безгрижие, което е вече първата фаза и определена степен на изневяра спрямо Господа. За това Христос казва:
„Никой не може да слугува на двама господари. Защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.“ (Мат. 6:24) Мамонът в случая е не само богатството и сребролюбието, но всичко което ни вързва, държи, увлича и завлича, съблазнява, дори ни влачи и с това ни прави безразлични към Господаря и Църквата Му.
„В усърдието не бивайте лениви! Духом бъдете пламенни! На Господ служете! Бъдете радостни в надеждата! В скръбта бивайте търпеливи, в молитвата – постоянни! Помагайте на светиите в техните нужди! Залягайте да бъдете гостолюбиви!“ (Римл. 12:11-13) Трябва да признаем, че това не идва от самосебе си. Тук има нужда от воля в действие, която изразява любовта ни към Христос и към нуждаещите се. Преди години съм се възхищавал на сутрешните молитви (от 5ч. сутрин) на хиляди християни в Корея, нима не е възможно при нас?
Мисля и вярвам, че е възможно, стига да го пожелаем, но повече от всичко.
С гореща обич,
Ваш Иван Вълков
