Да посее съмнение – това е първата крачка на сатана, когато изкушава човека. „Наистина ли каза така Бог?…” – пита змията Ева. Подобни въпроси задават критиците на християнството: действително ли Спасителят е казал думите, които Му се приписват в четирите Евангелия? Действително ли е извършил всички чудеса, за които говорят евангелистите? Верен ли е онзи извисеният образ на Христос, описан от евангелистите?
Всички тези въпроси са важни и всеки християнин е длъжен да им даде ясен и удовлетворителен отговор, защото ако нямаме под себе си здрава основа, цялото ни спасение, цялата ни вяра ще са построени «върху пясък» и лесно ще се сгромолясат. Въпросите на критиците в същността си се свеждат до следното: можели ли са евангелистите и другите новозаветни писатели да предадат пълната истина, искали ли са непременно да я представят и действително ли са я представили? Достоверността на Свещеното Писание е основният пункт, около който е съсредоточена вековната борба между вярващите и враговете на благовестието.
Ние не можем и не трябва да оспорваме правото на нашите противници да изследват най-стриктно достоверността на новозаветните книги и на цялата Библия. Самият Христос не само не забранява, а подтиква към такова изследване (Йоан 5:39). Но, от друга страна, имаме право да изискваме този анализ да бъде наистина добросъвестен и безпристрастен. Той трябва да наподобява разследването на почтен съдия, който със съвършено спокойствие изслушва всички свидетели и на ищеца, и на ответника, и като прецени фактите, произнася своето решение без предубеденост. За голямо съжаление обаче реалността е друга. Всеки, който пристъпва към изследване на Евангелието с мнението, че чудесата изобщо не са възможни, вече е осъдил четирите Евангелия, защото във всички тях се говори за много чудеса. Същото се отнася и за тези, които твърдят, че в Евангелията има някои разногласия при предаването на едни и същи събития, като това дава повод за съмнение в достоверността на самото събитие. По такъв начин критиците на Евангелието не преценяват тази книга със същата мярка, с която измерват другите книги с историческо съдържание.
Лесинг постъпва честно, когато им отговаря: «Кой си е позволявал в цялата световна история подобни заключения? Ако историците Тит Ливий, Полибий и Тацит описват едно и също събитие, битка или обсада с толкова различен подход, че обстоятелствата, предадени от единия, противоречат на подробностите, изложени от другия, нима някой е отхвърлял самото събитие, което те са видели от различни страни?” Тези правила, толкова лесно допускани при изследването на другите исторически книги, критиците отказват да приложат, когато разсъждават за Свещеното Писание. Те не искат да вярват в съществуването на чудесата и не признават никакъв Спасител. Затова предварително произнасят над евангелистите същата присъда, която някога Орлеанският херцог е изрекъл над своя нещастен роднина, френския крал Луи XVI: «Смърт без обяснение!»
Според нашите критици свещените книги на Новия Завет не са написани от онези хора, чиито имена носят. Това се отнася за Евангелията от Матей, Марк, Йоан, също и за голяма част от апостолските Послания. От 13-те Послания на ап. Павел противниците ни признават за достоверни само четири (към римляните, към галатяните и двете Послания към коринтяните).
Но дори нашите опоненти да имаха право в това отношение, истината и величието на християнството изобщо не биха пострадали, тъй като би било много лесно въз основа на тези четири Послания да докажем божествеността на Иисус Христос, Неговата личност, Неговия живот и делата Му. В тези признати от критиците Послания ап. Павел говори за знаменията и чудесата, съдействали за разпространението на благовестието (Римл. 15:19; II Кор. 12:12), и за чудодейната сила, дадена от Бога на някои от християните (I Кор. 2:10). В тези четири Послания Павел представя Христос като свят и непознал грях (II Кор. 5:21), като Син Божи (II Кор. 4:4), „Господ от небето” (I Кор. 15:47), идващ Съдия (Римл. 2:16). Апостолът свидетелства за възкресението на Господ удивително ясно. Той посочва очевидците на възкресението: Петър, единадесетте ученици, «повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои и починаха» (I Кор. 15:6).
Но нямаме намерение да се задоволяваме с милостта на нашите противници. Целта ни е да разгледаме задълбочено новозаветните текстове и да приведем убедителни доказателства за тяхната достоверност, за да видим доколко заслужават нашето доверие.
Според критиците по-голямата част на книгите на Новия Завет (с изключение на споменатите четири Послания от ап. Павел) са били написани от неизвестни хора, сто и петдесет години след раждането на Христос. Те предполагат, че през първото столетие след смъртта на Христос хората са измисляли различни легенди за Неговото раждане, за живота Му, за делата и смъртта Му. А писателите на Евангелията са записали всички тези приказки в своите книги. Критиците заявяват, че не ги интересува дали евангелистите са направили това съзнателно, или не, дали самите те са знаели истината, или нарочно са я крили. Но такъв подход към апостолите би могъл да промени нашето убеждение за характера на самите евангелисти, не и за достоверността на Евангелията. Те са били написани не след сто и петдесет години, а не по-късно от първото столетие и техни автори са хората, чиито имена носят. Имаме множество свидетелства и доказателства за това.
Епископ Игнатий Антиохийски, ученик на Йоан Богослов, хвърлен на 20 октомври 107 г. по заповед на римския император Траян да бъде разкъсан от диви зверове, разделя в своите писма Новия Завет на две основни части: Евангелията и Посланията на апостолите. Следователно всички тези текстове са съществували по негово време.
Поликарп, епископ на Смирна, също ученик на ап. Йоан, който със смъртта си засвидетелства достоверността на Евангелието, много добре е познавал всички новозаветни текстове и често се е позовавал на тях в своите писма. Ученикът на Поликарп – Ириней, епископ на Лион, – осъден на смърт заради благовестието, свидетелства: «Достоверността на нашите Евангелия е такава, че дори лъжеучителите я потвърждават. Иначе те не биха използвали авторитета на Свещеното Писание за да подкрепят своето лъжеучение.» Ириней Лионски казва в своите писма, че като млад лично е сверявал чутите от Поликарп разкази, които смирненският епископ на свой ред е слушал от самите апостоли, с написаното в Евангелията и не е намирал никаква разлика.
Юстин мъченик, обезглавен през 163 г. в Рим заради Евангелието, обикаля християнските църкви на Изток и разказва: „В неделя вярващите се събират и четат достойните писания на апостолите, наричани Евангелия.” Следователно по онова време Евангелията са били разпространени и известни в християнските църкви. Фактът, че става дума за новозаветните Евангелия, се потвърждава от многобройните цитати, които привежда Юстин, например за Господната вечеря, за душевната борба на Христос в Гетсиманската градина.
Напълно невъзможно е в първото столетие, когато съвременниците на Иисус Христос все още са живи, Евангелията да са били измислени или да са се разпространявали под измислени имена. Въпреки че са били правени такива опити. Появили са се немалко подправени Евангелия, от които девет са запазени до наши дни. Но Църквата веднага ги е отхвърлила единодушно и така още веднъж е потвърдила достоверността на четирите Евангелия. Например Тертулиан, умрял през 220 г., цитира в своите произведения цяла поредица християнски епископи, от апостолите до неговите съвременници, като свидетели за достоверността на новозаветните книги. Отецът на Църквата Ориген, умрял през 202 г., се позовава на четирите Евангелия, тринадесетте Послания на ап. Павел, първите Послания на Петър и Йоан, като казва: «Те са приети от цялата Божия Църква, съществуваща под небето, без никакво противоречие.» На същото основание и Евсевий, първият историк на християнската Църква, свидетелства за тези книги, че «са приети от всички единодушно».
Такива доказателства съществуват за всяко Евангелие поотделно. Папий Йераполски, ученик на Йоан, казва недвусмислено, че Матей е написал своето Евангелие на еврейски език. До нас неговото Евангелие е стигнало само на гръцки. Но тъй като точно то е било разпространено из цялата древна Църква и не поражда никакви подозрения, с основание можем да заключим, че гръцкото Евангелие от Матей е верен превод на своя еврейски оригинал.
Марк не е слушал лично Господ, но е съпровождал ап. Петър. Затова е предал някои събития така, както е чул за тях от Петър. Когато пише, за Марк е най-важно да не пропусне нищо от чутото и да не изкриви нищо в своя разказ.
Лука, спътникът на ап. Павел, написал Деяния на апостолите, свидетелства в началото на тази книга за себе си, че е автор и на Евангелието, известно с неговото име. Няма как да се усъмним в истинността на думите му.
Несъмнено най-късно е написано Евангелието от Йоан. Самият Йоан е умрял на преклонна възраст по време на император Траян (98–117). Докато е бил жив, би било нелепо в християнските църкви да се разпространява някакво фалшиво Евангелие. Това е било невъзможно и докато са били живи непосредствените ученици на Йоан – Игнатий Антиохийски и Поликарп Смирненски.
Можем да обобщим, че за основните книги на Новия Завет – четирите Евангелия – има толкова исторически свидетелства и потвърждения на достоверността им, че в това отношение едва ли може да се сравни с тях която и да било книга от древността.
Досега говорихме за външните доказателства. Но към тях се присъединяват и вътрешните доказателства, в съдържанието на самите новозаветни текстове. Евангелията и Посланията са написани от хора, родени и възпитани в Палестина, неполучили високо образование, с изключение на двама – Лука и Павел. В техните съчинения, ако са достоверни, би трябвало съвсем точно да се отрази характерът на онова време. Описанията на новозаветните автори са в пълно съответствие с произведенията на юдейските и езическите историци. Както евангелистите изобразяват юдейския народ, фарисеите и садукеите, самаряните, Ирод и Пилат, по същия начин ги рисува и юдейският историк Йосиф Флавий.
Апостолите сами са преживявали представените от тях събития, те не са черпели сведения от книгите. Всички посочени от тях географски имена и факти при щателно научно изследване се оказват напълно верни. След разрушаването на Йерусалим и неговите околности цялата тази територия е била неузнаваемо променена. По времето на на римския император Адриан (117–138) в Юдея са били разрушени повече от 50 по-големи града, а 985 села са били напълно изтрити от лицето на земята. Ако Евангелията са написани в по-късен период, техните автори едва ли биха избегнали грешките при описанията на повечето местности. Но в това отношение новозаветните писатели не могат да бъдат упрекнати в нищо.
Езикът, на който са написани Евангелията, е именно такъв, какъвто може да се очаква по онова време от юдеите, говорещи на гръцки. Стилът на евангелистите е прост, без всякаква украса, какъвто би трябвало да използват хора в тяхното положение. Това също е ясно опровержение на теорията, че Евангелията са измислени по-късно.
Много от фактите, които те предават, остават без пояснение, защото евангелистите говорят за събития, известни на всички техни съвременници. В доста случаи техните бележки за времето и мястото са недостатъчно ясни. Причината е, че когато са писали своите книги, те не са виждали необходимост от по-голяма конкретност. А в един по-късен период тази потребност би била неизбежна.
Личността на Иисус Христос е представена така живо и нагледно, както е възможно само при лично общуване с Него или с тези, които са били близо до Него. Прочетете мястото, където Йоан описва своята първа среща с Иисус, като споменава най-малките подробности (Йоан 1:35). Обърнете внимание, че този евангелист, когато говори за Йоан Кръстител (повече от двадесет пъти), никога не го нарича «Йоан Кръстител», както правят останалите евангелисти. Всеки друг писател, различен от евангелиста Йоан, несъмнено би отличил Йоан Кръстител от апостола. Самият апостол обаче не вижда необходимост от това. Обърнете внимание също, че Йоан нарича всички други ученици по име, докато себе си никога не назовава пряко, а използва намеци: «ученика, когото Иисус обичаше» (Йоан 21:20), който „се беше облегнал на гърдите Иисусови” (Йоан 13:23). За Йоан е бил достатъчен дори такъв намек, тъй като Църквата, на която е предал своето Евангелие, добре е знаела за кого става въпрос и кой е написал текста. Сравнете общия характер на Евангелието с характера на евангелиста Йоан и ще откриете, че те си съответстват много.
Забележете, че евангелистът Лука в книгата Деяния на апостолите винаги казва «ние», когато е заедно с Павел, и говори само за апостола – «той», когато са разделени. Обърнете внимание и че Павел моли своя ученик Тимотей да вземе «фелона (наметалото)… и книгите, особено кожените» (II Тим. 4:13), които апостолът е оставил в Троада. Това за учените филолози не са просто дреболии, а тънки детайли, които не могат да бъдат измислени и допълват множеството споменати доказателства за достоверността на новозаветните текстове.
В книгите на юдейските и езическите писатели от онова време също намираме сведения, които потвърждават достоверността на евангелските повествования. Юдейският историк Йосиф Флавий разказва за това, че Йоан Кръстител е бил обезглавен; за големия глад по време на император Клавдий (Деян. 11:28 – 29); за ужасната смърт на Ирод Агрипа (Деян. 12:20 – 23); за египетското въстание (Деян. 21:38). Римският историк и писател Тацит посочва: «Христос е осъден на смърт при царуването на Тиберий от римския управител на страната – Понтий Пилат.»
До тези сведения на юдейските и езическите историци с основание може да поставим свидетелствата на самите евангелисти и апостоли. Лука започва своето Евангелие със следните думи: «Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха онези, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил» (1:1-4).
Самият автор описва подхода си и достоверността на фактите, които използва. Така можем да се убедим и в истинността на неговото изложение в книгата Деяния на апостолите. Там Лука ни отвежда в Палестина, Мала Азия, Гърция, Италия и ни показва християнските църкви, школите на езичниците, юдейските царе, езическите съдилища. Той използва множество исторически и географски названия. Нашите противници трябва да признаят, че достоверността на всички тези имена, места и събития не подлежи на съмнение. Доказателство за това е и фактът, че от целия юношески живот на Иисус, за който са били разпространени много апокрифни предания, Лука включва само едно събитие (2:41-52) като историческо, каквото е в действителност.
Ще добавим и свидетелството на ап. Павел, чиито мъжество, проницателност, благоразумие и предпазливост не подлежат на никакво съмнение. Такъв човек не може да бъде нито лъжец, нито мечтател. Вече видяхме как говори той за знаменията и чудесата и как изповядва Божия Син, Когото изобразяват евангелистите. Но нека чуем и ап. Петър. Във Второто си Послание той пише: «Ние ви явихме силата и пришествието на нашия Господ Иисус Христос не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бог Отец чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение» (II Пет. 1:16-18).
Ап. Йоан потвърждава всичко това: «Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отец и Неговия Син Иисус Христос» (I Йоан 1:1-3).
Би било много несправедливо, ако без да имаме основание, отхвърлим тези свидетелства. За да напишат истината, от евангелистите се е изисквало да имат свети чувства, здрав ум и честен характер. Нямаме причина да оспорваме тези техни три свойства. В противен случай Господ не би ги избрал за Свои ученици. А и те не са били жадни за чудеса и лековерни, както понякога ги представят. Напротив, Иисус ги упреква, когато след чудотворното нахранване на народа мислят малодушно за това, че не са взели хлябове (Мат. 16 гл.). Те не могат да повярват в Неговото възкресение, защото им се струва измислица (Марк 16:11-14; Лука 24:11-23; Йоан 20:25). Учениците остават дълго в това състояние на неверие и самият Господ ги изобличава: «О, несмислени и мудни по сърце» (Лука 24:25). Един от тях – Тома – не вярва, докато лично не се среща с Христос (Йоан 20:24-29).
Господ предупреждава ясно Своите ученици какво да очакват, ако Го следват. Когато служат на Христос, те не се надяват да спечелят пари, имоти, почести или власт. Напротив, предварително знаят, че ги чакат окови, скърби и преследвания, мъчителна и позорна смърт. Такава награда не би могла нито да подкупи, нито да съблазни бедното човешко сърце. Но виждате с каква радост и мъжество те стоят после пред своите врагове и заявяват: «Ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули» (Деян. 4:20). Или как отиват в тъмница и на смърт. Кой разумен човек ще се подложи на мъчения и смърт заради някаква лъжа или измислица? Само могъщата и дълбока, вечна и божествена истина, която са познали учениците на Христос, е можела да ги въодушеви за подобно геройство, мъжество, и самоотверженост. Но дори те да са искали да «измислят» Евангелието, не биха могли да го направят. Много от живите тогава свидетели и очевидци лесно щяха да разобличат тяхната лъжа. Враговете на Господ са били особено усърдни. Но никой от съвременниците им не е можел да уличи апостолите в лъжа, затова и са мълчали. Достоверността на новозаветните книги се потвърждава и от простотата, с която е предадено тяхното съдържание. Когато четем Евангелията, можем да видим с каква неподправена наивност евангелистите описват това, което са чули и видели. С детска искреност и простодушие те разказват за собствените си недостатъци и слабости. Не скриват и упреците, които получават заради това от Господ. Признават как по детски спорят за първенството в Божието Царство, заклеват се да умрат с Христос, но скоро всички Го оставят, а Петър три пъти се отрича от своя Учител.
Евангелистите описват Личността на Спасителя с особена простота и изключителна вярност. Те никъде не Го засипват с похвали, а предават думите Му така, както са ги запомнили. Говорят за Неговите чудеса и дела толкова естествено и просто, като за случки от всекидневния живот. С еднаква любов изобразяват Христос, когато се радва в кръга на учениците Си и когато плаче, възмущава се, търпи глад и се изморява или когато заповядва на бурята и възкресява мъртвите. А кристално чистия и светия характер на Господ, величието на Неговото учение и постъпките Му – как биха могли да измислят всичко това? Тези неуки, повлияни от предразсъдъците на своето време и своя народ, ограничени хора – как биха могли да измислят такава Личност? Те дори разказват за Иисус неща, които в очите на юдеите и езичниците по-скоро биха намалили, отколкото да увеличат Неговата слава: например как в Гетсимания Той започва да скърби и да тъгува: «Душата Ми е прескръбна до смърт» (Мат. 26:38); как потта Му пада като капки кръв на земята (Лука 22:44); как възкликва, докато е на кръста: «Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?» (Мат. 27:46). Би било по-естествено да се премълчи за всичко това, ако целта беше Христос да бъде представен с възможно най-голям блясък.
Също така вярно и точно са описани в Евангелията второстепенните герои и обстоятелства. Сравнете как Лука и Йоан, напълно независимо един от друг, описват еднакво двете сестри на Лазар: скромната, разсъдителна Мария и живата, активната Марта. Забележете как е изобразен стотникът от Капернаум (Лука 7:1-9), който си представя, че Иисус Христос се разпорежда с болестите така, както той – със своите войници.
Всички новозаветни писатели – Матей, Марк, Лука, Йоан, Павел, Петър, Яков и т.н. – имат отличителни черти на своя характер. Но ако изследваме образа на Христос, Неговия живот, смъртта, възкресението, учението и делата Му, както са описани в техните книги, с изумление трябва да признаем наличието на необикновено съгласие и единство. Това е възможно само защото всички писатели са черпали от един и същ чист извор. Те рисуват една Личност, изобразяват един живот, всеки по своему, но с удивително духовно единство. Павел проповядва повече разпънатия Христос, Петър – възкръсналия Христос. Йоан описва живота в Христос, Яков – плодовете на вярата, но във всичко това няма никакво противоречие, защото става дума за различни лъчи на една и съща Истина.
Нека умните и неразумните спорят за достоверността на Свещеното Писание. Историята отдавна е решила този въпрос. Не може да бъде басня онова, което е съборило идолските капища и е накарало да се прекланят пред Голготския кръст всички народи на земята. Не може да бъде басня онова, което винаги е разпространявало и продължава да разпространява между народите Истината и Свободата, Правосъдието и Любовта. Не може да бъде басня онова, което завинаги е разрушило «делата на тъмнината» и е донесло «думи на светлина и живот». Не може да бъде басня онова, което на безброй погинали грешници е дало вечно спасение и мир, на безброй опечалени – утеха и радост, на безброй умиращи – мъжество и надежда. Не може да бъде басня онова, което без всякаква власт, военна мощ и насилие, въпреки всички преследвания, царува хилядолетия в сърцата на хората и сега, както преди, проявява същата божествена сила. Църковната и светската история, цели народи и отделни семейства, бедни грешници на земята и светии до Божия престол, небето и земята – всички единодушно свидетелстват за онези благословения, които са им донесли новозаветните книги.
