Снегове, снегове, снегове… Накъдето и да се обърнеш, се простира безмълвна бяла равнина. От време на време през прозореца на каретата се мяркат бедни селца, черни изсъхнали гори, мизерни ханчета. Всичко е странно, необичайно. „Как хората живеят тук? За какво си мислят, към какво се стремят? Езикът е странен, непривичен за европейското ухо. Нищо не прилича на Германия, на родното ми градче Бад Мюнстерайфел. Чичо ми ме предупреждаваше, че пътят до Санкт Петербург е труден и дълъг, и беше прав. Кога ще пристигнем?“ – такива мисли минават през главата на младия човек, който за първи път в живота си влиза в столицата на Руската империя. Той е на двадесет и шест години. Наскоро e завършил медицинския факултет на Виенския университет. Младият лекар се казва Фридрих Йозеф Гааз. Това се случва през суровия месец февруари на 1806 г.
Първите години от лекарската му практика в Русия са успешни: докторът става популярен, броят на пациентите му се увеличава, растат и доходите му. Той се сдобива със стабилна каменна къща в Москва, с имот в Подмосковието, с фабрика за сукно, файтони, слуги. Където и да се появи докторът (облечен в черен атлазен кафтан, с бяло дантелено жабо, панталони до коляното, черни копринени чорапи, обувки с катарами), стопаните се втурват да го посрещнат, независимо от колко богат род или с колко висок сан са. Всички знаят, че д-р Гааз може да направи невъзможното: да излекува и най-тежко болните.
Дори ако лекарското му изкуство се окаже безсилно, той е способен така да утеши и насърчи страдащите, че те да завършат земните си дни с усмивка на уста. Освен това Фьодор Петрович, така започват да го наричат по руски маниер, никога не отказва помощ на най-бедните – тези, които не са в състояние да платят за лечението, – и често дава пари за лекарства и хляб. Докторът посещава такива непривлекателни места като приюти за бездомни или бедни, за възрастни или инвалиди. Скоро те започват да заемат все по-голяма част от работното му време, а после – и не само от работното.
В онези години в Москва сред народа има поговорка: „При Гааз няма отказ.“ И това е вярно. Който и по което време да го повика, Фьодор Петрович никога не отказва. Понякога самият той има треска, не се чувства добре, изморен е, но посред нощ става от леглото и тръгва към покрайнините на града, за да помогне на някой болен беден човек в жалка колиба. И най-често помощта се състои не просто в лекарски манипулации, а и в братско отношение, утешаващи и насърчителни думи, в четене на Евангелието.
– Преди всичко съм християнин, а после и лекар. Любовта на лекаря към ближния е най-вече любов към страдащия, нещастния, тежко болния ближен – казва Фьодор Петрович.
След няколко години пребиваване в Русия той научава руски език и обиква тази сурова страна с нейните снегове и студове. Дори започва да я нарича своя втора родина. Когато сестра му идва да го навести, тя настоява, че е време брат й да се ожени, да създаде семейство, но неочаквано неговият живот се променя много рязко.
По това време цар Александър I поръчва на англичанина Хауард да направи проучване за руските затвори, известни като „места на скръбта“. „Затворите в Петербург – пише англичанинът – са мрачни, сиви стаи, почти лишени от въздух, с под от пръст или изгнили дъски. Светлината прониква през тесни пролуки. Няма нито отходни места, нито мивки. Всички спят, налягали един до друг на пода, защото няма дори нарове. В помещения за 50 души са настанени 200. В институцията, предназначена за оздравяване на нравите, царят разврат, голота, студ, глад, мизерия и мъчения. Заедно лежат деца на 11-12 години, оковани с вериги разбойници и 72-годишен затворник, който вече 22 години е в тъмница.“
Московският генерал-губернатор Голицин кани д-р Гааз да стане член на попечителския комитет към затворите, учреден по заповед на царя, и го назначава за главен лекар на всички московски затвори. Докато изпълнява новите си задължения и посещава затворите, Фьодор Петрович се запознава с онази страна от живота на руския народ, която е свързана с престъплението и наказанието. Това го потриса и ужасява. Особено страшни са условията във временните затвори. Там затворниците остават само за нощувка по пътя си към каторгата в Сибир. В Москва такъв затвор тогава се намира в местността Врабчови планини (Воробьевы горы). Не по-малко от шест хиляди души годишно намират тук подслон по време на тежкия си скръбен път. Два пъти в седмицата осъдените тръгват оковани по известния Владимирски път. За да охраняват по-лесно арестантите, „ги слагат на прът“ по 10-12 души: заключват веригите на ръцете им за стоманени пръти. Така се оказват оковани заедно жени с деца, юноши, яки мъже, слаби старци. И немощният арестант буквално виси на пръта, а силните и издръжливите са принудени да го влачат по пътя.
За един ден тежките окови правят кървави рани по ръцете и краката на осъдените, а дългият път, който трае няколко месеца, не ги оставя да заздравеят. Безкрайни дни прекарват заедно опасни престъпници рецидивисти и хора, извършили престъпление от незнание, в момент на гняв, също така крепостни, които не са престъпили закона, а господарите им ги изпращат от Москва в далечни сибирски села, или селяни, изгубили паспорта си.
За д-р Гааз настъпват години на борба, която приключва едва със смъртта му. Той пише безкрайни жалби, прошения, петиции, доклади, обяснения. Всички те съдържат само едно: призиви за помощ на нещастни затворници, молби да се смекчи участта на осъдените, ходатайства за облекчаване на техните съдби. Фьодор Петрович непрекъснато обикаля домовете на богати хора, като събира дарения за нещастните. По това време от неговия капитал вече не е останало нищо – всичко е дадено за ремонт на затворническата болница и временния приют, за организация на затворническо училище. Но по-голямата част от парите отиват за откуп на крепостни. Например жена, осъдена за някакво престъпление и изпратена в Сибир, трябва да се раздели с малкото си дете, защото то принадлежи на помешчика. За да не се откъсва детето от майката, Фьодор Петрович го откупва и й го връща. Или откупва жената на осъден човек, за да го съпровожда по пътя към каторгата. Със собствени средства Гааз отваря ковачница, в която правят олекотени окови за затворниците. Арестантите наричат тези вериги „гаазовски“, а самия Фьодор Петрович – „светия доктор“.
Той има много противници. Началниците на затвора не одобряват неговото вмешателство. Конвоиращите стражари се дразнят от непрекъснатата му грижа за хората, подложени на страшни мъчения. Но Гааз има и много приятели, които му помагат и го подкрепят. В затворническия комитет се разглеждат ходатайствата за помилване. Запазени са сто и четиридесет такива молби, написани от доктора. Председател на комитета е митрополит Филарет – суров човек, нетърпящ възражения. Веднъж в раздразнението си той възкликва:
– Фьодор Петрович, вие все говорите за невинно осъдени! Няма такива! И не може да има!
– Как да няма невинно осъдени? Вие забравяте за Христос, Той е бил осъден без вина!
Членовете на комитета изтръпват: сега вече митрополитът ще избухне! Филарет остава вкаменен. После тихо казва:
Не, не съм забравил. Сега Христос забрави мен.
И стремително напуска залата на заседанието.
След това произшествие отношението на митрополита към неспокойния доктор видимо се подобрява. А сред обикновените хора популярността на Фьодор Петрович е огромна. Към всеки пациент той се отнася като с брат, и твърди, че пред Господ всички са равни и само Божията любов, проявена у християните, е способна да облекчи страданията, да насърчи съкрушените. Престъпниците за него са хора, чиято душа е смъртно болна и се нуждае от изцелението на Спасителя. Затова докторът подарява Евангелия на осъдените, със свои средства издава съставена от библейски стихове брошура, която получава всеки, тръгнал на каторга.
Когато Фьодор Петрович Гааз умира, го погребват на държавни разноски – толкова е беден. Но хиляди хора идват да го изпратят в последния му път: бивши арестанти, роднини на осъдените, благодарни пациенти, сътрудници, приятели. И в наши дни на гроба му винаги има цветя. Животът на затворническия лекар е посветен на безкористно служение на ближните, изпълнен е с Христовата светлина, с любов и състрадание към отхвърлените. Девиз на Гааз са думите: „Бързайте да правите добро!“ Този надпис е издълбан на надгробния му паметник.