Защо съм християнин
15. АДЪТ
Като християнин съм убеден, че има не само небе, а и ад. Основание за това ми дават Библията и в частност думите на Христос, че има място, „където червеят не умира и огънят не угасва“ (Марк 9:46).
Някой ми каза, че мрази мисълта за ада. И аз не я обичам. Не обичам още и греха, убийството, кражбата, разврата, злото. Но не мога да ги обявя за несъществуващи. Така е и с ада. Неприятностите не се премахват, като си затворим очите за тях. Ако имаме известно разбиране за тях, ние се въоръжаваме. Големите презокеански кораби разполагат с удобни каюти за пътниците си. Във всяка има спасителни пояси с упътване как се използват, в случай че корабът започне да потъва, защото не съществува кораб, който не е възможно да потъне. Това беше осъзнато особено ясно през 1912 г. при потъването на кораба, носещ богохулното име „Титаник“.
Адът е мястото, където престъпници, отхвърлили спасението чрез Христос, получават справедливо наказание. В тази насока съвестта върши предварителна работа. В ада не се чувства Божията любов, а само следствията от греха. Данте си представя, че над входа на ада пише: „Надежда всяка тука оставете“. Има ад, защото злото и доброто трябва да се разделят. На земята те се развиват заедно както житото и бурените на нивата. После житото се прибира в житници, а плевелите се изгарят. Има вечни закони, които не могат да се нарушават безнаказано.
В един голям град боклукчиите стачкували. По улиците се натрупали купища смет. Навъдили се плъхове. Движението било затруднено. Накрая се наложило основно почистване. Така става и с натрупания грях. Той трябва да се разчисти.
Едно дете попитало баща си:
Татко, вярно ли е, че грешниците в ада горят в запален катран?
Вярно е.
Но има толкова много лоши, откъде се взема толкова катран?
Всеки си носи своя катран, сине – това е собственото му наказание.
Срещал съм хора, които уж на шега си признават, че са за ада, а не за небето. Защото чистият, божествен живот не ги привлича. В стара приказка се разказва: „Един гълъб бил на небето и като се върнал, горял от желание да разкаже за видяното там. Сред едно блато видял как жерав дебне своята жертва. Гълъбът се приближил и споделил с него за чудните красоти на небето, за прекрасната музика и бисерните здания там.
Ако искаш, готов съм да те заведа на небето – предложил гълъбът.
Жеравът помислил и отговорил:
Има ли там змии, жаби и гущери?
Не видях – казал гълъбът.
Такова небе не ми трябва! – отсякъл жеравът.
Трябва да подчертая, че душите в ада са изкупени. И за тях Господ Иисус е пролял кръвта Си. Хората погиват не защото са грешни, а защото отхвърлят спасението, което Бог им предлага чрез вяра в Христос.
16. ПОКАЯНИЕТО
Много хора не разбират същността на думата „покаяние“. Мнозина отхвърлят Иисус, защото Той говори за вина, грях и покаяние.
Тертулиан смята, че е роден с единствената цел да се покае. Грехът трябва да погине, в противен случай душата ще погине. Не казвайте, че покаянието е трудно. Ценните неща заслужават усилия. Нали човек копае за злато в рудника, макар при това да се поти?
По-добре да отидем трудно на небето, отколкото с лекота в ада.
Библията въздейства върху нашата душа подобно на огледало, което ни показва, че да се греши, не е морален проблем или религиозен недостатък, а катастрофа за нашия живот. Онзи, който успее да прозре тази истина, се изпълва с ликуваща радост, когато чрез покаяние се отвърне от грешния път. „Блажени са онези, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; блажен е онзи човек, на когото Господ няма да вмени грях“ (Римл. 4:7-8).
Християнството започва с това – да допуснем Христос да влезе в живота ни. Ето защо Иисус заявява: „Казвам ви, че така на небесата ще има повече радост за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лука 15:7).
Покаянието, преосмислянето на живота и обръщането към Бога са основите на вярата. Те винаги са свързани с радост, когато се решим да тръгнем по този път. Тогава ни очаква любовта на небесния Отец: „Когато беше още далече, го видя баща му и му домиля; и като се втурна, хвърли се на врата му и го целуваше“ (Лука 15:20).
Покаянието е дело на Светия Дух, а не на изкуството на човека да убеждава. Ние не можем да променим никого, единствено Бог може. Само Той има такава сила над нас и може да ни помогне да се откажем от дребните неща, в които здраво сме се вкопчили. „Обърни ме и ще се обърна“ (Йер. 31:18). Обръщането към Бога е уникално събитие, различно за всеки човек, защото Бог вижда мотивите на сърцето ни. Когато Иисус започва да проповядва, Той призовава към покаяние: „Покайте се, защото наближи Небесното царство“ (Мат. 4:17).
В едно стихотворение се говори за покаянието. Нечия човешка душа иска да влезе в рая, но ангелът, който пази вратата, й обяснява, че ще я пуснат само ако донесе най-скъпия дар. Всички земни съкровища обаче са нищо за Бога. Душата тръгва да търси този дар. Тя отива на бойното поле и вижда герой, пролял кръвта си за свободата на отечеството. Взема последната капка кръв и я носи. Ангелът отвръща, че храбростта е наистина много скъпа, но дарът за влизане в рая трябва да бъде още по-скъп. В Африка бушува чума. Масово умират заразени от тази страшна болест. Един младеж, изоставен от домашните си, лежи на скромен одър. Неговата любеща го годеница не се бои от болестта и се грижи за него. Тя иска да умре с него. Двамата издъхват прегърнати. Душата отнася последния им стон нагоре. Но дарът трябва да бъде още по-свят, твърди ангелът. Опечалена, душата продължава да обикаля земята. Вижда един младеж, паднал на колене, да се моли. Недалече от него стои груб мъж, закоравял в престъпления. Сърцето му се топи, като чува молитвата на младежа. Сърдечно съкрушен, той се кае искрено. От очите на грешника бликат сълзи на покаяние. Той коленичи. Двамата с младежа се молят заедно. А на небето гръмват арфите на ликуващите, радостни ангели: още един човек е приел опрощение. Душата разбира – това е най-скъпият дар: сълзите на искреното покаяние. Тя ликува. Бърза да занесе в рая най-ценното.
Естественият човек е враг на Бога. Животът му е в противоречие с Божията воля. Чрез покаянието той се обръща към Бога. Започва нов живот. Покаянието е родилното преживяване на новия човек в Иисус. Сега той обича Бога. От духовната слепота на греха преминава в сферата на Божията благодат и в духовната свобода на истинското служение.
За да разберем какво е покаяние, трябва да разберем какво е грях. За да разберем какво е грях, трябва да разберем какво е Бог. За да разберем какво е Бог, трябва да отидем при Него. За да отидем при Него, трябва да се покаем. Много важно е това: Бог обича грешника, но мрази греха. Грешникът обича греха и мрази Бога. Покаянието не е плач. Много пъти то е придружено от плач, но самият плач не е покаяние. Покаянието не е убеждение, че сме грешни. Мнозина знаят добре, че са грешници, но не се каят. Дори се хвалят с греха си. Покаянието не е съжаление за извършено зло. И Юда съжалява, че е предал Учителя си, но не се покайва.
Покаянието е промяна на мисленето. То е нов светоглед, различен от досегашния. Каещият се е ужасен, изплашен, отвратен от живота си. Разбира колко грешно е било поведението му и усърдно желае да започне нов, богоугоден живот.
Един пияница убил жена си. Пред съда плакал, разкайвал се и молил да не го щадят. Това е покаяние. Който се покайва, признава греха си и скърби, че живее далече от Бога, изпитва отвращение от греха. Покаянието е пълна капитулация пред Бога. То е готовност за приемане на Неговата прошка.
Покаянието е и наше, човешко дело. Ние се приближаваме до Бога. Признаваме греха си. Виждаме, че не можем да си помогнем сами. Това съкрушава нашата естествена гордост. Светият Дух отговаря, като ни дава ново сърце, което обича Бога и мрази греха. Божият Дух ни вдъхва желание да угаждаме не на себе си или на хората, а на Бога. Любовта се насочва не към аз-а и греха, а към Бога и ближния. Така Светият Дух ражда новия човек в нас.
Новорождението е дар. Да вярваш усърдно в Христос и да си новороден, е едно и също. Да не вярваш в Иисус и да си духовно мъртъв, е едно и също. При новорождението Светият Дух създава новия човек и ние ставаме Божи чеда. Това се случва по наша воля и молба.
Който е роден само веднъж, умира два пъти – телесно и духовно. Който е роден два пъти, умира само веднъж – телесно. Новият човек в Христос има тайнствено начало, развива се спокойно, бори се уверено против злото и има радостен земен край.
Господ Иисус Христос все още е Спасител. Като отхвърляме греха, ние съдим себе си. А който съди себе си, спестява Божия съд.
Големият английски проповедник Чарлс Спърджън свидетелства: „С готовност признавам, че днес изпитвам много по-голяма скръб по отношение на греха, отколкото когато преди 30 години дойдох при Спасителя. Сега ненавиждам греха по-силно, отколкото тогава, когато се покаях. Съществуват някои неща, за които тогава не знаех, че са грях, но сега знам. Днес имам по-остро усещане за греховността на моето собствено сърце, отколкото когато за първи път дойдох при Христос. Затова скръбта, породена от собствената ни греховност, е един непрестанен дъжд, едно ръмене, което за истински спасения човек продължава цял живот… Вярващият винаги е изпълнен с тъга заради греха и не престава да скърби, докато у него не изчезне всеки грях“.
След покаянието си блажени Августин чува един вътрешен глас, който му нашепва: „Не бързай да оставяш греха. Има още време…“.
Господ Иисус е прикован на кръста между двама разбойници. Единият се покайва и е спасен. Другият се закоравява и погива. Това показва разделението на човечеството на две групи: каещи се грешници и закоравели грешници. Между тях се издига Богочовекът. Всеки земен жител участва в разпятието на Господ Иисус Христос. И Вие, драги читателю, също. Но как? Като каещ се грешник ли?
Нека приемем Спасителя с радост в сърцето си.
Покаянието е първата крачка, която правим във вярата. Това е само началото. Колкото и да е важна тази първа крачка, решаващи са останалите: устояването във вярата, постоянната връзка с Бога, израстването в Божията любов, в четенето и послушанието на Словото, пребъдването в Христос.
Чудни неща ни носи великолепието на християнството и когато не само ги знаем, но и ги живеем с цялото си сърце, вътрешният ни човек ликува, тържествува неизразимо и небето се радва.
Докато Бог още ни дава благодатно време, нека не пропускаме този чуден дар – покаянието. „Божията благодат да те води към покаяние“ (Римл. 2:4).
17. ВЯРАТА
Какво представлява вярата? Според някои тя е сърдечно общуване с Бога. Според други е израз на твърдо упование в Бога, увереност в Неговата блага воля и абсолютна власт. В Посланието към евреите 11 глава е дадено класическо определение за вярата. Според най-точния превод този текст буквално гласи: „Вярата е нотариалният акт за онези неща, за които се надяваме“. Когато купя килограм домати, не ми дават нотариален акт. Но не и когато купя къща, земя, кола. А невидимите духовни ценности са най-скъпи. За тях е необходим нотариален акт.
Вярата е такова нещо. В нейния нотариален акт е отбелязано, че Бог обича грешника, мрази греха, грижи се за нас и всичко съдейства за наше добро, ако обичаме Бога.
През 325 г. сл. Хр. в Никея се състоял Първият вселенски събор. В него взели участие всички видни църковни дейци, оцелели през страшните гонения. Този събор изработил Апостолския символ на вярата, който се приема днес от всички християни. В съкратен вид той гласи: „Вярвам във всемогъщия Бог Отец, Твореца на небето и земята, и в Иисус Христос, Неговия единороден Син и наш Господ, Който е заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е под властта на Понтий Пилат, разпънат е, умрял е и е погребан. В третия ден е възкръснал от мъртвите, възнесъл се е на небето и е седнал отдясно на Бог Отец, откъдето ще дойде да съживи живите и мъртвите.
Вярвам в Светия Дух, в святата вселенска Църква, в общуването на светиите, в прощаването на греховете, във възкресението на тялото и във вечния живот. Амин“.
Преди време имах среща с един атеист. Уверих го, че макар да е атеист, и той не може без вяра. Човекът категорично отхвърли това и заяви, че признава само доказуемото.
Все пак, не можете без вяра – отговорих му аз. – Например, ако се разболеете, викате лекар. Той ви преглежда. Не казва нищо, пише рецепта. Вие не знаете латински, плюс това почеркът му е много нечетлив. В аптеката не казвате нищо, само подавате рецептата. Аптекарката ви дава лекарството. Тя не ви обяснява какво е то, само ви упътва как да го приемате. Вие взимате лекарството, без да знаете дали лекарят ви е поставил правилно диагнозата, дали ви е дал най-подходящото лекарство, дали аптекарката не е сгрешила и не ви е дала отрова. И все пак взимате лекарството. Защо? Качвате се в автобуса. С това предавате живота си на непознато лице. Кой е шофьорът? Има ли право да шофира? Дали не е пиян? Дали няма да получи сърдечна криза по пътя? Не знаете, но все пак си седите спокойно. А нещо за спътниците си знаете ли? Дали между тях няма терористи? Вие сте спокоен, защото вярвате, че всичко ще бъде наред. Без вяра животът би бил ад.
Има хора добродушни, бих казал наивни. Мислят, че вярата в Бога е била полезна само в миналото. Днес, в нашето време на научни и технически постижения, тя е само за музеите. Но колко неща от миналото са необходими и днес? Кой би могъл да твърди, че слънцето е остаряло? Или че при днешната цивилизация не ни е нужен старият въздух? А какво да кажем за духовните нужди? Културата премахва ли злото? Науката премахва ли ядрената заплаха?
Аз съм християнин, защото Господ Иисус е моят личен Спасител и Той може да ми даде нужните сили да преодолея всички изпитания. Уповавам се на Него и имам мир с Бога. За всичко останало съм спокоен при всякакви обстоятелства, защото Бог властва над небето и земята.
Едно момиченце се върнало от неделното училище. Баща му го попитал за какво са говорили.
За вярата – казало то.
Какво е вярата? – попитал бащата.
Детето замълчало. Тогава татко му го качил на един висок шкаф и му казал да скочи долу. То се колебаело, но накрая се хвърлило в обятията на баща си.
Ето, това е вярата – обяснил той. – Така ние се хвърляме в обятията на Бога. Знаем, че Той няма да ни остави да погинем.
Вярата съдържа знание. То идва от слушането. Бог ни обича и е изпратил Своя Син, за да умре за нас и да стане наш Спасител. В основата на вярата лежи любовта. Детето вярва на родителите си, защото знае, че го обичат.
Господ Иисус създава Свята Църква. Той знае за голямата ненавист, която тя ще срещне през вековете, и я въоръжава. Но не с рога или силни зъби, не с мощни оръжия, а с вяра. Затова ап. Йоан казва, че нашата вяра е победила света. Вярата е поглед към бъдещето. Убеден съм, че когато се разруши нашата земна хижа, ще имаме при Бога дом – неръкотворен, вечен. Ние, християните, очакваме светло бъдеще. Идва нов свят, в който царуват правдата и любовта. За видимите неща имаме сетива. За невидимите, за небесните блага имаме вяра. Не е възможно да разберем напълно и да изразим същината на вярата. Приемаме я като небесен дар. А този дар може да се приеме, но може и да се отхвърли.
Симеон Попов
