Днес е 20 октомври 2013 г. В нашата църква в град Каменец-Подолски, Украйна, празнуваме Деня на благодарността. Залата е пълна. Много гости са пристигнали от други градове и села. Атмосферата е тържествена и празнична, хорът пее и всички участват в хвалението за прослава на Всевишния. На сцената има маса, върху която са сложени кана с вода и голяма пита хляб, а в специална каруца са подредени даровете от нашата земя, които хората са донесли. Какво ли няма там: и ябълки, и круши, и грозде, и тикви… Презвитерът излиза отпред и се обръща към всички нас:
- Скъпи братя и сестри! Тази жена наричам своя майка. Когато преди много години почина жена ми и аз останах сам с нашите пет деца, тази сестра ме подкрепяше както морално, така и материално.
Той покани една жена, средна на ръст, да излезе и да сподели своето свидетелство. Тя държеше в ръцете си голяма домашно изпечена питка. Сложи я на масата и с тих, треперещ глас започна своя разказ:
- Казвам се Люси. На 83 години съм. Родена съм в Ружичена, малко градче до Хмелницки. На 17 години се омъжих за един красив младеж – Василий. Той беше вярващ. И аз повярвах в Господ. Живеехме много задружно. През 1948 г. започнаха силни гонения срещу вярващите. Веднъж вкъщи дойдоха двама мъже в черни костюми. Арестуваха Василий и го откараха в затвора в Хмелницки. Вината му беше само в това, че вярва в Господ и проповядва Евангелието. Следователят му предлагаше:
- Откажи се от твоя Бог и ще те пуснем да се прибереш у дома.
Но Василий не се отказа и нищо не подписа. Осъдиха го на шест години със строг режим.
Люси огледа притихналата зала. После тихо продължи:
- По това време бях бременна. Разрешиха ми да се видя с мъжа си. На сбогуване той ми каза:
- Люси, прости ми, че те оставям в това състояние, но никога няма да се откажа от нашия небесен Отец.
Скоро родих син, когото нарекох Василий в чест на баща му. Продължих да чета Евангелието, да се моля и да проповядвам. Баща ми и майка ми бяха невярващи, но не ми забраняваха да провеждам събрания в техния дом. Точно след една година пак дойдоха хората с черни дрехи. На стената в хола, над масата, висеше плакат, на който пишеше: „Бог е любов.” Човекът в черния костюм поиска баща ми да го свали, но той отговори:
– Не съм го закачал аз, няма и да го сваля.
Тогава един от мъжете скочи на масата, свали плаката и го накъса на парчета.
– Какво сега, вашият Бог ще ме накаже ли за това? – попита той.
Всички мълчаха. Мен ме арестуваха и ме откараха в Хмелницки, в затвора. Синът ми тогава беше на годинка. По време на разпитите ми предлагаха:
- Откажи се от твоя Бог и отивай да възпитаваш сина си.
Но аз не се отказах. После арестуваха и майка ми. Тя обаче не се смяташе за вярваща, затова я пуснаха. Дадоха ми четири години със строг режим. Беше късна есен. Вятърът завихряше жълтите листа, зимата наближаваше. Бях обута в пантофи и носех тънка рокля. В затвора тръгнаха слухове, че ще ни карат в друг затвор, в Мордовия, да сечем тайгата. В склада работеше един евреин. Когато видя дрехите ми, той ми даде ботуши, дебели панталони, ватенка и шапка. Хората в килията бяха най-различни: крадци, мошеници, убийци. Но всички притихваха, когато започвах да им разказвам за Господ. Пеех християнски песни и те слушаха. Някои ми казваха:
- Направо си смешна, Люси. Защо си с нас – не е ясно. Да беше се отказала от твоя Бог, нямаше да седиш тук и да ядеш тази помия, щеше да си гледаш детето.
Не можех да им обясня, че обичам Господ повече от сина си, баща си и майка си. Въпреки че сърцето ме болеше. Молех се ден и нощ за своите близки. Един ден ни натовариха като говеда в дървени вагони с нарове. Но местата не стигаха за всички. В нашия вагон бяха седемдесет души. В центъра на вагона имаше печка и трябваше някой да я пали. Тъй като нямаше места на наровете, аз се настаних до печката. Палех я и спях, като седях на самия под с подвити крака. Пътувахме дълго. Два дни не ни дадоха храна. На третия ден вратата се отвори с трясък и внесоха огромна тенджера с някаква супа.
- Кой ще раздава? – извика стражарят.
Всички в един глас закрещяха:
- Люси!
После пътувахме още седем дни. Последната нощ спах на нар. Една от осъдените ми отстъпи мястото си с думите:
- Люси, иди да полежиш поне малко с опънати крака.
Строполих се на твърдото легло и заспах. Дори сънувах сън: вървя по зелена мека трева със сина ми на ръце, а срещу нас тича моят Василий. Бяхме толкова щастливи. Събудих се, защото някой ме буташе:
- Ставай, Люси, пристигнахме.
Вратата се отвори. Изведоха ни на перона на малка гара. Започна преброяването. Вятърът пронизваше до мозъка на костите. Снегът стигаше до коленете. После дълго вървяхме пеша по заснежен безлюден път през тайгата. Накрая стигнахме до вратите на затвора. Стояхме дълго пред тях – незнайно защо те не се отваряха. Аз се молех безмълвно. Дойде нощта, а вратите оставаха затворени. Хората започнаха да измръзват. Продължавах да се моля и ми се струваше, че сам Господ беше с мен и ме стопляше. После всички започнаха да викат:
- Отворете вратите!
Беше дълбока нощ, когато вратите се отвориха. Много от осъдените тогава измръзнаха силно и по-късно починаха. Но това не вълнуваше никого. Когато ни разпределиха по бараките, паднах на сламения матрак и заспах, както бях облечена. Така ми се искаше да видя продължението на съня си. Но не стана така. Паднах в черна яма, тъмна и бездънна. Сънят ми беше тежък, цялото тяло ме болеше, усещах спазми в краката. В бараката се чуваха хъркане и стонове през сълзи. После имаше три дни карантина. Миеха ни под душ с хладка вода, подстригваха ни косите. Гледахме се един друг и свеждахме очи, пълни със сълзи, защото бяхме слаби като привидения. После ни разпределиха на работа. Трудът беше тежък, с една дума – сечене на гора.
Веднъж мама ми изпрати колет. В булгура беше скрила малко Евангелие. Колетите се отваряха и се проверяваха строго, но никой не разбра какво е това. Не видяха нищо криминално в книгата и ми я дадоха. Веднага скрих Евангелието в пазвата си под ватенката. Вечер четях на съкилийниците си Божието Слово. Тогава повярваха много хора. Те се молеха и пееха тихо заедно с мен.
Един ден се разболях и ме оставиха в бараката. Тихо се молех, а после запях с цял глас:
Над високия зид
възцари се тъмнина.
Славей пее до затвора,
славей пее и все повече
жал наляга сърцето…
В този момент видях лицето на Пелагия, жената, която работеше в кухнята. Изплаших се – беше ни забранено да пеем. Но Пелагия ми намигна:
- Пей, пей славейче. Няма никой. Никой няма да те чуе.
Успокоих се и отново запях:
Погледни, мой Боже,
веселия свят,
сякаш минава през вековете
над високия зид
с весела усмивка
християнка млада…
Пелагия влезе в бараката, прегърна ме и сподели:
- Люси, аз се отказах от своя вярващ син. Господ ще ме накаже ли?
Отговорих й:
- Моли се, Господ те обича! Ако искрено се разкайваш, ще те прости. Нали не си оставила сина си съвсем?
Пелагия избърса сълзите си:
- Не, понякога му пращам колети. Та той ми е едничък, обичам го.
От този момент животът ми стана малко по-лесен. Пелагия ме подхранваше с каквото можеше. Когато през 1953 г. умря Сталин, ме хвана амнистия. Оставаше ми да лежа до края на годината, но ме извикаха при началника на затвора и обявиха, че ме освобождават. Плаках от радост. Началникът ме попита:
- Защо плачеш? Да не би да не искаш да си тръгваш? Тогава оставай, ще работиш на заплата в кухнята.
Отказах и заминах за вкъщи. Беше пролет, слънцето грееше, птиците пееха и ми се искаше да живея.
Люси помълча и после продължи:
- Влязох вкъщи и видях мама да стои на колене и да се моли: „Господи, бъди с моята дъщеря там, където е, нахрани я и я стопли”, а до нея играеше момченце, около 5- годишно. Това беше моят Васко. Хвърлих се да го прегърна, а той ми вика „леля“. Мама плачеше и аз плачех. Но нищо, синът ми постепенно свикна с мен. Тичаше в кръг около мен и ме прегръщаше. След две години се върна и мъжът ми. Дойде си болен – много силно го бяха били. Родиха ни се още три деца. Василий живя само до 53 години. През 1977 г. почина. Всичките ми деца служат на Бога. Единият живее в Америка, а другите трима са в Украйна.
Люси отново обхвана с поглед залата. Някои плачеха. И изведнъж запя:
Над високия зид
възцари се тъмнина.
Славей пее до затвора…
Когато спря, извади от джоба си онова Евангелие с пожълтели страници и го показа на хората в залата. Всички замряха. В този момент ми се стори, че братята и сестрите се замислиха и всеки от тях си зададе въпроса: „Бих ли могъл самият аз да мина през такъв път заради Господ, както тази крехка жена?”
Сега всичко е разрешено. Но ще дойде период на гонения и забрани. Тогава ще бъдем ли готови да пострадаме заради вярата си в нашия небесен Отец? Готови ли сме да понесем изпитания? Всеки християнин е длъжен да си зададе тези въпроси. Всичко, което става с вярващите, Господ допуска за тяхно добро. Който устои, ще получи награда от небесния Отец и ще живее при Него на небето. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот.”
