Тамара Кузменкова
Четиво за6 мин

Историята на една любов

Това беше последният му ден вкъщи, вечерта трябваше да отиде в болницата. Като че ли нямаше нищо страшно – просто му се поразбута сърцето, трябваше малко да се полекува и всичко щеше да е наред. Така му бяха казали лекарите. Днес беше толкова хубав ден, толкова му се искаше да живее. Земята дори тук, на Байкало-Амурската магистрала, беше започнала да се събужда от зимния си сън. Леонид бе на шестдесет и седем години и дойде на север при доста романтични обстоятелства. Някога имаше жена и две деца. По това време живееха в гр. Д., Днепропетровска област, и за своите четиридесет и седем години, както смяташе той, беше постигнал всичко, което искаше. Построи къща, посади много дървета и му се родиха двама синове. После, стана майстор в работата си – заварчик от шести, най-високия разред – и започна да преподава в курсовете за подготовка на заварчици към завода за ремонт на вагони. Леонид се гордееше с това. Животът му течеше подредено и монотонно. Като трамвай, който върви по релсите и всеки ден изминава един и същи маршрут, спира на едни и същи спирки, обядва и вечеря по разписание.

Струваше му се, че това ще продължи вечно. Но не беше така. Веднъж в неговия курс влезе малка, изящна руса жена на около тридесет години. Сините й очи бяха като две езера. Искаше му се да ги гледа непрестанно. Леонид загуби дар-слово при вида на това чудо. „И такова крехко създание иска да учи за заварчик?” – си помисли той. Лекциите започнаха. Имаше много теория и Олга, така се казваше новата курсистка, с усърдие записваше всичко в тетрадката си. Обучението беше ускорено, само три месеца, после един месец практика. Всеки ден Леонид влизаше в залата и търсеше с очи Олга. Той през цялото време очакваше, че тя няма да издържи ще се откаже от желанието си да стане заварчик. Такава професия, съгласете се, подхожда повече на мъжете, отколкото на жените. Но Олга благополучно взе изпита и Леонид я помоли да бъде ръководител на практиката. Струваше му се, че винаги я е познавал, че именно нея винаги е сънувал. Той живееше с жена си само защото тя му беше жена и бе майка на неговите деца. Дори когато тя заминаваше за цяло лято при родителите си, Леонид не тъгуваше и сърцето му не биеше при срещите им. А сега той заспиваше и не можеше да дочака сутринта, липсваха му сините очи на Олга, звънливият й смях, русата й главица. Всичко, което го изпълваше сега, беше толкова ново и толкова приятно. За първи път в живота си се влюби и му беше все едно на колко е години. Когато летиш в небето, си свободен като птица, под краката ти е целият свят с неговите войни, земетресения и наводнения. А ти си далеч от всичко и си щастлив въпреки всичко. Олга беше на тридесет и четири години, омъжена, с две деца в пубертета. Мъжът й заемаше висок пост в града. Той протестираше по всякакъв начин срещу желанието на Олга да работи, но тя настоя на своето. Леонид разбираше, че няма никакви шансове, но на сърцето не можеш да заповядаш. В процеса на практиката те с Олга ставаха все по-близки. Мъжът й често отсъстваше от вкъщи и те дълго се разхождаха и си говореха.

Веднъж в завода се случи нещастие: в тръбата на един от цеховете имаше пробив и трябваше спешно да се завари. Тръбата беше високо, под самия таван. Олга изяви желание да се заеме с тази работа. Леонид беше в другия цех. Вдигнаха Олга до тавана, но за да завари нужната сглобка, трябваше да се хване за нещо. Тя се опря на някаква кука в стената и започна да заварява. Изведнъж куката се откъсна заедно с парче мазилка и Олга полетя надолу. Хората, които работеха в цеха, застинаха. Подът беше бетонен, а височината – доста голяма. В този момент в цеха влетя Леонид и успя да хване Олга. Той падна под тежестта на тялото й, като повтаряше само едно:

  • Ама че си тежка, мила!

После обхвана лицето й с ръце и започна да целува очите, носа, устните й.

  • Повече никога няма да те оставя! Обичам те, Олга, не мога да живея без теб – повтаряше той.

Олга плачеше и също целуваше Леонид.

Онемелите хора около тях дойдоха на себе си и започнаха да ръкопляскат, като се радваха на благополучния изход. Леонардо да Винчи някога е казал, че ако човек започне живота си отново след четиридесетгодишна възраст, той е гений. Не знам за гениалността, но Леонид беше на четиридесет и седем, а Олга – на тридесет и четири, когато обърнаха гръб на миналото си и започнаха нов живот. Леонид взе само личните си вещи, Олга с нейните две деца и замина за Байкало-Амурската магистрала. Беше щастлив като малко момче. Още не знаеше, че го чакат ужасната неприязън на порасналите деца, ревността и огромната опашка от неприятности, свързани с миналия живот, от които никога няма да може да се избави. Интересуваше го само, че обича и е обичан. Двамата работеха като заварчици в базата на строителния комплекс. Децата пораснаха и отлетяха по своите пътища. Леонид остаряваше, побеляваше и оплешивяваше. А Олга, незнайно защо, с времето ставаше все по-красива. Само че за двадесет години съвместен живот загуби способността да се смее. Тя се страхуваше да гледа настрани – да не би някой да й се усмихне и тя, не дай, Боже, да му отговори. Вкъщи я чакаше скандал. Сцените на ревност ставаха все по-непоносими.

Сега Леонид чувстваше, че си тръгва завинаги. Той седеше в кухнята и чакаше. Накрая тя дойде.

  • Льоня, може би вече е време да тръгваш – тихо го подкани Олга.

По-добре да не беше казвала нищо. Той произнесе злобно:

  • Какво, не можеш да дочакаш да си тръгна ли? – очите му излъчваха злоба, погледът му бе тежък.

В такъв момент Олга винаги искаше да се скрие. Леонид я приближи и извика право в лицето й:

  • Отивам да умирам. Какво? Нямаш търпение ли?
  • Какво говориш, Льоня! Та аз те обичам и винаги съм те обичала. Ще те излекуват, и всичко ще бъде наред – каза Олга, притисната до стената.

Леонид я удари по лицето, после я бутна към хладилника. Олга си удари главата. Той трескаво си събираше нещата. Външната врата се затръшна. Олга седеше на пода в кухнята. Всичко я болеше, не й се живееше. Заради този човек някога беше оставила всичко. Вече цели двадесет години живееше неговия живот, с неговите проблеми, като забравяше за себе си и за децата. Той я ревнуваше дори от тях. Дъщеря й беше на четиринадесет, а синът й – на дванадесет и докато живееха заедно, домът им напомняше на сиропиталище: децата трябваше да са нахранени, облечени – и толкова! Този човек беше като вампир, искаше я цялата, без остатък. А сега за всичко – ето с каква благодарност отвръщаше! Олга плачеше, болка и обида изпълваха сърцето й.

Сутринта Леонид почина. Ревността му го погуби. На погребението Олга мълчеше, мислеше за нещо свое. Децата й не дойдоха да изпратят доведения си баща. Те не можеха да простят на този човек, че завинаги беше отнел майка им. Дойдоха обаче неговите двама синове. Стояха малко по-далеч от всички и, сърдити, гледаха с презрение Олга. Тя беше жената, отвела някога баща им от тяхното семейство. Веднага след погребението синовете му поискаха подялба на имуществото. Съгласно решението на съда всичко се раздели: колата, къщата, построена в Украйна, килимите, мебелите. Олга би се радвала да даде всичко, само да не вижда тези пораснали момчета, които я мразеха.

Сега тя е на шестдесет и девет години и служи на Бога. Синът й живее в същия град и за съжаление не общуват. Той вече е на 47 години и досега не може да й прости онази любов, която бе сломила живота му.

Олга разбра една истина – че за всичко в живота се плаща, а за такава любов – двойно повече: за нейните деца и за неговите, изоставените. Ненапразно казват, че върху чуждото нещастие никога не можеш да изградиш своето щастие.

 Дъщерята на Олга отдавна е простила на майка си и се отнася много добре към нея, защото родителите не се избират и за всичко трябва да благодарим на Господ.

Тамара Кузменкова


СПОДЕЛИ