Внимателно пристъпвам с боси крака сред лехите с моркови, пресен лук и тъмночервено-сивкави листа от цвекло. Как искам да си набера касис! Прохладният въздух ухае на мента, копър и ябълки. Това е най-благодатното време на вилата. Тишина. Бисерната роса охлажда приятно глезените, а и полата на басмения сукман вече е съвсем мокра. Най-накрая стигам до тръпчиво ухаещия храст на касиса. Откъсвам си от тъмните едри плодове и се наслаждавам дълго на ароматния им сладко-кисел вкус. След това пълня с тях еднолитрово канче. Виждам добре поддържаните си ръце с гладка кожа, покрита с лек загар. Пръстите ми смачкват плодовете на касиса и се оцветяват с тъмнорубинен сок. Поднасям ръка към лицето си и вдишвам аромата му. Някъде в къщата се чува тръбният рев на тригодишния ми син. Какво се е случило – ами мама я няма! Някой ми вика: „Надя, Надя!“. Не искам да излизам от този рай, но гласът ме зове все по-настойчиво. Обръщам се и… се събуждам.
Странно нещо е животът! Просто се събуждаш един ден и вече си на седемдесет и пет. Люба внимателно ме бута по рамото:
Ставай, Надюша! Ще пием чай. Вече съм приготвила всичко.
Какво щастие е, че имаме собствена електрическа кана! В нашия старчески дом „Лястовиче гнездо“ закуската е в девет сутринта. А понякога така ти се пие горещ чай по-рано. Ставам, отивам да се измия. Ето ги ръцете ми: с тънка кожа, покрита със старчески петна, с полупрозрачни синкави вени. Изобщо не са като в прекрасния ми сън. Но това не ме огорчава. Благодаря на Господ, че днес се върнах в младостта си! От този сън ми стана радостно и някак благодатно на душата. Точно сега, както всяка сутрин, нашата Вяра ще дойде да пием чай. От тази мисъл в сърцето ми става още по-топло.
Ние сме напълно различни, но сме приятелки вече четири години. Вяра, Надежда, Любов – колко прекрасно звучи! Люба е напълно сляпа, но се справя сама с всичко. Винаги е доброжелателна и спокойна, обича да се разхожда и плете шалове, шапки, чорапи и жилетки за нас с Вяра. Някога е преподавала по трудово обучение в училище и дори сега, когато е сляпа, може да плете удивителни неща.
Аз обичам много да чета и често чета на Люба на глас, особено вечер, тъй като с нея живеем в една стая. Също ми доставя огромна радост да работя в градината. Тя е великолепна! Там растат не само акации, липи, кестени и люляци, а и много цветя и овощни дървета. Разбира се, вече не съм така подвижна, както бях в младостта си, но работата на открито обновява силите ми и дори острата болка в ставите ми позорно отстъпва. Освен това знам много за шоколада, защото цял живот съм работила в шоколадова фабрика. Жалко само, че нямаме шоколад.
Вяра се придвижва с инвалидна количка от доста време. Тя има някакво сложно заболяване. Най-често е тъжна и саркастична, но това е разбираемо. Вяра има и някаква особена мъка, за която никога не говори. Нерядко се присмива над вярата ни в Иисус, но ние с Люба не губим надежда, че и тя като нас ще приеме Господ в сърцето си.
– Имаш толкова прекрасно име – Вяра! – казвам й понякога. – Как можеш да стоиш настрана при това положение?!
Но тя отговаря със свойствената си саркастична усмивка:
– Любов, както се вижда, е сляпа. Вяра куца и с двете си колена. Само Надежда е жива и бодра и вероятно ще умре последна.
– Не – винаги възразявам, – никога няма да умра! В Божието слово е написано, че вярващият в Иисус никога няма да види смърт. Разбира се, не говоря за физическото тяло…
Вяра се усмихва снизходително:
– Дори твоят Иисус Христос, и Той е умрял.
Думите й винаги ме хвърлят в отчаяние. Колко пъти съм й разказвала за изкупителната жертва на Христос, но тя си държи на своето!
– Да, Вяра, напълно си права. Христос наистина е умрял, но и е възкръснал за наше оправдание – спокойно обяснява Люба, сякаш не чува сарказма в гласа на приятелката си. – И всичко това е, защото ни е обикнал с вечна любов.
– Много интересно– Вяра продължава да забива жилото си. – Защо тогава си сляпа, щом Той толкова те обича?
– Това е, за да мога „да чувам по-добре“ – усмихва се добродушно Люба. – Ще кажа нещо повече: едва когато ослепях, тогава прогледнах духовно.
Не е толкова лесно да убедиш нашата Вяра в каквото и да е. Всеки петък тя ходи на лекции при психолог, където се опитва да намери покой за сърцето си и облекчение от някаква болка, която само тя знае. С отчаяние в очите Вяра слуша безкрайните речи на лекаря психолог за щастието, което според него може да се изгради със собствени ръце на всяка възраст. С една дума, ако искаш да бъдеш щастлив – бъди! Но ние с Люба отдавна сме разбрали: най-безнадеждно е да доказваме на нещастните, че са щастливи. Човек трябва само да погледне в очите на Вяра и цялата брилянтна теория на психолога започва да се пука по шевовете и рухва като къща от карти. Никой психолог няма да излекува душевните рани, нанесени от трудния, понякога далече не благочестив живот, и никакво изкуство на красноречието няма да запълни онази зейнала празнота, от която в нищо не може да се намери спасение.
Колко пъти сме канили Вяра на неделни богослужения, но тя винаги заявяваше мрачно, че е била лъгана достатъчно в живота си и още една лъжа не й е нужна. Ние обаче не губехме надежда и след като прочетохме за молитвата на съгласие, започнахме да се молим за Вяра всеки ден. Уповавахме се твърдо на Божието слово, че дори само двама души да се съгласят да поискат нещо с вяра, онова, за което молят, ще им бъде дадено.
И ето, в една от дългите зимни вечери, когато, както обикновено, четяхме Божието слово, в стаята ни влезе Вяра със своята инвалидна количка. В този ден тя беше особено резервирана и дори не пусна обичайните си хапливи забележки. Слуша дълго Словото, след което тъжно въздъхна:
– И защо на света има толкова старчески домове?
От гласа й лъхаше такава самота, че се вледених. Как бих могла да я утеша, когато самата аз съм в същото положение? Единствено нашето приятелство разведряваше сивото ни еднообразно всекидневие. И единствено Господ ни даваше любов и топлина.
– Сигурно по същата причина, заради която има и сиропиталища за деца. Заради нашата жестокост – тъжно отвърна Люба.
Нейните думи имаха неочакван ефект. Вяра потръпна, сякаш някой я беше ударил, и изведнъж неутешимо се разплака. От изненада се стъписахме и започнахме неумело да я утешаваме. Милвах приятелката си по рамото и я убеждавах като обидено дете:
– Спокойно, Вяра! Стига, не плачи! Всичко ще бъде наред, защото Господ те обича толкова много! Ако искаш, ще се помолим заедно за твоята беда.
Страхувах се да не я изплаша с настойчивостта си.
Също така неочаквано тя престана да плаче, отмести ръце от лицето си, по което се четеше неизразима мъка, а после, докато бършеше гневно сълзите си, каза дрезгаво:
Трябва да се случи твърде голямо чудо, за да дойда при вашия Бог. Така че е излишно да се стараете!
И отново се превърна в „желязната лейди“, която винаги сме познавали. Обърна се рязко с количката си и напусна стаята ни.
Всяка сутрин Вяра, както и преди, идваше при нас на чай, но забелязахме, че от онзи паметен ден нещо в нея се е променило, сякаш се беше счупило или разрушило.
Така и тази сутрин я чакахме за чай. След като се измих, седнах на малката масичка, подредена от Люба. Трите големи чаши ухаеха с ароматна пара. В чинията бяха сложени парчета домашен сладкиш с вишни и кокетни сандвичи с масло и сладко от кайсии. Целия този лукс ни носеха сестри в Господ, които се грижеха не само за нашите души, а и за тленните ни тела. Колко често след неделните богослужения организираха за нас „вечери на любовта“, защото разбираха, че старците не ги глезят особено в този наглед приличен приют. И с каква любов бяха пропити всички тези домашни сладкиши!
Стигнахме до нашия старчески дом по различни пътища, но сега имаме обща съдба. Люба си няма никого, аз имам син, който живее далече отвъд океана в просперираща страна, но на него никак не му е до промените в моя живот. Пътищата Господни обаче са неизследими: Църквата Христова стана наш дом, а братята и сестрите – нашето истинско семейство. И както знаете, само щастлив човек може да желае щастие на другите, затова благославям сина си и неговото семейство и разбира се, непрекъснато се моля за тях.
Ето, вече си допиваме чая, а нашата Вяра още я няма. В сърцата ни се прокрадва тревога. Какво ли би могло да й се случи, че да се откаже дори от сутрешния чай? Изгубени в догадки, грабнахме парчетата сладкиш и тръгнахме по дългия коридор към стаята на Вяра. Намерихме я да седи в леглото със зачервени очи, объркана и развълнувана. В треперещите си ръце държеше разгънат лист хартия, изписан с равен почерк.
– Как ни изплаши! – прошепнах, за да не събудя съквартирантката ѝ. – Помислихме си, че си болна.
Тя ми подаде мълчаливо листа. Погледнах я въпросително.
– Вчера забравили да ми го дадат, днес ми го донесе медицинската сестра – Вяра избърса сълзите си с кърпа.
Тогава видях, че не е чак такава „желязна лейди“, за каквато я мислехме. Изглеждаше като объркано старо момиче, уплашено и самотно. Настаних Люба на стол, а за седнах на ръба на леглото и започнах да чета писмото. То беше от дъщерята на Вяра, която я търсила дълги години и накрая я намерила. Сега искаше да я вземе при себе си. В писмото се казваше, че цялото семейство на дъщерята са вярващи и Вяра ще се почувства много добре, стига само да се съгласи да се премести при тях.
Изумена, отново прочетох писмото, този път за Люба. Дори не подозирахме, че Вяра има дъщеря. От емоциите, които бушуваха в мене, не знаех какво да кажа.
– Че това е просто прекрасно! – Люба, засияла с всичките си бръчки, намери ръката на Вяра и нежно я погали.
– Това е просто ужасно! – горчиво пророни Вяра. – Нали някога аз я оставих в сиропиталище…
В стаята настъпи тишина и всяка секунда ми се струваше като камък, който пада в пропаст.
Знаеш ли, приятелко – каза замислено Люба, – може би това е онова чудо в твоя живот, за което ти говореше, и Господ отново чука на вратата на сърцето ти?!
В очите на Вяра виждах такава душевна борба и мъка, че всички утешителни думи в този момент ми се сториха фалшиви. Но Люба усети това по-добре от мене. Понякога се удивлявах искрено на нейната мъдрост. Тя отново ми дойде на помощ и заговори с обичайната си деликатност:
– Спомняш ли си притчата за блудницата? Господ й прощава греховете и не я осъжда. Повярвай ми, Той няма да хвърли камък по тебе и всичко, от което се нуждаеш, е да отидеш при Него веднага. И ако дори дъщеря ти ти е простила, значи Господ те обича повече, защото си изкупена с висока цена! Не знам всички обстоятелства в живота ти, а и това няма значение сега. Знам само, че всичко, което ти е нужно в момента, е молитва.
Докато Люба говореше, аз мислено се молех отчаяно. Може би от човешка гледна точка звучи смешно, че две немощни старици могат да бъдат войнството на Христос, но изведнъж се почувствах силна и млада. Разбрах, че няма да предадем нашата Вяра на този зъл грешен свят и ще се борим за нея докрай. Нали нашата борба не е срещу плът и кръв и старческите тела тук не са пречка.
Ето, че в очите на Вяра проблесна слаба, несигурна надежда. Смутена, тя се помоли за първи път в живота си. Това беше първата й благословена стъпка към Бога, а колко още трябваше да извърви! Казват, че животът е най-добрият режисьор. Понякога той пише свой непредсказуем сценарий. Но всъщност режисьор на нашия живот е любещият Господ!
Великден беше двоен празник за нас, защото нашата Вяра прие Господ в сърцето си. И ето ни двете с Люба – изпращаме червения микробус, с който Вяра заминава за нов живот със семейството си. Те всички ни махат за сбогом, усмихват се, а в очите на Вяра виждам сълзи от радост и вълнение. Дълго стояхме на портата, докато червеното петънце не изчезна в далечината. Не исках да се връщаме в сградата, затова тръгнахме по алеите на нашата градина, която вече увяхва. Ярките астри и хризантеми ухаят горчиво, като прощален поздрав към изминалото лято. Първите жълти листа под краката ни напомнят за суетността на живота. Откъсвам бяла астра и я подарявам на Люба – тя умее да се радва на дребните неща като никой друг. Лятото отлетя толкова бързо, точно като нашата младост. Есента на живота ни влезе в своите права и е време да берем плодовете й. Обхвана ме лека тъга. Вървим, подкрепяме се една друга и всяка мисли за своето. Колко време трябва да живееш, за да разбереш кое е най-важното?! Понякога се оказва много трудно да придобиеш такова знание.
– Ето че изгубихме нашата Вяра – в гласа ми се долавя неволна горчивина.
– Спокойно, Надя! – стиска ободряващо пръстите ми Люба. – Напротив, намерихме сестра завинаги и дори във вечността ще бъдем заедно. Наистина сякаш точно за нас се казва в Божието слово: „А сега остават тези три: вяра, надежда и любов…“.
От думите й ми става леко и радостно. Продължавам шегата й:
Но най-голяма от тях е любовта.
И за пореден път се възхищавам на това, че моята скъпоценна сляпа сестра вижда по-добре от мене!
Надежда Золотко
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2021 <<<
