След публикуването на материала „Полечка” в сп. „Вера и жизнь” една читателка изпраща до редакцията своя отговор.
Пиша ви за първи път, въпреки че чета вашето списание вече няколко години. Накрая реших да ви изпратя и моите разсъждения върху разказа по действителен случай „Полечка”.
Става дума за брак на християнка и невярващ. Проблеми се натрупват в много бракове, в християнските – също. Но доколко специфични и трудноразрешими са проблемите в такива „смесени” бракове? Преди десетина години, в началото на моя път с Бога, написах в една колона правата и задълженията на мъжа и в друга – на жената, както са представени в Библията. Всъщност жената няма права, има само задължения, но зад гърба на такъв идеален мъж това изглежда напълно достатъчно. Христос ръководи мъжа, мъжът е образ на Бога и Неговата слава, а жената е слава на този чуден мъж. Кажете ми обаче крадецът, прелюбодеецът и пияницата може ли да бъде слава на Бога? Доколкото знам, такива хора се наричат грешници, които не наследяват Божието царство. Но нали и подобни мъже имат съпруги християнки. Според Писанието в един брак мъжът автоматично става глава на жената, а също така автоматично получава за глава над себе си Христос. Такива мъже обаче не признават Христос за своя глава. За съжаление те се подчиняват на друга глава: «Богът на този век е заслепил умовете, за да не ги озари светлината на благовестието за славата на Христос, Който е образ на невидимия Бог» (II Кор. 4:4). Е, слава на кого е съпругата на грешника и как изглежда схемата на подчинението тук? Логично е да се предположи, че ако веригата прекъсва при мъжа, жената се подчинява пряко на Христос и Бога, изключвайки невярващия съпруг. Това е в духовен план, а сега нека разгледаме земния.
Ако предположим, че мъжът е алкохолик, от колоната с неговите задължения ще започнем да изтриваме точките, които той не изпълнява. Премахваме любовта към жената – той не я закриля нито физически, нито емоционално, обратно, добавя бреме: често не работи никъде, не обръща внимание на децата. Какво остава? Нищо! Домакин той не може да бъде, тъй като е болен (според заключението на медиците), зависим е от наркотик. А и не иска. Неведнъж съм наблюдавала един природен феномен: счупеният връх на бора веднага се заменя от някой от най-близките му клони. Този клон с всички сили се стреми нагоре, набира тегло, височина и борът заприличва на това, което е бил, но само прилича… Така и жената на алкохолика поема върху себе си всички задължения на мъжа, въпреки че и без това е отговорна за своята работа, за дома, за децата. Тегли този непосилен товар и не може да разбере как тя, лишена от любовта, опората и грижата на мъжа, страдаща от неговото предателство и недостойното му поведение, е задължена още и да го обича, уважава, търпи, да се смирява и подчинява. Това не е призив за бунт, а покана да се осмисли истинският трагизъм на подобен брак.
От една страна, на християнката, както и на всеки вярващ човек, Господ повелява да не се впряга в общ ярем с невярващите, да се отдели от тях, да не докосва нечисто, да избягва всеки брат, който безчинства, да следи дали между вярващите няма блудник или нечестивец. А, от друга страна, такъв нечестивец е нейният мъж и, ако следва напътствията на Господ, тя е длъжна да му се покорява. В моята длъжностна характеристика има точка, според която, ако разпоредбите на началника ми могат да доведат до изхабяване на оборудването или заплашват здравето и живота на персонала, имам право да не ги изпълня. Всички разбираме, че началникът е само човек и му е присъщо да греши. Защо тогава разглеждаме толкова безусловно въпроса за подчиняването на мъжа? Защо в Писанието мнозина виждат само онова, което искат да видят? А един професор, богослов от Америка, на чийто семинар присъствах, въз основа на същото Писание направи извода, че жената има право да не слуша мъжа си в три случая: ако неговите изисквания противоречат на Божиите закони, ако са насочени срещу държавата и ако застрашават здравето и живота на децата или на самата нея. Много ли са християнките, чували за това? И ще могат ли да се възползват от тези знания?
Да вземем Полечка, героинята на разказа, публикуван в сп. «Вера и жизнь». През всичките двадесет и пет години на брака им нейният съпруг почти не работи, къщата се руши без ремонт, семейството, в което расте дъщеричка, гладува, чужди хора помагат понякога с дрехи и храна. Цялата си заплата жената безмълвно дава на своя съпруг, който веднага я пропива. Полечка не роптае. Вече смъртно болна, тя събува на колене мръсните обувки на мъжа си, постоянно се моли за него, нарича го образ на Бога и цитира стихове от Библията, които потвърждават правилността на поведението й. Полечка е образец на истинска жена християнка! Много мислих върху този материал, препрочитах го, опитвах се да обуздая своите непокорни мисли, за да се приближа някак към образа идеал. Не се получи, постоянно ме измъчваше отрицание, почти за всички епизоди. Дори измислих притча – простичка, но разбираема. Една градинарка насадила картофи, вложила много труд, средства, надежди. Картофите взели да растат, радвали очите на жената и изведнъж – беда! Налетял колорадски бръмбар и започнал да унищожава нейната надежда. Паднала градинарката на колене, молела Бога да съхрани реколтата й, денем и нощем стояла, викала към Бога и наблюдавала как почернява зелената полянка след пира на насекомите. А нали съдбата на градината била в нейните ръце! Не омаловажавам ролята на нашия чудотворен Отец, Той може всичко. Но някъде прочетох такива думи: «Бог няма други ръце освен нашите», т.е. често действа чрез нас, чрез нашия ум и ръцете ни.
Анализът на първите десет години от моя брак, прекарани в сълзи и отчаяние, показва, че на определен тип мъже, най-вече слаби и подли, нашите сълзи и зависимост от тях влияят така, както на хищника – мирисът на кръв от жертвата. Излиза, че чрез своята покорност ние пораждаме у мъжете си агресия. Когато прощаваме всичко, внушаваме, че всичко е позволено. Така създаваме условия да се роди разрушител, който превръща всичко в руини, дори и себе си. Веднъж казах на мъжа си думи, част от които десет години по-късно открих в книгата на Гари Чапман «Петте езика на любовта»: «Не може да се отнасяш с човека като с парцал. Ние притежаваме разум и воля, чувстваме и мислим. Способни сме да вземаме решения. Ако съпругът ви използва, не ви зачита, а вие търпите всичко това, не го обичате, защото с ваша помощ той постепенно става жесток. Този, който обича, ще каже: „Няма да позволя да се отнасяш с мен така. Това е лошо и за двама ни.” Бог говори на всеки вярващ: „Изобличавай, порицавай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (II Тим. 4:2). Ще кажете, че това не важи за жената, на която не е позволено да учи мъжа си. Но нима Господ ще одобри, че сте имали възможност да сторите добро и не сте го направили? Той иска да ни вижда «мъдри за добри неща». Скъпи сестри, не съдействайте невярващият ви мъж да се превърне в чудовище. Любовта трябва да бъде действена, а мъдростта, измолена от Бога, ще ви подскаже къде и как да се прилага тази любов.
В никакъв случай не съм пример за подражание, но успях с Божията помощ да спра съпруга си на ръба на пропастта. Борех се по всички достъпни начини. Убедих го, че търся не своето, а доброто на двама ни – щастлив брак. Днес той не е трезвеник, но премина на по-лек алкохол, задържа се на любимата си, много отговорна работа. Благодарение на това синовете ни получиха университетско образование, ожениха се, всички живеем в свои апартаменти. И сега има моменти, когато се налага да казвам: «Няма да позволя да се отнасяш с мен така», но всичко се оправя доста бързо, тъй като и двамата ценим това, което имаме. Макар да не е идеално, положението у дома е търпимо. Иска ми се мъжът ми и всичките ни деца да се обърнат към Бога. Не се изморявам да се моля за това, чакам и вярвам, че Господ ще чуе молитвата ми. Но понякога се прокрадва мисълта: «А може би при мен не достига Полечка?»
Галина Анацка
