На втори септември в четвърти „а” дойде нова ученичка, съпроводена от майка си. Те закъсняха за часа, затова вниманието на всички деца се насочи към тях. Майката на момичето не беше млада и по-скоро изглеждаше като баба му. А то беше необикновено: лице, покрито с лунички, и зачервен, три пъти обелен нос – след ваканцията, прекарана по пасищата с кравата. Изсветлялата на слънцето коса беше вързана здраво на две плитки, но малките къдрици, успели да се измъкнат навън, обгръщаха лицето като ореол на святост и момичето напомняше слънчице от детски картинки. По-големият му брат точно така го наричаше – „Слънчице”. В училище веднага лепнаха на момичето прякора „Чудото с плитките”.
Учителката ги порица за закъснението и попита:
- Ти какво – още първия ден си си забравила пионерската връзка?
- Н-н-не, аз не съм пионерка, вярваща съм – плахо отговори тя.
Името й беше странно, немско – трудно се запомняше. Затова освен „Чудото с плитките” започнаха да й викат: рижата, Фридрих Енгелс, фашистка или богомолка. Тук особено се стараеше Толик, с когото я сложиха на един чин. Той веднага изпита неприязън към нея.
Не след дълго тя все пак се сприятели с три момичета. Едното се казваше Кулбике. Беше високо, тихо, с черни очи и също толкова черна коса, която връзваше на „конска опашка”. Второто беше Мадина – дребна, но набита, късо подстригана. От нея новото момиче разбра, че казахите плащат откуп за невестата. Затова веднага след раждането си тя е била сватосана за момче от богато семейство, което сега учеше в горния клас на същото училище. За откупа всичко беше вече уговорено и по-големите братя на Мадина, а те бяха шест, я пазеха като съкровище. Третата приятелка беше просто красавица: с изящна фигура, огромни очи, дълги мигли и черна като смола коса. Точно тя направи първата крачка към новата ученичка, когато забеляза колко неприветливо я посрещнаха децата. Името й беше Сапаркул, но всички й викаха Соня. Така с немкинята се сприятелиха две казашки и една киргизка, а руските момичета страняха от нея.
Но когато тръгна в шести клас, я потърси едно рускинче, което се казваше Олга, и твърдо заяви:
- Сега и аз ще бъда като тебе.
- В какъв смисъл? – малко объркана попита съученичката й.
- Баба ми казва, че който вярва в Бога, не може да бъде пионер, защото комунистите отричат Бога.
От този ден Олга престана да носи червена връзка и това, разбира се, не остана незабелязано. Скоро я извикаха в кабинета на директорката, откъдето се върна с червена връзка на врата и насълзени очи. Сърцето на „Чудото с плитките” се сви от жалост. Тя едва дочака края на часа и отиде при приятелката си да я утеши.
- Не им обръщай внимание – прошепна на Олга.
- Не плача заради тях, а защото сега няма да имам прошка – каза през сълзи момичето и посочи към връзката: – Все едно се отричам от Бога…
- Е, не е така – я утешаваше „Чудото с плитките”. – Нали са те накарали насила!
Но това не прозвуча съвсем убедително. Тя си спомни думите на Христос: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен.“ И започна да се моли наум: „Господи, помогни ми да Ти бъда вярна.”
Не се наложи да чака дълго за изпитанието на верността си. След няколко дни и нея отведоха в директорския кабинет. Там беше събрана цяла комисия: зам.- директорът, дружинната ръководителка, комсомолският секретар и класната Розиата Аубекировна. Директорката започна:
- Защо смущаваш децата? – заплашително попита тя. – Каква е тази антикомунистическа пропаганда?! Отклоняваш учениците от правия път.
- За Олга ли говорите? – опита да се защити момичето. – Не съм я отклонявала. Това е нейно собствено желание, защото вярва в Бога.
- Как може в нашия просветен век да вярваш в Бога? – продължаваше да вика директорката. – Гагарин летя в космоса, но не видя Бога.
- Бог е Дух, само със сърцето си можеш да Го видиш – плахо обясни момичето.
- Не те ли е срам? – демонстративно плесна с ръце дружинната ръководителка.
- Толкова си млада, а със старите баби ходиш да се покланяш на иконите в църквата!
В един миг момичето се преобрази: очите му заблестяха, лицето му засия в усмивка и по бузите му се появиха трапчинки. Тя се разприказва така, сякаш през целия си кратък живот само това е правила – да обяснява на неразумните техните заблуди. Не остана и следа от плахото момиче, което влезе в кабинета.
При нас в църквата не се молим на икони и не палим свещи – заговори проникновено. – Имаме хор и много младежи. Проповядват ни на разбираем руски език, а не на старославянски. Нашата църква е отворена за всички, елате и вижте – предложи наивно, каза им адреса и времето на богослуженията.
Цялата комисия се вцепени – не очакваха от срамежливото момиче подобно вдъхновение. Не само че не се разплака, а започна и да ги учи! И като оставиха цялата си престорена доброжелателност, го засипаха с гневни въпроси. Особено ревностна беше директорката:
- Защо си се пременила в тази бяла престилка в делничен ден? Може би днес е някакъв празник, за който съм забравила? – открито издевателстваше тя.
Погледът на момичето угасна, устните му затрепериха от обида. Как не разбират, че тя толкова се старае?
Директорката, като получи мълчаливото одобрение на колегите си, се разпали още повече:
- В църквата не ви ли учат на послушание? Защо противоречиш на възрастните? Откъде е този часовник на ръката ти? В едно образцово училище само учителите могат да носят часовници! Сваляй го веднага!
Ученичката се подчини безропотно. Имаше доста жалък вид. Остана й съвсем малко самообладание, едва се сдържаше да не се разплаче. Най-накрая й разрешиха да си тръгне.
- Утре майка ти да дойде в училище да вземе часовника – се чу след нея.
Повече нямаше за какво да се хванат. Часовете отдавна бяха свършили и тя се върна със своята класна в празния кабинет по биология. Когато вратата се затвори, Розиата Аубекировна грижовно, без думи прегърна момичето, едва сдържащо риданията си. Беше рисковано да се застъпи за него, но все пак намери у себе си сили и смелост да го утеши. Тогава сълзите рукнаха от очите на детето като река, дори роклята на учителката се измокри от тях.
На следващия ден майка й се върна с часовника.
- Повече не го носи на училище – каза тя тихо.
…Мина време и ето, нашите герои са вече десетокласници. Часовете по история в десети „а” водеше директорката на училището. Когато влезе в класната стая още първия час тя изгледа учениците със строг поглед и с глас, който не обещаваше нищо добро, каза:
- Който от вашия клас още не е постъпил в комсомола, да вдигне ръка.
И въпреки че ръката на „Чудото с плитките“ не беше единствена, вниманието на директорката се насочи към нея.
- Ясно – обобщи тя и вдигна едно след друго три момчета, като ги сочеше безцеремонно с пръст: – Ти, ти и ти! Имате комсомолско поръчение: до края на учебната година нашата вярваща да стане комсомолка. Всички ли чуха?
Чуха и без да се бавят, пристъпиха към изпълнението на задачата. Първото момче беше отговорникът на класа: със спортно телосложение, високо, симпатично, умно. То успяваше по всички предмети и много се перчеше с това.
- Чувал съм, че баптистите са невежи, задръстени хора – взе да откровеничи той в хода на „работата” си с вярващата. – Ти не може да се сравняваш с мен, но бих ти помогнал да се стегнеш, ако решиш да влезеш в комсомола.
„Не може да се сравняваш с мен.” Момичето имаше друго мнение. И въпреки че не смяташе да се води по съученика си, и да изостава в учението нямаше намерение. Във всичко се опитваше да изпълни заръката на родителите си.
- Учи се добре, за да нямат за какво да се хванат учителите – повтаряха те. – Помни какво казва Библията: „Вие сте светлината на света.”
Брат й, още преди тя да тръгне на училище, я посъветва: „Всичко учи, но на нищо не вярвай.“ Тя учеше и при всяка възможност вдигаше ръка. Така последната година започна нещо като състезание кой ще има повече отлични оценки. Веднъж дори се получи доста странно, когато на въпроса на учителката кои са тезисите на комунизма от целия клас успя да отговори само „Чудото с плитките” – вярващото момиче, което беше най-далеч от комунистическите идеи.
Второто момче избра друга тактика – престори се на влюбен… През междучасията не я оставяше намира, все се опитваше да я прегърне или целуне. Ту разиграваше ролята на Ромео, като й се обясняваше в любов, ту се преструваше на обиден и търсеше да предизвика жал у нея: Каква християнка си, щом нямаш милост към човека? Нали няма да допуснеш да стана пияница, а аз ще се пропия, ако не дружиш с мен! Няма ли да отидем заедно поне на тържеството по случай 8 март? И тъй като толкова искаше да отидат някъде, вярващата му предложи друго:
- На тържеството няма да дойда – каза тя, – но мога да те взема с мен на църква.
Разбира се, той отказа. Момчето беше киргиз, а по това време вярващите от тази националност можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Въпреки това то не се предаде и започна да й праща бележки. Веднъж й написа: „Ще те чакам зад вашия двор в 9 вечерта.” И наистина чака безрезултатно повече от два часа. Момичето не излезе, само усърдно се молеше някой от семейството да не го види случайно. От онзи ден той повече не говореше с нея. Или се преструваше на сърдит, или наистина се беше обидил. До абитуриентския бал оставаше месец.
Третото момче беше майтапчия, направо клоун. Някога, в седми клас, когато всички предлагаха един на друг приятелство, влюбваха се и се разлюбваха, ликуваха или плачеха, това момче й пишеше стихове, но, уви! – тя не откликна на чувствата му.
Сега чрез поръчението на директорката му се даваше шанс да й го върне. Какво ли не правеше той – постоянно я притесняваше и не пропускаше възможност да я постави в неловко положение. Веднъж по време на час беше разменил чантата на момичето с чужда и му прошепна:
- Фридрих Енгелс, дай ми линийка.
И когато тя, без да подозира нищо, протегна ръка към чантата, момчето с ирония каза силно:
- Ей! Ти защо бъркаш в чужда чанта?
Целият клас избухна в смях.
Или през междучасията, в момента, когато покрай тях минаваше някой учител, я хващаше за ръката, слагаше я зад своя кръст, сякаш го е прегърнала, и викаше:
- Пусни ме, защо не ме оставиш на мира?
Учителят ту с укор, ту с учудване поглеждаше изчервилата се до корените на косата си ученичка. Най-много го дразнеше това, че тя понасяше безропотно всичките му номера. Поне да беше го праснала зад врата, щеше да е по-нормално. Или да беше се оплакала на учителите. Но не – мълчеше като няма. Накрая той се сети:
- Аа, разбрах – не ти е разрешено да се караш! В душата си кой знае как ме ругаеш, а на глас не можеш да го кажеш. Какво, не е ли така?
Тя отричаше с тъжна усмивка. В сърцето й звучаха думите на Христос, които беше прочела в Библията: „Обичайте враговете си… молете се за онези, които ви гонят…”
Тази последна учебна година стана за нея година на изпитания и въпреки че често плачеше, търсеше и намираше утешение в Словото и молитвата. За това, че тя укрепна във вярата и се доближи до своя Спасител, имаше заслуга – колкото и странно да звучи – директорката на училището. Натрапчивата й идея на всяка цена да вкара вярващата в редовете на комсомола имаше обратен ефект.
Наближи краят на учебната година – подходящо време да се направят изводи за работата с вярващата ученичка. Отговорникът на класа я попита:
- Е, какво? Склони ли да влезеш в комсомола? Трябва да се отчитам за тебе.
Самият въпрос и особено причината, поради която беше зададен, бяха толкова нелепи, че се разсърди дори нейният вечен враг Толик.
- Виж го само: трябвало да се отчита! – каза той насмешливо. – И как да влезе в комсомола, ако не е била нито чавдарче, нито пионер? Поне малко помисли с главата си.
Като цяло взаимоотношения между Толик и вярващото момиче бяха преминали на друго ниво – не бяха приятелски, но той все по-често й задаваше въпроси за Бога. Очевидно това го вълнуваше. Веднъж я попита:
- А какво, ако Бог не съществува и ти напразно се измъчваш?
- Не се измъчвам, Толик. Знам, че Бог е жив, и общувам с Него.
- И все пак? – не спираше той. – Ами ако не съществува? Тогава ще съжаляваш.
- Няма. Защото Бог е жив и аз съм щастлива с Него. Никога за нищо няма да съжалявам – уверено каза тя и той изглежда й повярва.
Оказа се обаче, че директорката не се беше отказала да превъзпита несговорчивата ученичка. В края на учебната година тя я извика в кабинета си:
- Е, как стоят нещата с комсомола? Ще влизаме ли?
Момичето поклати глава отрицателно.
- Разбери, без това няма те да приемат в нито един университет, въпреки че имаш всички данни. Оценките ти са хубави – гласът на директорката беше загрижен, на моменти дори ласкав.
И когато за някаква частица от секундата улови в очите на момичето проблясък на съмнение, се приближи към него заедно с креслото и с подмазваща се, доверителна интонация изложи своя, както й се струваше, безапелационно печеливш аргумент:
- Мога да ти издействам бележка, че си ходила на практика в районната болница. Това ще ти помогне да кандидатстваш в медицинския институт.
Медицинският! Сърцето на ученичката замря – медицината беше нейна мечта от детството. В паметта й изплуваха картини от краткия й живот: как намери болно кученце и го докара вкъщи; как с баща й се грижеха за котетата, когато майка им умря; как спаси пиленцето, което братята му едва не изкълваха. Да стане лекар, беше най-голямата й мечта! Но тихият глас в душата й казваше: „А на каква цена?” Същият стих звучеше в сърцето й: „Който се отрече от Мене…”
- Благодаря ви – твърдо отговори тя. – Ще отида да работя.
Изпитите започнаха. Заедно с другите ученици тя стоеше пред кабинета по химия и очакваше своя ред. Към нея се приближи Толик, явно развълнуван от нещо.
- След изпитите е абитуриентският бал – каза той, все едно разсъждаваше на глас.
И изведнъж без никаква връзка я попита:
- Слушай, а вярващите могат ли да ходят на бал?
- Защо не? – вдигна рамене тя. – Ще отида, ще си получа дипломата и ще си тръгна.
- М-да – измърмори неопределено Толик и си тръгна.
След три дни беше другият изпит. Толик отново й зададе същия въпрос:
- Наистина ли искаш да отидеш на бала?
- Не че искам, но трябва да си получа дипломата.
В понеделник беше последният изпит и Толик пак се завъртя около нея:
- Виж, рижата, по-добре не идвай на бала. През седмицата ще си получиш дипломата в канцеларията. Аз разпитах, няма проблем.
Тя го погледна учудено. В очите му не бяха останали нито зло, нито вражда, напротив, в тях прозираше искрено съучастие и тревога. Тази тревога се предаде и на нея, въпреки че не разбираше защо. Но на бала не отиде. Жалко, защото майка й специално уши рокля по поръчка, като плати за нея цялата си месечна пенсия.
- Една християнка не трябва да изглежда мърлява – обясни на дъщеря си.
Изминаха няколко дни. Абитуриентката взе дипломата си и похвална грамота „За особени успехи в обучението по химия”. Но в института дори не се опита да кандидатства: беше немкиня, пък и вярваща… След две седмици започна работа.
На 1 септември се състоя среща на випуска във вече бившето им училище. Соня и Мадина прегърнаха приятелката си и взеха да я разпитват:
- Как така се сети да не дойдеш на абитуриентския бал? – започна Мадина.
- За какво да съм се сетила? – не ги разбра момичето.
- Ами момчетата цяла вечер те търсиха… Имаха ключ от един от кабинетите – каза Соня. – Не ме оставиха намира – да им кажа къде съм скрила вярващата.
- Защо? – искрено се учуди момичето. – Нищо не разбирам.
- Какво не разбираш, те имаха план.
- Момичета, за какво говорите? – изтръпна „Чудото с плитките”, когато започна да разбира за какво става дума.
- Твоята святост им беше дошла до гуша и бяха решили да те опорочат.
„Ето за какво ме предупреждаваше толкова настойчиво Толик – тя изстина само при мисълта какво можеше да се случи. – Господи, колко са неизследими Твоите пътища! Ти си превърнал стария ми враг в мой защитник. Благодарение на него не отидох на онзи бал и именно Толик попречи на последното дяволско нападение в училище.” Тя си спомни думите на Розиата Аубекировна, които се оказаха пророчески: „Когато пораснете, вие с Толик ще станете най-добри приятели.”
Оттогава изминаха повече от тридесет години. Вече в Германия, някогашното „Чудо с плитките“ видя в един руски вестник обява: „Търся своя съученичка…” С Толик се срещнаха, поговориха, спомниха си много неща.
- Ти беше различна от останалите. Защо? – попита той.
Вече зряла – и на години, и във вярата, – жената му разказа за Онзи, в Когото вярва. Последваха много срещи и разговори по телефона. Толик и неговата съпруга започнаха да четат Библията, да търсят Бога и Той им се откри. Като получиха прошка за греховете си чрез Иисус Христос, те Му отдадоха своя живот и бившето „Чудо с плитките” присъства на тяхното кръщение.
Толик, помниш ли, Розиата Аубекировна каза, че ще станем приятели? – попита тя и, получила утвърдителен отговор, се усмихна: – Ето, а сега Господ те направи мой брат!
Фрида Еверт
