Четвъртата заповед е духовно-нравствен закон, установен от Бога
Духовно-нравствените закони са парадигма за правилното изграждане както на личността, така и на всяко общество, на различни нива – от семейството до държавата.
Четвъртата заповед не е нравствен закон, установен за конкретен народ, както смятат някои богослови. Свещеното Писание разкрива духовната същност на думата „събота“ като почивка на духа, душата и тялото. Човекът е сътворен по Божи образ и подобие, затова притежава тези три естества. Отначало духът е водещ в тази троичност. Преди грехопадението човекът е общувал непосредствено с Бога, Който е Дух, получавал е знания от Него и е действал според водителството Му. Грехът прекъсва връзката с Бога и човешкият дух спира да функционира според предназначението си, като става заложник на осквернените и покварени душа и тяло. Тези две греховни съставни части, които Писанието определя като плът или стара природа, поемат инициативата в действията на човека и постоянно го тласкат в различни посоки – хаотично, най-често безсмислено, с неоправдани очаквания и разочароващи резултати, нерядко и с фатални последствия. Цялата тази картина Свещеното Писание определя като суета, т.е. напразно тичане и гонене на вятъра, с голям преразход на енергия, средства и време. Стига се винаги до преумора и физическо изтощение, които провокират болести. Психическото претоварване също води до по-леки или тежки психически разстройства.
Бог дава решение на този личен и социален проблем чрез „съботата“, или почивката, която е не само психо-духовен защитен механизъм, а и води до изцеление на трите нива – духовно, душевно и телесно. Тя е терапия за тялото, ден на почивка от всяка физическа работа, когато душата се успокоява от грижите, и се отваря перспектива за духа на хора, които като Давид в миналото се опитват да търсят Божието лице. В новозаветното време за вярващите в Христос тя е почивка от греховете, свобода от похотите и страстите, надежда за вечен покой на небесата.
За съжаление това е невъзможно, докато човекът не осъзнае същността и значението на съботата в целия исторически контекст. Тук ще се опитаме да разкрием не мистичното, а реалното благословение в думата „събота“ – почивка, покой, успокоение, умиротворение, което се дава от Бога на хората, спазващи съботния ден, съботните седмици, месеци и години в старозаветното време в Израил, както и духовното значение на съботата за християните в новозаветното време.
Една от целите на четвъртата заповед е да се научим да виждаме сътвореното добро
За първи път срещаме думата „почивка“, след като Бог завършва творческия процес при създаването на нашата вселена и земята: „И видя Бог всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Бог вижда това на седмия ден, когато си почива от Своите дела: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, които прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, които извърши“ (Бит. 2:2).
Така е и при нас, Неговите създания, – няма нищо по-успокояващо, умиротворяващо и дълбоко удовлетворяващо за една творческа личност от края на добре свършената работа. Всеки възпитан в трудолюбие и творчество човек е изпитал и изпитва това състояние на дълбоко удовлетворение, което като краен резултат е почивка от делата му.
За израилския народ четвъртата заповед е привилегия – да спре, да се вгледа във вече сътвореното от Бога и заедно с Него да каже: „Добро е, твърде добро.“ Така псалмопевецът Давид постоянно възхвалява Бога за доброто, което е сътворил на Земята и което ние ползваме всеки ден: „Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:2). За Давид заповедите на Господ не са забрана, а – защита от невежеството, нехайството, безразличието и равнодушието. Затова той пише: „Законът на Господ е съвършен – укрепява душата; откровението Господно е вярно – простите прави мъдри. Господните повеления са праведни – веселят сърцето; Господната заповед е светла – просветлява очите. Страхът Господен е чист – пребъдва навеки. Съдбите Господни са истина – всички са праведни; те са по-желани от злато и дори от множество чисто злато, по-сладки от мед и капки от вощен мед; и Твоят раб бива опазван от тях; в тяхното спазване е великата награда“ (Пс. 18:8-12). В четвъртата заповед Давид вижда за себе си време за размисъл, за изследване на Божиите дела, време да се учи от Бог Отец, както синът се учи на занаят от баща си.
Четвъртата заповед разкрива необходимостта от почивка на тялото
Трудно можем да предположим, че Бог се е изморил физически и е имал нужда от физическа почивка. Пророкът пише: „Нима не си слушал, че вечният Господ Бог, Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва? Неговият разум е неизследим“ (Ис. 40:28). При сътворението Бог си почина по-скоро, защото е постигнал целта Си, получил е дълбоко удовлетворение от създаденото. Ние обаче, облечени в немощно тяло, реално имаме нужда от възстановяване на физическите си сили. Затова Бог Отец се е погрижил за такъв ден, като с цялата Си строгост заповядва: „Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена на Господ: всеки, който върши работа в съботен ден, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 31:15).
Когато дава тази заповед на Израил, току-що излязъл от робството, което го довежда до мазохизъм или работохолизъм, Бог знае, че хората няма лесно да спрат инерцията. Освен това чрез четвъртата заповед Той поставя под голяма отговорност бъдещите работодатели – да спазват социалната справедливост, така че в този ден всички да почиват, не само работниците и робите, а и добитъкът.
Душевна или психическа почивка
По време на трудовата си дейност човекът, особено при съвременните професии, използва всичките си психо-физиологични ресурси – мисленето, паметта, възприятието, интелектуалните операции, вниманието, – които изчерпват своя потенциал. През почивката човек си дава време за размисъл, вижда не само направеното добро, а и недостатъците, които в работния процес не забелязва поради ангажираността си. Тогава той започва да мисли за подобряване, усъвършенстване и предприема нови творчески стъпки за по-успешна работа.
Четвъртата заповед учи на смирение
„Това е събота – почивка за вас: смирявайте душите си: това е вечна наредба“ (Лев. 16:31). Трябва да признаем, че най-голямото изкушение и изпитание е свободата. Израил получава политическа свобода, когато чрез десет знамения Бог го извежда със силна ръка от робството в Египет. В пустинята на израилтяните им предстои да придобият духовна и душевна свобода чрез познаването на Бога и Неговите заповеди. След като са били подчинени с бичове от египтяните, те не могат да си представят как е възможно човек да се покори само на нечие слово, особено от невидимия Бог. Да се смириш и да не правиш нищо, когато си пълен с енергия и имаш много планове бързо да успееш, да вземеш повече, да свършиш повече, да натрупаш повече богатство! В това състояние на духовно обременена душа живее съвременният човек, който иска „да стъпи бързо на крака“. То е голямо изпитание за всички хора във всички времена и епохи – когато събират „мана“ за следващия ден (Изх. 16:14-20) и „дърва“, докато другите почиват (Числ. 15:32-36). Не е лесно да очакваш откровение от Господ, когато обстоятелствата говорят да действаш, подобно на Саул, който се проваля със суетния си ум.
Бях млад във вярата, едва на 17 години, и имах възможност да завърша курс за правото да карам мотор. Взех теоретичния изпит, остана кормуването. Бяхме с един по-възрастен християнин, Михаил. Преди това много се упражнявах и тренирах с нашия мотор. Справях се доста успешно с всички фигури, които се изискваха, включително с „осмицата“. Но гледах как другите се провалят на изпита и започнах да се притеснявам. Споделих тревогата си с Михаил, който възприемаше всичко с голямо спокойствие. Той ме погледна и както дъвчеше една сламка, цитира Библията: „Вашата сила е да седите спокойно“ (Ис. 30:15). Тези думи ми прозвучаха като гръм от ясно небе. Още не ги знаех и естествено, те нямаха сила за мен. Продължавах да се суетя в мислите и чувствата си. Дойде моят ред. Юнашки развълнуван, се безпокоях не дали мога, а дали ще успея. Разбира се, разчитах на себе си, а за Бога нямах време да помисля, нито да се моля. Седнах на мотора и на втория кръг се провалих на „осмицата“. Бях доста смутен и почти отчаян. Когато извикаха Михаил, той се качи на мотора спокойно, с умиротворено сърце и лице. Направи упражнението и взе изпита. Това беше за мен първият духовен урок – да се замисля върху думите, които впоследствие се запечатаха в сърцето и ума ми. Пребъдвах в тях в много по-сериозни житейски изпити, когато около мен не издържаха по-възрастни хора, с по-голям опит в християнския живот. Тези думи бяха котва на душата ми при гоненията заради вярата по време на атеизма, когато съпругата ми претърпя тежка операция и имаше реален риск да остана вдовец с четири малки деца, а последното беше на една годинка. В такива изпитания ставаха актуални и думите на пророк Исая: „Той дава сила на уморения и дарява якост на изнемощелия. Уморяват се и момчета и отслабват, и млади хора падат, а които се надяват на Господ, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят“ (Ис. 40:29-31).
Хората се изморяват най-вече от грижи, притеснения и безпокойства, а те произлизат от нашата греховна природа. Тревожат се какво ще ядат. Или ги измъчват чувството за вина и очакването на наказание. Съвестта, освещавана от Светия Дух, не спира да ни изобличава за нашите грехове, които ограбват мира и покоя ни. Ето защо Христос казва: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Той винаги поздравява с: „Мир вам.“ Христос е сърцеведец и знае, че те са в постоянно безпокойство. Затова иска да ги успокои от чувството за вина, като им подари прошка, да им даде от Неговия Дух, Който ще ги освободи от усещането за малоценност. Но това се постига едва след като намериш духовен покой в Бога.
Духовна почивка
Тя настъпва, щом човек прогледне и осъзнае, че е не само грешен, а и подчинен на суетата, дирижирана от демоничния свят. При искрено покаяние той получава прошка на греховете си от Бога в името на Иисус Христос. Когато приеме Христос, получава и Светия Дух в сърцето си. Божият Дух дава съвършен мир, неземна радост и покой. Вярващият придобива небесно знание за себе си, за смисъла на живота и увереност във вечното си пребъдване с Бога. Това е истинската събота за християните. Пиша това от личен опит, тъй като преди да позная Бога чрез този път на вяра, бях почти четири години в състояние на депресия. Измъчваха ме съмнения и неверие, всякакви душевни смущения, които като хищници унищожаваха вътрешната ми енергия. Доведоха ме до пълно безразличие към всички и всичко. Нихилизмът ме изпрати до последното стъпало – мисли за самоубийство. Тогава извиках към Бога, подобно на потъващия в морето Петър: „Господи, ако Те има, спаси ме!“ Той протегна Своята невидима ръка и ме избави от преддверието на ада. От този момент настъпиха истински покой, мир и радост в сърцето ми – до днес.
Четвъртата заповед е заповед за свещено събрание
„Шест дни може да вършите работа, а седмият ден е събота за почивка, свещено събрание; никаква работа не вършете; това е събота Господна“ (Лев. 23:3). Очевидно още в Стария Завет акцентът е поставен не на бездействието, а на свещенодействието – свикването на свещено събрание. Целта е изучаване, наблюдаване, анализ и изводи за всичко, което Бог е направил и за което Той сам казва: „Добро е, твърде добро.“ Бог заповядва на Своя народ: „В седмия месец, на първия ден от месеца, имайте почивка, празник Тръби, свещено събрание имайте“ (Лев. 23:24). Това е образ за бъдещето на Църквата, която повече от две хиляди години свиква свещено събрание, като хвали Бога и Му благодари в молитва, че не е пожалил Своя Единороден Син, за да ни спаси от наказанието за нашите грехове. Тези гласове се чуват като мощни тръби пред Бога от целия свят в неделния ден, деня на Христовото възкресение.
„А на петнадесетия ден от седмия месец, когато прибирате земните произведения, празнувайте празника Господен седем дни: в първия ден – почивка и в осмия ден – почивка“ (Лев. 23:39). Това е интересно пророчество за осмия ден, който е всъщност неделя, че ще влезе в почивката на християните. За израилския народ в Стария Завет виждаме заповеди за почивка не само в седмия ден, а са посочени конкретни дни, седмици, месеци в годината, също – конкретни години. И като че ли е вмъкната мисълта за първия и осмия ден на седмицата – неделя, който трябва да бъде за почивка. Можем да приемем това като пророчество от Бога, че ще дойде време, когато Христос ще възкръсне точно на този ден. В Деяния на апостолите четем: „В първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ“ (20:7). Ап. Йоан получава откровение от възкръсналия Христос в неделя – деня на Неговото възкресение: „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: „Аз съм Алфа и Омега, първият и последният“ (Откр. 1:10). Оставям това за размисъл на всички, почитащи съботния ден повече от Христос, Който ни дава не само душевна и духовна почивка, а и откровение, спуска небесна мана по време на неделните богослужения и така открива Себе Си и небесата чрез проповедите, песнопенията, хваленията и молитвите на светиите, събрани за свещено събрание.
Духовната почивка има много по-дълбок смисъл, заложен от Бога
Оказва се, че не единствен човекът има нужда от духовен покой, а и самият Бог търси място за Своята почивка не във вселената и природата, а във венеца на творението Си – човека и неговото сърце: „Небето е Мой престол, а земята – подножие на нозете Ми. Какъв дом ще Ми съзидате – казва Господ – или кое място е за Моя почивка?“ (Деян. 7:49). А Христос продължава: „Птиците небесни имат гнезда, а Човешкият Син няма къде глава да подслони“, т.е. няма къде да си почине духовно. Думите Му, че няма да ни остави сираци, ще се върне след възкресението и ще бъде с истински повярвалите в Него до края на света, говорят, че чрез Светия Дух Той се настанява във всяко сърце, което се отваря за Него. И безкрайно се радва, като изпитва дълбоко удовлетворение за спасената душа, която е оценила Неговата жертва на Голгота.
Потвърждение на тази мисъл намираме в думите на Иисус към ап. Йоан: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Нашият Господ няма да се успокои, докато и този човек не чуе, не отвори сърцето си и не Го приеме, така че и у него Той да си направи обиталище, а човекът да се успокои в Христос.
Тогава се изпълнява желанието на Бога: „Вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се заселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (II Кор. 6:16). След като човечеството съгрешава в лицето на Адам и Ева, Бог не може да се успокои, докато не намери място в Своето творение. Защото вижда как то страда и се измъчва от липсата на истински покой. Бог му протяга ръка по различни начини и му показва пътя към рая, където единствено цари такъв покой. Той спасява творението само чрез единение с Него, където и човекът намира съвършен, вечен покой в сърцето си. Ето защо ап. Павел казва: „За Божия народ остава още съботна почивка“ (Евр. 4:9). Тя не се изразява в почитане на конкретен ден, а е почивка в Господ. По време на земния Си живот Христос показва превъзходството на съботата в Него над съботата като спазване на деня: „Човешкият Син е господар и на съботата“ (Мат. 12:8). Ето още едно потвърждение: „Съботата е направена за човека, а не човек – за съботата“ (Марк 2:27). По тази причина ап. Павел пише на църквите: „Никой да не ви осъжда за ядене или пиене, или за някой празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос“ (Кол. 2:16). Тук под „тялото“ се разбира Църквата Христова. Явно ако съботата е за човека и той трябва да се съобразява с нея, тъй като тя е за негово благословение, колко повече хората трябва да ценят Божия Син, Който е даден от Отец за целия човешки род, за да се успокоим в Него веднъж завинаги.
В заключение ще обобщим основните изводи:
- Бог сам си почива от труда Си и след като го анализира, с удовлетворение казва: „Добро е, твърде добро.“
- Преди грехопадението човекът пребъдва в съвършен покой – не изпитва тревоги и страхове. В общуването със своя Творец той се наслаждава на всичко, което го заобикаля и се нарича „рай“.
- След грехопадението човекът попада под пълната власт на суетата, дирижирана от дявола: духовна, душевна, телесна. „Всичките му дни са скърби и трудовете му – безпокойство; дори и нощем сърцето му не знае покой. И това е суета!“ (Екл. 2:23).
- Чрез четвъртата заповед Бог въвежда ред в живота на човека и му дава възможността и привилегията да изпита установения ден за почивка – успокоение на тялото – с надеждата, че душата ще намери време за анализ на живота си и ще благодари на Бога за всичко, което й е дал. Но малцина осъзнават това. Цар Давид например разбира смисъла на съботата не просто като почитан ден, а като ден на размисъл и разграничаване от суетния живот: „Отвърни очите ми да не виждам суета; животвори ме на Твоя път“ (Пс. 118:37).
- Независимо от силата на четвъртата заповед, от забраната и наказанието за Израил, много хора, а дори и християни остават неспокойни в сърцето си и не могат да не вършат никаква работа. Така се оказват зависими от суетата.
- Христос идва на земята, за да даде друга събота, т.е. душевна почивка: „Елате при Мене… и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).
- Духовната почивка не се измерва с дни, месеци и години. Тя е константа и статус на свободния човек. Духовният покой зависи от приемането на Христос в сърцето и пребъдването в Него. „Пребъдете в Мене и Аз – във вас“ (Йоан 15:4).
- По тази причина ап. Павел казва, че за Божия народ остава съботата, т.е. почивката в Христос, до влизането във вечната събота.
- За повярвалите в Иисус, новородените, Бог още на земята споделя красотата на вечната почивка, която ни очаква на небето след грабването на Църквата. Съботата като ден за почивка на тялото, а и на душата, е само сянка на истинската почивка, която е в Христос. Тя не се измерва с време, а е предвкусване на вечната почивка, която ни очаква на небето. Това е избраният и предложен от Бога Отец път за Неговите чеда – да се върнат в покоищата Му за цяла вечност.
Ето и последното предупреждение на ап. Павел: „И така, понеже се предоставя на някои да влязат в него [Божието покоище], а онези, на които по-рано бе възвестено, не влязоха поради непокорство, пак [Бог] определя един ден, „днес“, като казва чрез Давид след толкова време… „Днес, когато чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си.“ Защото ако Иисус Навин ги бе успокоил, Давид не би говорил след това за друг ден“ (Eвр. 4:1-8). Кой е този „друг ден“, ако не денят на възкресението Христово, на нашето духовно възкресение за Него, денят, който не се измерва с астрономически единици, а има духовно измерение? Началото му е в момента, когато една човешка душа се успокоява в Бога, и продължава в самата вечност. Това е вечната съботна почивка: „За Божия народ остава още съботната почивка. Защото който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог – от Своите. И така, нека се постараем да влезем в онова покоище, та да не би някой да падне в подобно непокорство“ (Евр. 4:9-11).
Поставих акцента върху почивката заради последствията от грехопадението, довело човешкия род до суетен живот. За съжаление това е статично състояние, което се предава от род в род, но и над него има победа – единствено чрез Христос: „Като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите, а с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос… След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа“ (I Пет. 1:18-22).
И така, цената на свободата и на всяка почивка за Израил са десетте знамения в Египет. Цената на истинската психо-духовна почивка тук и във вечността за целия свят е чистата и свята кръв, пролята на кръста от Иисус Христос. Остава само да осъзнаем това и да се възползваме от този подарък от Бог Отец.
