Здравейте, скъпи братя и сестри, скъпи християни, скъпи сънародници!
Христос възкресе!!!
Искам да ви помоля да извървим заедно един път на размисъл по стръмните места на Святото Писание, да извървим пътя на истинското възлизане на святата планина, до светия престол, където седи възкръсналият Цар на царете. Този път ще ни помогне по-добре да Го разпознаем, осъзнаем и правилно да Го приемем. А това значи и правилно да празнуваме, и правилно да отговаряме: „Наистина възкресе!!!“
И така Цар по назначение или по предназначение.
Тълковният речник свързва думата „назначение“ със заповед за назначаване на някаква служба. Например в I Лет. 23:3-4 виждаме как Бог назначава двадесет и четири хиляди писари и шест хиляди управители и съдии на работа в Господния дом.
Назначението предполага две страни – едната има власт и пълномощие да назначава, другата се подчинява на нейната заповед. Когато става въпрос за юридическа йерархия, разбираемо е, че за да има ред, е нужно подчинение и признаване на по-висшата власт, както и Словото ни учи да се подчиняваме на властта. За това четем в Посланието на ап. Павел към Римляните: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (13:1).
Когато става въпрос за йерархията в семейството, също трябва да се спазва този принцип – да се признава властта на мъжа, на родителите. В противен случай то не може да се запази като институция.
Обаче има една духовна сфера, където ние изобщо не можем да се ориентираме каква роля ни е определена и каква изпълняваме без никой да ни я дал. Стремежът да властваме и да налагаме на другите не само своето мнение, а и господството си, ни придружава през целия живот, даже там, където знаем и разбираме, че трябва да се подчиним, макар вътрешно де не сме съгласни и постоянно да се бунтуваме.
Откъде идва този стремеж към власт, който се проявява още през първите години от живота, когато детето изисква от майка си строго, със силен вик и плач, да бъдат задоволени неговите потребности от храна, вода, внимание и ласки? Корените на това явление намираме още в Едем, когато хората стават „божествени“, след като им се отварят очите и им се внушава, че са „богове“. В тези богове „възкръсва“ желанието да подчинят другия, да го накарат да им служи, да им робува, да изпълнява техните прищевки.
Трябва да признаем, че това е факт и с каквито и научни думи да го интерпретираме (като инстинкт, рефлекс, борба за оцеляване, защитни механизми и т.н.), той остава неизменен, освен ако не се случи реално някакво свръхестествено чудо – да възкръсне другото, противоположното явление, а именно доброволното желание да се смирим, да се покорим, да приемем и да признаем, че не сме богове и има само Един, достоен да бъде Бог. За голямо съжаление това е дълбоко залегнало в подсъзнанието на всеки човек на тази земя. Всеки, роден от жена, вече носи в себе си тази програма, от която силно се влияе. Ужасяващ е фактът, че това се пренася на подсъзнателно ниво и спрямо Твореца на вселената и Неговия Син Иисус Христос. За да се убедим в това, нека разгледаме някои особености от историческия библейски разказ, свързани с отношението на народа към Иисус Христос.
Първата ще наречем „много положителна“ – народът иска да издигне Иисус Христос за Цар. Ап. Йоан пише в своето Евангелие: „А Иисус, като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък“ (6:15). Откъде произлиза тази инициатива сред хората, какви са мотивите им, какви са очакванията им и какъв ще бъде резултатът? Първото, което виждаме, е, че този народ е получил от Христос това, което получава всяко малко дете от майка си. Господ Иисус удовлетворява всички техни потребности. В Негово присъствие те се чувстват в безопасност, а атмосферата на истинска обич, мир и покой постоянно ги кара да Го следват и да стоят пред Него ден и нощ. Да не говорим за храната, изцеленията, учението, а и не на последно място признаването им за личности, дори на най-непочтените и паднали грешници. Неведнъж Христос съзнателно ги издига в очите на другите, като казва: „И в Израил не намерих такава вяра“, особено след като се разкайват за греховете си. Той постъпва като Цар, Който не просто обещава да им служи, както политиците в своите предизборни програми, а вече им служи на практика денонощно. И те смятат за уместно да се възползват от ситуацията и да Го „възцарят“ за себе си, като по такъв начин подчертават, че имат власт за това и са способни да го направят. Но Той не приема такова признание и такава власт, която се дава от хората.
Второ, съвременниците на Иисус не обръщат внимание на най-главното – че Той вече е Цар и Неговото Царство „не е оттук“. В Йоан 18:36 Иисус отговаря: „Моето царство не е от този свят: ако беше царството Ми от този свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството Ми не е оттук.“ Те не виждат, че Той няма нужда от тяхната власт – на тленни земни хора, а вече има власт, дадена от Отец: „Както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, което си Му дал, да даде на тях живот вечен“ (Йоан 17:2).
Следващата трагедия е, че както бързо предлагат царската власт, така бързо и я отнемат. Не след дълго същите хора се надвикват: „Премахни Го, премахни, разпни Го!“ Пилат им казва: „Вашия Цар ли да разпна?“ Първосвещениците отговориха: „Ние нямаме друг цар освен кесаря“ (Йоан 19:15). Подобно поведение толкова ярко разкрива тази „божественост“, която контролира хората в различни ситуации и обстоятелства. Техните викове както: „Осанна на идващия Цар!“, така и: „ Премахни Го!“ означават, че според тях те имат власт и право да си назначат цар, да го издигнат на престола, но също имат власт да решат да Го премахнат. Дори имат право да се разпореждат с живота Му.
Тук можем да открием аналогия с друга история, която се случва в пустинята, когато дяволът изкушава Иисус Христос.Сатана се опитва да изяви своето „царствено величие и божественост“, като предлага на Христос власт, царски сан и дял в неговото земно царство, ако Иисус падне и му се поклони. За това четем в Евангелието от Лука: „И рече Му дяволът: „На Тебе ще дам властта над всички тези царства и славата им, понеже тя е предадена на мене и аз я давам на когото искам. Ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое.“ Иисус му отговори: „Махни се от Мене, Сатана! Защото е писано: „На Господ, твоя Бог се покланяй и само на Него служи“ (4:6-8).
Каква наглост, какво нахалство, какъв бунт и поредна революция срещу Царя на царете проявява този паднал ангел на красотата! При положение че сам той е творение, а не творец, се опитва да смени ролите така, че творението предлага власт на Твореца и иска да Го назначава за „цар“ над „своето имение“, което е откраднато с лъжа, – не му е дадено и в крайна сметка ще му бъде отнето. И до днес същият дух преминава през поколенията хилядолетия и векове, с жаждата на човека да властва не само над творението, върху което реално му е дадена власт – над животните, птиците и рибите, както четем в книгата Битие, след сътворението на земята и всичко, което е на нея. Това е амбицията на човека да властва над себеподобните си, а най-вече над поставените над него личности. Трябва да признаем, че за нас днес, в посткомунистическото общество, думата „цар“ звучи почти обидно и предизвиква само негативни чувства и емоции, поражда бунт, неподчинение, дори революция, на каквато бяхме свидетели в различни страни през ХХ в. Ако за западния човек „царят“ все още се свързва с благочестие и благородство, при нас асоциациите са за обявена война, ако не с оръжие, то с политически лостове, подигравки, осмивания и анекдоти. И тази философия се прехвърля, волно или неволно, към Бога и Неговия Син Иисус Христос, Който е истинският Цар на вселената. В подсъзнанието ни присъства постоянно тази „божествена“ мисъл: „Аз съм богът, аз ще реша какво да правя с Иисус от Назарет.“ Всички ние повтаряме думите на Пилат: „На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна и имам власт да Те пусна? (Йоан 19:10).
Ще разгледаме само няколко от многобройните варианти на изграждане на взаимоотношения с този Цар въз основа на същата „божествена“ философия.
1. Аз вярвам в Бога и това е достатъчно.
2. Аз вярвам, че Христос наистина е историческа личност, и това е достатъчно.
3. Аз ходя на църква, паля свещ или присъствам на неделните богослужения и това е достатъчно.
4. Аз спазвам стриктно всички християнски празници и това е достатъчно.
5. Аз съм кръстен като дете и това е достатъчно.
6. Аз съм приел веднъж Христос като Спасител на душата ми и това е достатъчно.
7. Аз вече съм кръстен в съзнателна възраст, по вяра и това е достатъчно.
8. От време на време се моля и чета Божието Слово и това е достатъчно.
9. Аз жертвам определена сума за църквата и това е достатъчно.
Да продължаваме ли?
Всъщност каква е позицията на Пилат?
1. Аз не намирам нищо лошо в Иисус и това е достатъчно.
2. Аз не намирам улики срещу Него за смъртно наказание и това е достатъчно.
3. Аз ви казвам: „Ето Го вашия юдейски Цар“ и това е достатъчно.
4. Ще направя опит да Го пусна и това е достатъчно.
5. Накрая Пилат си измива ръцете и това е достатъчно.
С това приключва неговата мисия, която е със сигурност по назначение. Но той забравя за мисията по предназначение, не познава Истината, която стои пред него. Не познава истината за себе си – че той е творение, а не е творец. Не осъзнава, че неговата „божествена“ власт, дори да му е дадена от Бога, е временна. Не признава истинската власт – от Царя, Който стои пред него. Пилат си остава и сигурно умира, без да намери за себе си отговор на въпроса: „А какво е Истина?“
Нека се запитаме – как е при нас? Имаме ли желание да продължим да разсъждаваме? Ако отговорът е „не“, с това подчертаваме, че все още сме богове и имаме власт да даваме на Христос това, което Му се полага, а Той трябва да се задоволи с него и дори да се зарадва. Ако сме приели Христос по назначение, със сигурност това е достатъчно, но ако сме Го приели по предназначение, без съмнение не е достатъчно.
С подобно отношение не стигаме по-далеч от войниците, които Го бият и Му казват: „Радвай се, царю юдейски! Ние те назначихме за цар, като ти сложихме венец от тръни и царско наметало. Сега ти си изцяло в нашите ръце и каквото поискаме, такова и ще сторим с теб, а ти се радвай.“ В Евангелието от Матей четем: „И сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и казваха: „Радвай се, царю юдейски!“ (27:29). Ние ще плюем, а ти се радвай, ние ще те бием, а ти се радвай, ние ще се подиграваме с теб, а ти се радвай, и накрая ние ще Те разпънем, а Ти се радвай. Това означава да бъдеш цар по назначение от творението, което има власт да Те назначи и има власт да Те разпъне, а и намира причини за това: „Имаше надпис за вината Му: „Цар юдейски“ (Марк 15:26).
Да поразсъждаваме още за назначението
Нека се замислим над своя живот – как бихме реагирали, ако ни „назначат“:
1. някоя жена за съпруга;
2. някой мъж за съпруг;
3. някоя двойка за родители;
4. чужди деца да бъдат наши;
5. напълно непознати хора за приятели;
6. хора от други професионални сфери за колеги в работата ни, например агроном като хирург или дърводелец за анестезиолог?
Някой вече казва възмутено: „Това е абсурд!“ Така е. Бихме могли да продължим списъка с цел да пишем с цел да се стреснем и да видим докъде води тази вкоренена в подсъзнанието философия, за която не се пише, не се говори и дори няма литературна, нито философска или психологическа интерпретация. Но като погледнем живота наоколо и осакатените съдби на жени, мъже, деца, ще останем поразени от страшните факти, към които вече сме се адаптирали.
Как така хората се развеждат с лекота? Как оставят с лекота децата си, и то хиляди само в българските сиропиталища? Как вдигат с лекота ръка срещу родителите си, бият ги, тормозят ги, малтретират ги и ги изоставят в старческите домове? Много са загрижени за кучетата и котките, за околната среда, но човешкият живот, вече дори и на професорите, нищо не струва. Готови са да дават милиони за кучешки приюти, а в какви кучешки условия живеят техните ближни. Да, това е друга тема, но не е ли свързана със същата философия, на същото царство, със същата божественост, със същия цар и бог – дявола и неговите все по-изкусни нечестиви закони, водещи до объркване и извратеност?
Изводът, към който ни водят тези ужасяващи факти, е, че хората се приемат по назначение. Приетият по назначение – като временно явление, временна работа, заемане на определена временна длъжност, дори и министерска, идва с цел да се възползва за моментната ситуация, от възможностите да вземе, а не да даде, да консумира, а не да храни, да разрушава, а не да съзидава. Така става и преди две хиляди години, когато Христос казва недвусмислено: „Разрушете този храм и Аз след три дни ще го възстановя“. Но хората не се спират и пред това пророчество – продължават и Го разпъват.
След дълги наблюдения над човешките съдби и състоянието на съвременното християнство за мен отговорът е: приемането на Христос днес става не по предназначение, а по „назначение“. Според тълковния речник едно от значениято на думата „предназначение“ е мисия, задача, функция. Според Свещеното Писание това понятие предполага, от една страна, избор, и от друга, посвещение, отдаване на избрания. Не е достатъчно само да си избран, трябва и да се посветиш на този избор.
Нека да видим какво говори Писанието за Христос като Цар по предназначение. Ап. Петър пише: „И ако вие наричате Отец Този, Който нелицеприятно съди всеки по делата, то със страх прекарвайте времето на вашето странстване, като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите, а с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос, Който е бил предназначен още преди да се създаде светът, но се яви в последно време за вас, повярвалите чрез Него в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава, та вярата ви и надеждата ви да бъдат в Бога. След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа, за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един друг от чисто сърце, като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки“ (I Пет. 1:17-23). За Христовото посвещение ап. Йоан пише: „И за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината“ (Йоан 17:19).
Истинският Цар идва по наследство
„Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на бащите чрез пророците, в тези последни дни говори на нас чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, като сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините и стана толкова по-горен от ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил. Защото на кого от Ангелите Бог някога е казал: „Мой Син си Ти, Аз днес Те родих.“ И пак: „Аз ще Му бъда Отец, а Той ще Ми бъде Син“? Също, когато въвежда Първородния във вселената, казва: „Да Му се поклонят всички Божии ангели“… а за Сина казва: „Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (Евр.1:1-9). Сега можем ли да кажем: Христос е истинският Цар над царете?
Христос е предназначен да бъде Цар на цялата вселена и получава царството от Своя Отец.
Христос е предназначен да бъде наш Цар – на нашите души.
Христос идва с друго царство – Божието царство, с други закони и критерии за отношението между власт и цели.
Христос не превзема властта със сила и битка.
Христос печели властта с любов.
Христос влиза в този материален свят не с царственото Си величие, а като слуга и служи на хората.
Христос изкупва Своите не с празни обещания, лозунги и социални програми, а със собствения Си живот, който има власт да даде и отново да приеме: „Затова Ме обича Отец, защото Аз давам душата Си, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам и власт пак да я приема“ (Йоан 10:17-19). Ето истинското царствено величие!!! Нито един от земните царе не е произнасял такива думи. Те всички, подобно на Пилат, казват: „Имам власт да ти отнема живота, но не и да ти го върна.“ А за собствения им живот дори и не става дума. Както и за нашия.
Христос доказва своята царствена принадлежност, като извършва чудеса и знамения, така че Му се подчиняват и стихиите, и целият духовен свят, в това число демони, бесове, нечисти сили.
Христос доказва Своята царска власт и с това, че доброволно, като Цар, се спуска в ада и го побеждава, а после тържествено възкръсва от мъртвите и разкъсва връзките на смъртта: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?“(I Кор. 15:55)
Христос влиза в човешките сърца не триумфално, с царствен шум и блясък, а кротък и смирен чрез Святия Дух, чийто символ е мирният гълъб. Той е готов да продължи да ни служи вече вътре в нас с цел да промени нашата покварена природа и нашата „божественост“, наследена от грехопадението и от самия баща на лъжата, дявола, като я замени с истинската божествена природа, която е от Него- Божия Син, истинския Цар. Готов е по този начин да ни направи царско свещенство по Своя образ и подобие.
Той е предназначен за това, както пише ап. Павел: „Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници, предназначени по определение на Бога“ (Еф. 1:11). Каква радост трябва да обхване нашите сърца за това, че Бог е промислил не да ни назначава на работа в Неговото Царство, а да ни направи наследници, предназначени да бъдат царско свещенство.
Тук се поставя въпросът – а как се държим ние в този свят, вече като царско свещенство, с какво смятаме да го покорим, да го спечелим, да го победим. Ако се основаваме на нашата божественост от стария Адам, сме се провалили напълно. Ако тръгваме от истинската божествена природа, Божието Царство действително е достигнало до нас и е влязло в нас.
А това значи:
Христос наистина е възкръснал за нас.
Христос наистина е възкръснал в нас.
Христос наистина се е въздигнал на Небето и се е възцарил на царския престол.
Христос наистина е влязъл в нашето сърце и се е възцарил на нашия престол – престола на нашия живот и нашата съдба.
Така аз казвам „не“ на моята „божественост“, „не“ на моето царство, „не“ на моята воля. Да бъде Твоята наистина божествена воля, Царю мой и Спасителю мой!!!
Същият този Христос ще ни възкреси, дори да не доживеем до грабването на Църквата, или ще ни вземе при Себе Си на Небето. Ето кой е нашият Цар. Слава на Него и само на Него да се поклоним! Амин.
