Боже на нашите бащи, седнал на престол сред ярка светлина, колко богат, колко музикален е нашият език! Но когато се опитваме да говорим за Твоите чудеса, колко бедни изглеждат думите ни и колко немелодична става речта ни!
Когато разсъждаваме за плашещата тайна на Твоето Триединство, закриваме с ръка устата си. Стоим пред този „горящ храст“ и молим не да разбираме всичко докрай, а само да можем правилно да Те почитаме като един Бог в три Лица. Aмин.
Да размишляваме върху трите Лица на Бога, означава мислено да се разходим из Райската градина, като се движим на изток, и да стъпим в Светите земи. Нашите най-искрени стремежи да разберем неразгадаемата тайна на Троицата трябва да останат завинаги безрезултатни и само дълбокото благоговение може да предпази желанието ни от безпочвени предположения.
Някои хора отхвърлят всичко, което не могат да обяснят, затова отричат и че Бог е триединен. Те се взират във Всевишния със своя студен, спокоен поглед и си мислят, че Бог не може да е и един, и трима едновременно. Тези хора забравят, че целият им живот е обвит в тайна. Не признават, че всяко реално обяснение дори на най-простото природно явление е обвито в мрак и не е по-лесно да се обясни това явление, отколкото да се разкрие тайната на триединния Бог.
Всеки човек живее с вяра – както невярващият, така и посветеният на Бога: единият вярва в законите на природата, другият вярва в Бога. През целия си живот всеки трябва да вярва в нещо, макар и несъзнателно. Дори и най-ученият мъдрец може да бъде накаран да замълчи с един прост въпрос: „Какво?“. Отговорът на този въпрос винаги ще се крие в бездната от незнание, недостъпна за разбирането на който и да било човек. „Бог знае пътя й (на смъртта) и Той познава мястото й“ (Йов 28:23), но смъртният човек никога не знае това.
Томас Карлайл, следвайки Платон, описва чувствата на един човек – сериозен езически мислител, израснал в тъмна пещера, когато за първи път вижда изгрева на слънцето. „Колко бил удивен! – възкликва Карлайл. – Какво изумление го обзело при вида на това, което ние всеки ден гледаме с безразличие! Със свободно, открито възприятие на дете и в същото време със зрялост на ума, характерна за възрастния, той гледал целия спектакъл и сърцето му се възпламенявало… Тази скалиста земя, покрита със зелена трева и цветя, тези дървета, планини, реки, тези шумящи морета и огромният тъмносин океан, който се вълнувал отгоре, над главата му, разлюлян от вятъра, този черен облак, който постоянно променял формата си и от него идвал ту огън, ту градушка и дъжд. Какво било това? Какво? Цялата дълбочина, цялата същност на всичко това ние все още не знаем. И никога няма да разберем.“
Колко различно е нашето възприятие – възприятието на онези, които са преситени от чудеса. „Ние избягваме да мислим за това съвсем не поради своята великолепна проницателност – пише Карлайл, – а заради невероятното си лекомислие, заради нашето невнимание, защото не ни достига проницателност. Преставаме да се учудваме на това, защото не мислим… Наричаме огъня, излизащ от черния буреносен облак, електричество. С тон на учени хора четем лекции за него и получаваме някакво негово подобие, като търкаме коприна в стъкло. А какво всъщност е това? Откъде идва? Къде отива? Науката е направила много за хората, но е лоша онази наука, която се опитва да скрие от нас великата, дълбока и свещена безкрайност на незнанието, в която никога не можем да проникнем и над която цялата наука е като ципа над водна повърхност. Този свят дори сега, когато има толкова много различни науки, както и преди, си остава чудо – непонятен, загадъчен и непостижим за всеки, който се замисли над него.“
Проникновените, почти пророчески думи на Карлайл са написани преди повече от сто години, но оттогава нито едно постижение на науката и техниката не е обезценило тяхното значение и в това твърдение не е остаряла нито една точка или запетая. Ние, както и преди, не знаем. И за да не помислят лошо за нас, лекомислено повтаряме популярни научни термини. Обуздаваме мощната енергия, която преминава стремително през нашия свят. Управляваме тази енергия с най-голяма прецизност в автомобилите и в кухните си. Караме я да работи за нас, но все още не знаем какво представлява тя. Секуларизацията, материализмът и обсебващото присъствие на вещите угасиха светлината в нашите души и ни превърнаха в поколение от зомбита. Прикриваме пълното си незнание с думи и се срамуваме да се изненадаме от каквото и да било, страх ни е дори да произнесем думата „тайна“.
Без колебание Църквата проповядва учението за Троицата. Без да се преструва, че разбира, тя свидетелства за него, като повтаря онова, на което учи Свещеното Писание. Някои отричат, че в Библията се говори за триединен Бог, тъй като самата мисъл за тройственост и единство според тях е противоречие в терминологията. Но след като не можем да разберем защо и как листото пада от дърво край пътя, защо и как малко врабче се излюпва в гнездо на същото дърво, защо Троицата да е проблем за нас? „Мислите ни за Бога стават по-възвишени – пише Мигел де Молинос, – когато признаем, че Той е непостижим, недостъпен за нашия разум, а не когато си Го представяме по някакъв начин и Му придаваме красота, съответстваща на нашето несъвършено разбиране.“
Не всички, които са се наричали християни през вековете, са изповядвали учението за Троицата. Но вярата в Троицата от времето на апостолите е сияела над Църквата на Божия първороден Син в нейното пътуване през годините точно както присъствието на Бога във вид на огнен стълб е сияело над стана на израилтяните при пътуването им през пустинята, като е свидетелствало на целия свят: „Това е Моят народ“. Чистотата и силата следвали вярата. Под това знаме вървели апостоли, църковни отци, мъченици, мистици, автори на църковни песнопения, реформатори, борци за съживление на Църквата – върху техния живот и върху делата им стоял печатът на Божието одобрение. Въпреки че възгледите им се различавали в някои второстепенни детайли, всички те били обединени от това, че приемали и подкрепяли учението за Троицата. Вярващото сърце признава онова, за което Бог говори, без да се опитва да намери други доказателства. Да търсиш доказателства, означава да се съмняваш. Да намериш доказателства, означава да направиш вярата излишна. Всички, които притежават дара на вярата, ще разберат колко мъдри са смелите думи на един от първите отци на Църквата: „Аз вярвам, че Христос е умрял за мене, защото това е невероятно. Вярвам, че Той е възкръснал от мъртвите, защото това е невъзможно“.
Така се е отнасял към Бога Авраам, който въпреки всички реални доводи останал твърд във вярата, прославяйки Бога. Така се е отнасял към Бога Анселм – „вторият Августин“, един от най-великите мислители на християнската епоха, който бил убеден, че вярата трябва да предхожда всички опити за разбиране. Естествено, размисълът над истината, позната чрез откровение, идва след като е дошла вярата, но вярата се поражда там, където ушите слушат, а не там, където умът се отдава на разсъждения.
Вярващият човек стига до вярата не чрез мъдруване, той не търси потвърждение на вярата си във философията или науката. Този човек вика: „О, земьо, земьо, земьо! Слушай словото Господно!“ (Йер. 22:29). „Бог е верен, а всеки човек е лъжлив“ (Римл. 3:4).
Означава ли това, че учеността няма никаква стойност в сферата на религията, дадена ни от божественото откровение? Съвсем не. Ученият е изправен пред много важна задача, но нейните предели са строго ограничени. Задачата на учения е да гарантира чистотата на текста, възможно най-голямата му близост до първоначалния текст на Божието слово. Ученият може да сравни един пасаж от Писанието с друг, докато стигне до разбиране за истинския му смисъл. Но с това неговите пълномощия се изчерпват. Той никога не трябва да дава своята оценка за написаното. Не бива да се осмелява да предоставя смисъла, вложен в Божието слово, на преценката на своя ум. Ученият не трябва да отсъжда дали Божието слово е разумно, или неразумно, дали е научно, или антинаучно. След като смисълът на дадената част от Писанието бъде разкрит, този смисъл отсъжда за учения, а не обратното.
Учението за Троицата е истина за сърцето. Само човешкият дух е в състояние да премине през тази завеса и да проникне в Светая Светих. „Позволи ми да Те търся в стремеж – моли се Анселм на Господ, – нека се стремя към Тебе в търсене, позволи ми да Те намеря в любов и като Те открия, да Те обичам“. Любовта и вярата се чувстват като у дома си в тайната на триединния Бог. И нека разумът коленичи с почит, без да влиза в този дом.
Христос без колебание използва формата за множествено число, когато говори за Себе Си и същевременно за Бог Отец и Светия Дух: „И ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Той казва също: „Аз и Отец сме едно“ (Йоан 10:30). Много е важно да мислим за Бога като за единна Троица, без да смесваме трите Лица и без да разделяме единната им същност. Само по този начин можем да мислим правилно за Бога и само такива мисли са достойни за Него и за нашите души.
Именно това, че нашият Господ настоява на Своето равенство с Бог Отец, предизвиква гнева на набожните хора от Неговото време и в крайна сметка Го довежда до разпятие. Нападките срещу учението за Троицата, отправени два века по-късно от Арий и някои други, също са насочени към целта да бъде лишен Христос от Неговата божествена същност. Във времето, когато арианството се противопоставя на целия християнски свят, 318 отци на Църквата (много от които били осакатени или покрити с белези от изтезанията, претърпени при гоненията на християнството) се срещат в Никея и приемат Символа на вярата, част от който гласи: „Вярвам в един Господ Иисус Христос, Син Божи, единороден, роден от Отец, т.е. от същността на Отец, Бог от Бога, Светлина от Светлината, Бог истинен от Бога истинен, роден, несътворен. Единосъщен с Отец, чрез Когото е произлязло всичко както на небето, така и на земята…“.
Повече от шестнадесет века това е било и остава окончателната проверка за истинската принадлежност към християнството. Така и трябва да бъде, защото в тези думи на богословски език е формулирана накратко цялата същност на учението в Новия Завет за мястото на Сина в божествената Троица.
В Символа на вярата, приет от Никейския събор, се отдава почит и на Светия Дух, Който е Бог и е равен на Отец и на Сина: „Вярвам в Светия Дух, Господ, животворящ, изхождащ от Отец, почитан и прославян заедно с Отец и Сина“.
Ако не вземем предвид въпроса дали Светият Дух изхожда само от Отец или от Отец и от Сина, това твърдение в древния Символ на вярата се споделя както от западния, така и от източния клон на Църквата, а и от огромното мнозинство християни.
Авторите на Символа на вярата описват с голямо внимание взаимоотношенията между трите Лица на Троицата, като попълват празнините в човешката мисъл само доколкото е възможно, без да излизат извън границите, получени по вдъхновение от Божието слово. „В Троицата – се казва тук – няма нищо преди или след, няма нищо повече или по-малко, а и трите Лица са едно във вечността, обединени помежду си и равни“.
Как тогава тези думи се съгласуват с думите на Иисус: „Моят Отец е по-голям от Мене“ (Йоан 14:28)? Древните богослови са знаели това и са записали в Символа на вярата: „Равен на Отец в Своята божествена същност; по-малък от Отец в човешката Си същност“. И това определение привлича вниманието на всеки човек, който възнамерява сериозно да търси истината там, където светлината едва се вижда.
За да изкупи греховете на човечеството, вечният Син не е напускал Своя Отец. Докато е сред хората, Той говори за Себе Си като за „Единородния Син, Който е в недрата на Отец“ (Йоан 1:18), и като за „Човешкия Син, Който пребъдва на небето“ (Йоан 3:13). Допускаме, че тук има тайна, но не и объркване на понятията. Въплътил се в човешки образ, Синът скрива Своята божествена същност, но не я отрича. Единството на Бога прави невъзможно всяко отклонение от божествената Му същност. Когато приема човешка природа, Той не се принизява. Бог никога не може да стане по-малък от това, което е. Защото е невъзможно дори да си помислим, че Бог би могъл да стане различен от Този, Който е.
Трите Лица на божествената същност са едно цяло и имат една воля. Те действат винаги заедно и никога един от тях не прави дори най-малкото нещо без одобрението на другите двама. Всяко Божие дело се извършва от Троицата в нейното единство. Тук, разбира се, сме принудени да мислим за Бога с понятия, които са характерни само за човека. Мислим за Бога по аналогия с човека и в резултат на това не сме способни да познаем окончателната истина. Ако изобщо възнамеряваме да мислим за Бога, непременно ще приложим към Твореца онези мисли и думи, които обикновено отнасяме към Неговите творения. Съвсем реална грешка, която хората правят, често без дори да го осъзнават, е да възприемат трите Лица на божествената същност като трима души, които разговарят помежду си, обменят мисли и в резултат стигат до някакво споразумение. Винаги ми се е струвало, че Милтън в своя прочут „Изгубен рай“ има едно доста слабо място – когато трите Лица на Бога говорят помежду си за изкуплението на греховете на човечеството.
Докато Божият Син е на земята като Човешки Син, Той често разговаря със Своя Отец, Който Му отвръща. Като Човешки Син и сега Христос ходатайства пред Бога за Своя народ. Диалогът между Отец и Сина, записан в Свещеното Писание, винаги трябва да се разбира като диалог между вечния Отец и Човека Иисус Христос. Онова общуване, което се осъществява в един миг между трите Лица на божествената същност и съществува вечно, не познава нито звуци, нито усилия, нито движения.
Цари мълчание. Вечно мълчание –
Словото на Онзи, Който винаги говори,
то е никога ненарушимо.
О, Изумителни!
О, Достославни!
Не чува се ни песен, нито звук.
Безмълвие…
Така навсякъде и всеки час,
явявайки любов и мъдрост, сила, власт,
говори Божието скъпоценно Слово…
Фредерик У. Фабер
Много християни предполагат, че делата на Господ са разпределени между трите Лица на Троицата. Например, създаването на света се приписва на Отец, изкуплението на греховете на човечеството се свързва със Сина, а духовното новораждане се отнася към Светия Дух. Но това е вярно само отчасти, не напълно, тъй като Бог не може да се раздели така, че едно от Лицата да действа, докато другите остават пасивни.
В Свещеното Писание е показано как трите Лица са в хармонично единство, докато извършват всички велики дела в цялата Вселена.
В Библията се говори, че светът е сътворен от Отец (Бит. 1:1), Сина (Кол. 1:16) и Светия Дух (Йов 26:13; Пс. 103:30). Въплъщението в човешки образ е извършено и от трите Лица (Лука 1:35), въпреки че само Синът става плът и живее сред нас. В момента на кръщението на Христос Синът излиза от водата, Светият Дух слиза върху Него и гласът на Отец проговаря от небето (Мат. 3:16-17).
Може би най-прекрасното описание на изкуплението на греховете четем в Евреи 9:14, където се казва, че Христос чрез вечния Свети Дух „принася Себе Си непорочен на Бога“. И тук отново виждаме трите Лица да действат заедно.
По същия начин възкресението на Иисус може да се счита за дело и на Отец (Деян. 2:32), и на Сина (Йоан 10:17-18), и на Светия Дух (Римл. 1:4). Апостол Петър посочва, че спасението на всеки отделен човек е действие на трите Лица в божествената същност (I Пет. 1:2). Също така ап. Йоан уточнява, че Отец, Син и Свети Дух живеят в душата на християнина (Йоан 14:15-23).
Учението за Троицата, както вече изяснихме, е истина за сърцето. Фактът, че то не може да бъде обяснено удовлетворително, не говори против това учение, а напротив, е в негова полза. Такава истина може да бъде разбрана само чрез откровение, никой не е способен да си я представи.
Ейдън У. Тоузър
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<
