Както никога досега съвременният човек жадува за свобода, призовава другите към нея и сам я търси чрез промяна на политическите условия и изработване на „нов морал”. Но подобно на тънещия в гъсто блато, колкото повече движения прави, за да постигне свободата, толкова повече се засмуква от блатото, поробва се от всякакъв род зависимости, без някой да го тласка натам. Всяка от тях предизвиква страх, който преследва жертвата си и я принуждава да търси изход.
Това състояние на постмодерния човек, свободен от Божиите заповеди и наредби, втурнал се в бягство от установените общочовешки норми, които са средство за оцеляване и продължаване на рода, твърдо решен да не се съобразява с мненията на хората (не плащам данък „обществено мнение”), в крайна сметка го отвежда в неговото най-накрая извоювано лично пространство. Той е придобил желаната и очаквана политическа, религиозна, социална свобода и е заел своето място в обществото, но не е приел обществото като свое, тъй като е влязъл в него не за да даде, а за да консумира, да го използва за личните си егоистични цели. След като ограбва обществото, застрашен от него и неговите норми, човекът прави рязък завой към себе си и тогава, както никога, заговаря за личното си пространство. Това пространство се възпява много и се смята за най-голямото постижение на съвършената свобода. Но не след дълго там човекът намира унищожаваща го бездна – както когато открива атомната енергия, от която не само се страхува, но и не знае как да се спаси.
В това лично пространство няма правила, няма контрол на съвестта, няма ограничения на желанията и на либидото, няма граници при задоволяването с всичко, което окото вижда и ухото чува, всичко, което досега е било забранено. В личното си пространство човек се оказва сам в своята тъмнина. И смята, че е стигнал до принципа на нирвана – будистко понятие, често превеждано като рай, но всъщност със значение изпразване. Нирваната е свързана с несъществуването, нищото, свободата, празнотата.
Но в момента на триумфа от голямата „победа” и себепризнание човек не забелязва как в ушите му звъни тишина, защото няма никой, всички са изхвърлени вън от пределите на неговото царство – личното му пространство. Той се вглежда и не вижда и не чува никого, освен страха, който го преследва навсякъде, ужаса, който го дебне и го следи от всеки ъгъл, наднича и издава звуци, шепне тихо, но с постоянство като властелин, издевателстващ над победената си жертва. По тази причина се появява всекидневно желание за „спокойствие”, за бягство от възбудата – пристрастяване към алкохола и наркотиците, склонност да се потопиш в книги или филми, копнеж да почиваш и да спиш.
Откъснат от чистия духовен свят и реалната заобикаляща го среда човекът, след като навлезе в личното си пространство, става роб на своето „То” или „Ид” (според терминологията на Зигмунд Фройд), което е хаотично, биологично, не познава и не приема правила, иска само задоволяване тук и сега.
„То” или „Ид”, това са инстинктивните, примитивни, вродени аспекти на личността. Функциите му са изцяло в сферата на несъзнателното. Тъкмо тук е царството на тъмните сили, които се нуждаят от такава среда, защото са представители и инициатори на хаоса в духовната тъмнина. Нека си спомним думите на Христос: ”Ако окото ти е лукаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено. И така, ако светлината в теб е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината!” (Мат. 6:23). „То” е най-старата изходна структура на психиката, изразява първичния принцип на човешкия живот.
Това всъщност е старата природа, за която говори ап. Павел: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?” (Римл. 7:24). Същото психодуховно болестно състояние се разкрива в книгата Откровение: „Понеже казваш: „Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол” (3:17).
Богословско тълкуване на причинно следствените връзки при страха
„Но Бог знае, че в деня, когато ядете от него [плода на дървото], ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5).
Това е обещанието на Сатана, който подмамва първите хора за привилегията, която ги очаква след нарушението на Божието Слово, а то е ограничение с цел да ги опази от страха и ужаса като оръжие на тъмния демоничен свят. Оттогава, от зората на своето съществуване човекът познава страха: „Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих” (Бит. 3:10).
„Ще бъдете като Бога”, означава «ще отхвърлите истинския Бог», защото не може да съществува друг, подобен и равнопоставен на Него. Самото желание да станат богове кара първите хора да се противопоставят и да отхвърлят своя Бог като Творец. Те не се замислят, че само единственият Бог може да съществува като съвършен и самодостатъчен, а човекът, Неговото творение, е ограничен и неспособен да съществува без Него.
По-късно чрез Мойсей Бог предприема мерки, за да възстанови човека и да го освободи от страховете му. Той предупреждава израилтяните: «Да не си правите идоли или кумири… за да им се покланяте, защото Аз съм Господ, вашият Бог» (Лев. 26:1). Това означава: не ставай идол за себе си, за своето «То», в собственото си лично пространство, в което ще се изгубиш и ще изчезнеш, разтворен в своята тъмнина и разкъсан от страховете и ужасите си, които те дебнат отвсякъде. Ето и причината да полудеят такива надменни със своите плътски умове хора като Ницше и други философи, които се изправят срещу своят Творец и се наричат богове. Бог ги оценява така: «Затова възнегодувах против това поколение. И казах: «Винаги се заблуждават в сърцата си, те не са познали Моите пътища.»
Като вижда как човешкото сърце е способно да се заблуди подобно на овца в своите собствени лабиринти на мъдруване и празно философстване, Бог поставя необходимите ограничения с цел Неговото творение да не прекрачи огражденията и да не се провали в пропастта на своето безумие: «Ако пък Ме не слушате и не изпълнявате всички тия заповеди, ако презрете Моите наредби, и ако душата ви се погнуси от Моите закони, тъй че не ще изпълнявате всичките Ми заповеди, като нарушите завета Ми, то и Аз ще постъпя с вас тъй: ще ви пратя страхотии, изтощение и треска, от които ще отслабнат очите и ще се измъчи душата…” (Лев. 26:14-16 СИ).
Дори животните се обуздават, когато им се сложи юзда и се дресират, а човекът, неговото „То” не се подчинява на нищо. Инстинктите и рефлексите му са по-силни от всичко, което се опитва да ги укроти. Бог разкрива това състояние чрез едно сполучливо сравнение: „Чуйте, небеса, и дай ухо, земьо. Защото Господ е говорил, като е казал: „Деца отхраних и възпитах; но се разбунтуваха против Мен. Волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си; а Израил не знае, народът Ми не разсъждава. Уви, грешни народе, народ, натоварен с беззаконие, роде на злодеи, деца, които постъпвате разтленно! Изоставиха Господ, презряха Светия Израилев, отделиха се и се върнаха назад” (Ис. 1:2-5).
Психологическо и богословско тълкуване на страха
Р. Стаматов пише, че страхът е една от най-рано преживяваните емоции. Появата на страха изразява промяната в интенциите на съзнанието. Той се позовава на Боули, който посочва два типа фактори, пораждащи страх: вродени – самота, непознатост, внезапно променяне на стимула, болка; производни – тъмнина, непознатост и т.н. Всички говорят за ограничението на човека и неспособността му сам да се справи с тях. В своето желание да се измъкне той прибягва към окултна практика, която го тласка в още по- голямата бездна на свръхестествения страх – от усещането за присъствието на тъмните сили във вид на дух, полтъргайст и т.н.[1]). При невротичния човек всичко е различно – мисленето, чувствителността и държанието му са подвластни на страх, който надхвърля многократно нормалните граници и не може да бъде обоснован с думи. Не без причина Рийман характеризира невротичните разстройства преди всичко като „форма на страх”. При някои хора стръхът може да прерасне в болест, която да контролира целия им живот. Психолозите определят това като страхов синдром. Д. Адамс пише: „Човек, който обича, търси възможност да дава,… а човек, който се страхува, очаква нещо да му се случи.»[2] Той поставя въпроса: «По какъв начин любовта се противопоставя на страха? Обърнете внимание, че любовта е жертвена, а страхът изисква защита.”[3]
Естественият страх
Страхът както при човека, така и при животните се определя като инстинктивна реакция на потенциална опасност. Той е задействан като закон у човека и в животните, когато се разпечатва злото, породило агресията в зората на нашето съществуване. Думите на Адам: „Чух гласа Ти в градината и се уплаших… и се скрих” (Бит. 3:10) са ярко свидетелство за това. Няма съмнение, че страхът има биологична същност. При съществуваща опасност, определени зони от мозъка – амигдала и хипоталамус – се активират, за да контролират физическия отговор на страха. Физически реакции свидетелстват за биохимичните процеси, които са предизвикани от адреналина и хормона на стреса – кортизол. Това е естественият страх, който присъства у всички хора. Той може да бъде контролиран и ако няма биохимични нарушения в организма, служи като защитен механизъм. Този страх е приемлив и не нарушава всекидневния ритъм на живота ни.
Другият страх е този, който е способен да ни извади от равновесие и да предизвика ужас от нещо, което не се е случило. Такъв вид страх, който е ориентиран към бъдещето, без да има основание, се определя като тревожност. Той е неприемлив и от богословска гледна точка е суетен, изразява липса на сигурност, увереност, упование и доверие на Бога.
Когато дадена опасност вече е предизвикала страх, тревожността продължава да съществува, защото човек не знае какво предстои и не може да контролира предстоящите събития. Библията нарича това ходене в тъмнина: „И ще ходиш, пипайки всред пладне, както слепият пипа в тъмнината, и не ще имаш успех в пътищата си; а ще бъдеш само притесняван… и не ще има кой да те избави” (Вт. 28:29 СИ).
Това състояние е предпоставка за паническия страх, който е внезапен психофизически отговор на нереалистичен, ирационален страх, засягащ добрата физическа и психическа кондиция.
„Ще обърна лицето Си против вас, и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви, и вие ще бягате, кога ви никой не гони” (Лев. 26:17 СИ).
Симптомите при страхова невроза са: панически страх, ускорен сърдечен ритъм, световъртеж, напрежение в главата. Страдащите от това заболяване имат натрапчивата представа, че ще умрат или ще полудеят. Пациентите са неагресивни и с потиснати емоции.
Страх от Бога
Соломон пише няколко пъти за значението на позитивния страх от Господ: „Страхът от Господ е начало на [или главна част от] мъдростта; но безумните презират мъдростта и поуката” (Пр.1:7)]; „Страхът от Господ е начало на мъдростта; и познаването на Светия е разум” (Пр. 9:10).
Страхът от Господ не е животински, а е проява на благоговение пред Него като пред Твореца, Който осигурява на човека пълна безопасност, защита, закрила и истинска свобода от страхове, ужаси, боязън и безпокойство за настоящето и бъдещето.
Най-добри резултати в борбата със страха дава рехабилитацията, която се състои в постепенно увеличаване на съприкосновението на пациента със стресовия фактор или поведение, което отключва страха и напрежението. Този метод на рехабилитация се прилага най-често при лечението на паническо разстройство. Но нека видим най-съвършения метод за рехабилитация, който предлага Бог за своето стресирано, уплашено творение.
„…Тогава светлината ти ще изгрява в тъмнината и мракът ти ще бъде като пладне“ (Ис. 58:10).
Това е обещание на Бога към тези, които изпълнят Неговите условия за истински пост. Днес много хора постят и говорят за това, мнозина се упражняват повече в изпълнение на религиозни инструкции или научни препоръки с цел пречистване, отслабване и т.н., но тази категория „постещи” продължават да бъдат в тъмнина и тяхната светлина още не е изгряла, не е възкръснала от тъмнината, която носи в себе си ужаси, страхове, боязън, тревожност, безпокойство. Подобни чувства обсебват постоянно човешката психика и я гипсират до такава степен, че хората не са способни да живеят и да се радват на живота.
Докато човекът остава в своето собствено лично пространство, което е място на тъмнина и мрак, без присъствие на божествената светлина, той е изпълнен със страхове, ужаси и всякакъв вид безпокойства, защото не е бог и никога няма да стане. Неговата неспособност да си осигури бъдеще и пълна безопасност винаги ще го преследва и ще го убеждава, че не е защитен.
Давид възпява Господ така: „Ти, Господи, си мое светило; Господ просветлява моята тъмнина” (II Цар. 22:29 СИ).
Божието присъствие осигурява съвършения мир, за който Христос говори в Йоан 14:27: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои.” Ето го отговора на проблема със страха.
В момента, в който човекът се върне при своя Господ, Който е Господар на неговия живот, и Го приеме в своето лично пространство, той придобива истинска сигурност и съвършен покой. Затова Христос започва Своята спасителна мисия с призива: ”Елате при Мене всички, които сте отрудени и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28 СИ).
Единственият Господар, Който проявява истинска грижа за Своите деца и умира за тях, възкръсва и се връща към всеки, който Го призове в своето лично пространство: «Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен” (Откр. 3:20).
Чрез процеса на освещение човекът става все по-свободен от страховете си, като се преобразява – от слава в слава: „А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода. А всички ние с открито лице като в огледало, като гледаме Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Господния Дух” (II Кор. 3:17-18).
Давид, когото Бог издига до царския престол, вижда, че и там няма сигурност и свобода от страха, и признава, че гаранцията е в Господ и в Неговото присъствие. Веднъж усетил се самотен, изоставен, той извиква: „В смущението си мислех: отхвърлен съм от Твоите очи; но Ти чу гласа на молитвата ми, когато викнах към Тебе” (Пс. 30:23 СИ).
След получения отговор на молитвата и молбата си той придобива спокойствие, мир и споделя: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен” (Пс. 22:1-7 СИ).
Приемането на Твореца в своето лично пространство води до приемане и на своите близки, което кара човека да изпитва истинско щастие и блаженство, че може да обича, да прощава и да не се страхува дори от враговете си, защото съвършената любов пропъжда страха. „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е стигнал до съвършенство в любовта” (I Йоан 4:18).
Ап. Павел, когато вижда коринтяните, изплашени да не се намеси някой в личното им пространство, което е празно, без любов към ближните и към самия него, пише: «Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено. Вам не е тясно в нас, а е тясно в сърцата ви. За равна отплата (говоря като на чеда) разширете се и вие. Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.” Затова: „Излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери”, казва Господ Вседържител” (II Кор. 6:11-18 СИ).
Това състояние обаче не е константа, ако човек не пази себе си в чистота. Някога изречената лъжа се връща и отслабва личността. Да си спомним историята на Яков. „Яков, като се уплаши много и се смути, раздели хората, които бяха с него, и стадата, говедата и камилите на две дружини” (Бит. 32:7 СИ). Липсата на сигурност и увереност, причинена от спомена за миналото, се вижда и когато братята на Йосиф решават да се освободят от него, да придобият свобода за своите действия, без какъвто и да било контрол. Те го продават, изхвърлят го от своето пространство, но не се освобождават от страха и ужасите, които с времето ги сполитат.
В Бит. 42:28 СИ четем: „И рече на братята си: среброто ми върнато; ето го в чувала ми. Смути се сърцето им, и те с трепет думаха един другиму: какво стори Бог с нас?”
Извършените грехове и престъпления са първопричината човекът да бъде преследван от страха и ужаса. Няма психологическа методика, няма средство за освобождаване от страха от наказанието за извършеното престъпление – нито в общественото, нито в личното пространство.
Когато човек е навлязъл в окултния свят, неестественият страх го преследва денонощно. Такива хора не могат да спят на тъмно, без присъствието на някой от близките им, но дори и тогава се събуждат в тревога и безпокойство. Те не могат да остават сами в стаята дори денем.
Ето защо трябва непременно да се обърнат към свещенослужители, които могат да извършат душегрижителска работа по тяхното освобождение.
Важно е накрая да споменем и страха при малките деца. Страхът при децата се появява, когато те се чувстват недостатъчно защитени от своите родители и близки. Този страх може да навреди при формирането на тяхната психика и на физическото им здраве, като предизвика проблеми в бъдещия им живот. Най-опасното явление е уплахата, преживяна от различни ситуации, които децата не са способни да преосмислят. Това са уплаха от куче, от страшни сънища, от полтъргайсти, от падания, стряскане от приятели или от възрастни, които ги заплашват.
Родителите трябва постоянно да следят за ситуации, които могат да я предизвикат, за да няма последствия – както психодуховни, така и психофизиологични (запъване, енуреза и т.н.). Детето непременно трябва да бъде заведено при презвитери, дякони, проповедници, свещеници (обаче християни), за да извършат молитва за снемане на уплахата. Но в никакъв случай не при баби, врачки, гледачки или ходжи, които извършват окултни действия и чрез това дават временно облекчение, а след това правят човека зависим от окултните тъмни сили – те впоследствие го довеждат до психично разстройство или наркотична, алкохолна или друга зависимост. Най-често такива хора остават предразположени към депресия и шизофрения.
Само Христос може да възкреси и изведе от пещерата на тъмното, изпълнено с ужаси и страхове лично пространство всеки, който извика към Него с вяра за помощ и изцеление. И той ще излезе, както Лазар, жив от гроба и ще тръгне към своя Спасител, Който му е заповядал: „Лазаре, излез вън!”. Не е ли време да чуем и ние тези думи и да излезем от собствената си тъмна бездна и да тръгнем към своя Възкръснал Христос?
[1] Стаматов, Р. Детска психология. Пловдив, Хермес, 2006, с. 117.
[2] Адамс, Д. Учебник по христианскому душепопечению. Харьков, 2002.
[3] Пак там.