Иван Вълков
Четиво за18 мин

Страдания за благословение

 

Един велик учен мъж, преживял два живота – първия без познанието на живия Бог и другия със Бога и за Бога, горещо препоръчва: „За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христос Иисус“ (I Сол. 5:18).

По природа човек винаги благодари само за хубавите наглед неща. А тези, които живеят в охолство, не просто забравят да благодарят, но смятат това за унижение, защото се изживяват като царе, дори като богове. Съвременният човек прави всичко възможно да не бъде обезпокояван. Философията на солипсизма и хедонизма е стигнала своята кулминация. Затова се приемат законите за евтаназията – законно убийство чрез осъзнато действие, за да не се преживяват мъчителни болки. Но в цялата тази идеология има нещо, което не се казва и не се коментира – вечното страдание, а то е неизбежно и там вече няма евтаназия. Никой и с никакви средства не може да го надмогне, ако на тази земя не преживее психо-духовното страдание, което води към покаяние. Апостол Павел пише: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (II Кор. 7:10). 

„За всичко благодарете.“ В Стария Завет няма такава заповед. Богът на израилтяните в техните очи е Бог на благоденствието,  благополучието, победите. Това е разбираемо, защото Той им създава страхотни условия, като в лицето на Авраам ги благославя, избавя ги от Египет и ги въвежда в Ханаанската земя, предоставя им Едемска градина. Бог изгражда една държава, на която другите се възхищават, особено по времето на Соломон – как да не благодариш? Но какъв е краят на този народ? Наистина ли благодарят, или за кратко време се променят до неузнаваемост, така че се налага да преминат през катарзис, който историята описва доста подробно?

Само в Новия Завет се разкрива истината, че трябва да благодариш за всичко. Но как да вместим тук и страданията, болките, мъките, загубата на близки и роднини, смъртта? Христос казва: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако умре, принася много плод“ (Йоан 12:24). Процесът на гниенето не е лесен за нещо живо, здраво и силно по природата си. Но за да се роди новото, другото трябва да умре, да премине през един процес на раздяла и болка. То изведнъж започва да се променя, да бъде унищожавано от новата среда. Зърното се озовава в суровата земя – тъмна, мрачна, влажна – и там започва бавно да умира. В такава  среда човекът не е способен да благодари, ако не е новороден от Бога. По тази причина няма подобна заповед в Стария Завет.

В процеса на страдания, който води до решаваща промяна, реакцията на нашата човешка природа минава през няколко етапа. Отначало, когато осъзнаваме, че влизаме в тежката фаза на мъките, крещим: „Не, не, само не на мен!“, „Само не на детето ми! Само не това и не сега!“ Втората фаза е съпротива. Като християни започваме усилени молитви, пост, търсене на изход в конвенционалната медицина и в нетрадиционните методи, естествено – съобразени със Светото Писание. Третата фаза е сключване на договор или сделка. Даваме оброк един на друг и на Бога, само да оздравеем. Четвъртата фаза е примирение. В душевната си агония накрая казваме: „Да бъде Неговата воля.“

Самият Бог Творец също преживява духовни, душевни и телесни страдания. Духовните идват от това, че творението Му не се обръща към Него, за да има вечен живот, а продължава да върви по своите пътища, които водят към вечна гибел. По тази причина Той праща Своя единороден Син на земята – да се въплъти в човешко тяло, да яви славата на Баща Си, да пострада, да възкръсне и чрез това да ни доведе при Бог Отец.

Душевните страдания на Бога са предизвикани от факта, че Неговото Творение не иска да Го разбере, пренебрегва посланията Му, чрез които Той търси общуване със Своите земни деца. Бог страда и защото вижда как те се мъчат, плачат. Когато Лазар умира, Господ Иисус се просълзява, докато гледа мъката на неговите сестри. И днес Христос, Който е влязъл в небесата и е въвел човешката природа там, продължава да страда за нас: „Защото ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях“ (Евр. 4:15).

Телесните страдания Бог преживява в лицето на Иисус Христос, докато Той е на земята. Тогава изпитва върху Себе Си бичуване, забити тръни в главата, плесници от войниците. В Гетсимания потта Му е като капки кръв. 

Неговите страдания имат смисъл и цел – да  не страдаме ние. А какъв е смисълът на нашите страдания и защо Бог ги допуска?

  1. Страданията променят изцяло нашето разбиране за живота. Препоръчвам на всеки да прочете Йов – една от най-древните философски книги с неизмерима дълбочина на човешката мисъл.
  2. Страданията ни смиряват. В Псалм 118:67-68 цар Давид разкрива причините за страданието и необходимостта от него: „Преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово.“ Той вече познава Бога, Неговите закони и същността Му. Давид не само се смирява, а и благодари за страданията.

В Царството Божие с гордост не се влиза. Гордостта предизвиква ропот, недоволство, които са противни на Бога. Той ни изпраща скърби, за да ни смири пред Себе Си: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (I Пет. 5:5).

  1. Страданията изработват у нас състрадание, милосърдие и милост. Без тях човекът се превръща не само в животно, а и в робот, неспособен да скърби и да се мъчи. За нас е щастие, че Бог изработва в характера ни съчувствие и благодарност за страданията, които допуска в живота ни. Ап. Павел призовава: „Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайте си един на друг, както и Бог ви прости в Христос“ (Еф. 4:32).
  2. Страданията носят утеха. Те ни дават възможност да познаем Бог Отец като Утешител. Няма човек, който да не се нуждае от утеха по време на страдания. Ако на тази земя се случва рядко близките да ни утешават по правилния начин, не просто да ни ожалват, за голяма радост на новородените християни, които познават Бога, те получават утешение непосредствено от Него – като свръхестествено явление: „Когато се умножават моите скърби в сърцето ми, Твоите утешения услаждат душата ми“ (Пс.93:20).

Във Второто послание към коринтяните (1:3-11) ап. Павел говори за Бога като Утешител: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха…“ Тази утеха от Бога ти дава такава сила за живота – да  се бориш, да преодоляваш всичко, така че нищо да не може да те спре – никаква агресия, никакви болести и страдания.

Когато едно дете тича, пада, удря се и от коляното му руква кръв, то се втурва към майка си. Защото там ще получи утеха. Когато майката или бащата го прегърнат, утешат и успокоят, то разбира още по-ясно, че това са неговите родители. С времето детето започва да осъзнава защо е трябвало да мине през тези страдания – за да разпознае загрижеността и състраданието на майка си и татко си.

Някои се опитват да обвинят Бога – защо допуска страданията на децата? Представете си едно дете, което гледа  някакво хубаво цвете – на него е кацнала пеперудка. Детето тръгва натам, посяга да я хване, обаче не забелязва, че под храста започва пропаст… Изведнъж две ръце го хващат. То плаче, защото иска да хване пеперудката. Възможно е дори да удари майка си, а тя го предпазва от страшна опасност.

Така Бог Отец, когато допуска страдания в живота ни, всъщност ни предпазва от нещо ужасяващо, което ние не виждаме. Нещо, което Той ни отнема, а ние го искаме, молим за него, негодуваме, огорчаваме се и не знаем, че това е Божието спасително действие за нас.

  1. Страданията ни дават възможност да преживяваме реалното Божие свръхестествено присъствие и проявление чрез Светия Дух. Христос говори за това: „И когато ви предават, не се грижете как или какво да говорите; защото в онзи час ще ви бъде дадено какво да кажете; защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, Който говори във вас“ (Мат. 10:19-20). Апостол Петър страда за името Христово, бият го пред Синедриона, но когато се връща оттам, не започва да се оплаква пред църквата: „Подиграха се с мен! Какъв е този Христос и какво е това християнство? Църквата е губеща! Аз бях дотук!“ Обратно, изпълнен със Светия Божи Дух, Петър казва: „Братя и сестри, аз се удостоих да пострадам заради Христос!“ Някъде прочетох, че ангелите ни завиждат, защото не могат да страдат за Бога, както ние страдаме. Но според мен ние сме удостоени повече от ангелите – да страдаме заради доброто, заради истината, заради Бога, заради верността си към Него. А като страдаме за Него, и да се прославим, когато издържим всяко изпитание: „Ако сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христос, и то само ако с Него страдаме, за да се и прославим с Него“ (Римл. 8:17).
  2. Страданията изработват у нас търпение. Слава на Бога за най-добрия инструмент, чрез който Той изработва у нас дори дълготърпение – това са страданията чрез децата ни. Те започват да ни отнемат съня и ние не можем да се оплачем, да подадем жалба в съда. Просто търпим, докато пораснат, и чакаме с надежда, че всичко ще се промени. Затова е необходимо семейството – там децата плачат, а ние не можем да им се сърдим, нито да ги изоставим, просто продължаваме още повече да ги обичаме. И тогава нещо у нас се променя, пречупва се. Апостол Яков пише: „Ние облажаваме търпеливите. Слушали сте за търпението на Йов и видяхте какъв край му даде Господ, защото Господ е много милосърден и състрадателен“ (Як. 5:10-11).
  3. Страданията ни спасяват от беди. Бог оприличава човека на заблудена овца. Той се залъгва много бързо, особено с удоволствията. Ето какво казва Бог на израилтяните, когато тръгват по пътя на отстъплението: „Когато изпаднеш в скръб… ти ще се обърнеш към Господ, твоя Бог, и ще послушаш гласа Му. Господ, твоят Бог, е Бог благ и милосърден; Той не ще те остави, не ще те погуби и не ще забрави завета с твоите отци” (Вт. 4:29-31). Бог винаги очаква човека, когато сред допуснати страдания и скърби той идва на себе си. Блудният син си спомня за баща си, когато го постигат скръб и страдания. Едва тогава той се връща. Така Бог Отец, когато вижда някой християнин да отстъпва, му праща страдания и скърби, за да възстанови духа му, светилника му – да не мъждее, а да гори и да свети.
  4. Страданията имат предупредителен характер. Бог ни спасява не само от земните беди и опасности, но и от бъдещите, за които Христос говори: „Там ще бъде плач и скърцане със зъби (Лука 13:28). В Притчата за богаташа, като вижда изобилната си реколта, той започва да благодари, само че не на Бога, а на себе си. Изведнъж си представя как всичко това, което вижда, ще мине през неговия стомах и нищо няма да попадне в чужда уста, особено гладна. За да запази цялото си богатство, решава да построи големи житници и тогава да каже на душата си: „Яж, пий, весели се!“ Но Бог му отвръща: „Безумецо, тази нощ ще ти поискат душата; а това, което си приготвил, на кого ще остане?” (Лука 12:16-20).

В началото на XIX в. Наполеон Бонапарт е най-известната личност в света. Завладява почти цяла Европа. Нищо не може да го спре. И ето, когато се изправя пред стените на Москва, заповядва в гордото си заслепение да напишат на едно знаме: „Небето е Твое, земята е моя!“ От този ден започват нещастията на Наполеон. Генерал Кутузов го разбива и пропъжда остатъците от жалката му армия извън пределите на Русия. Тогава на друго знаме руски офицери заповядват да се напише: „Гърбът е твой, а бичът – Мой!“ Великият завоевател завършва живота си, заточен на о-в св. Елена. И там, смирен от Божията десница, той пише знаменателните думи: „Александър, Цезар, Карл Велики и аз създадохме велики царства. Но върху какво основахме произведенията на своя гений? Върху силата. Само Иисус основа Своето Царство на любовта, та и до ден-днешен има милиони хора, готови да умрат за Него.“

  1. Страданията ни усъвършенстват. В Евр. 2 :10 четем: „Защото подобаваше на Онзи, заради Когото е всичко и от Когото е всичко, след като приведе в слава много синове, чрез страдания да усъвършенства Началника на тяхното спасение.“ Време е да осъзнаем докрай, че ние сме от Него и рано или късно ще застанем пред Него. Време е да се замислим какво е преживял Той за нас.

„Той беше презрян и унизен пред хората, мъж на скърби и изпитал недъзи, а ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние не Го смятахме за нищо“ (Ис. 53:3). Христос страда и приема страданията доброволно. Благодарил ли си поне веднъж на Бога за трънения венец, за страданията Му не само на кръста, а и в ада, където отива, така че ние да не страдаме вечно? Аз лично благодаря на Бога за страданията, които Той наскоро допусна в нашия живот. Когато решихме да подсилим молитвения си живот с моята съпруга, която вече е във вечността, като коленичихме, си спомнихме само трудностите, страданията и, естествено, избавленията, победите. Бог ни водеше в молитвата чрез Духа, да си припомним как навсякъде се виждаше Неговата ръка и Неговото рамо беше под нашия малък кръст на страдания скърби, преживени за Неговото име.

Не е ли време да се научим да приемаме и чашата на страданието, като благодарим за него? Христос познава чашата на страданието – нейното духовно, душевно и физическо съдържание, – знае и какви ще са резултатите от нея. Ние ще можем да се съгласим осъзнато да я приемем и да я пием, а накрая и да благодарим едва след като разберем смисъла на страданието и съдържанието на тази чаша. Тогава няма да повторим думите на Петър: „Господи, това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22). А ще кажем думите на Христос: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а – както Ти“ (Мат. 26:39).

  1. Страданията прокарват разделителна линия. Когато един човек е успял, живее в благоденствие, всички му се покланят, проявяват „голямо приятелство“. А щом навлезе в изпитание, се откриват съвсем други чувства, изплуват прикритата антипатия и истинската същност на „приятелството“. Така става с праведния Йов – всички, включително и жена му, рязко променят отношението си към него. Той казва: „Присмехулници са моите приятели! Към Бога сълзи окото ми“ (Йов 16:20). Да си спомним и за Христос, висящ на кръста. Тези, които са яли от Неговите ръце, които са получили изцеление, които са облажавали Него и майка Му, викат не само „Разпни Го!“ а и: „Ако си Син Божи, слез от кръста!… Спаси Себе Си!“ (Мат. 27:40).

В моя скромен живот съм изпитал това неведнъж – Бог ми е изявявал истинските приятели не когато са се ползвали от мен и моето, а когато съм изпадал в трудности и изпитания, особено когато дяволът и неговите слуги са правели всичко възможно, за да ме обвиняват и изобличават. Но аз не спирам да благодаря за тези страдания, които ми отваряха очите за това, на кого наистина мога да разчитам в настоящето и в перспектива. Така Симеон изрича пророчество пред Йосиф и Мария: „Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израил и за предмет на противоречия – и на самата тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35).

11.Страданията ни правят съпричастни към Христовите мъки. Двама от учениците на Иисус Го молят да изпълни тяхното желание да седнат единият отдясно, а другият отляво на Него в Царството Му на небесата. А Той ги пита: „Можете ли да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?“ Те Му отговарят, без да се замислят: „Можем“ (Мат. 20:22). Впоследствие сигурно неведнъж са си спомняли своите думи, особено по време на страданията си заради Христос.

Ап. Павел издига участието в страданията на Христос  като приоритет в неговата нова ценностна система. След като постига всичко, така че дори става гонител на християните, т.е. изпитва и садизма наред с удоволствията, изведнъж всичко се променя след срещата му с възкръсналия Христос: „Смятам, че и всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох и всичко смятам за смет, за да придобия Христос и да се намеря в Него, имайки не своя, от Закона, праведност, а придобивана чрез вяра в Христос, сиреч праведност от Бога чрез вяра“ (Фил. 3:8-11).

  1. Предсмъртните страдания развързват връзките ни със земния живот. Тук ще споделя нещо лично, преживяно наскоро. Ще разкажа накратко как моята възлюбена съпруга Светлана си замина от този свят.

Вечерта в неделя, на 11 декември 2016 г., предупредих децата за разговора ни с нея и за усещането, че се приближава денят на раздялата ни. Сутринта в понеделник започна голямото изпитание: болките нарастваха, а лекарствата не помагаха – дори най-силното обезболяващо, което даде лекарят от „Бърза помощ“. Кръвното й падна до такава степен, че нито един прибор не го хващаше. Към обяд Светлана, умиротворена в духа, като знаеше къде отива,  поиска да се помоля за нейното заминаване от този свят. Не беше лесно да се съглася, при положение че дъщеря ни беше на път със семейството си от Бургас. Битката за живота на Светлана продължаваше чрез молитви, масажи за поддръжка на жизнената дейност в тялото й и лекарства, от които не се повлияваше.

Когато най-сетне се събрахме, тя се прости с всички и отправи последни пожелания в пълно съзнание. Децата поискаха да бъдат благословени от нея чрез молитва. Тя го направи и отново ни призова да се помолим за преминаването й от този свят в небесата. Ако предишния ден до обед аз сам лично преживях агонията на Гетсимания, когато след часове молитви успях да кажа думите: „Господи, да бъде не моята, а Твоята воля!“, сега трябваше да ги изречем всички, коленичили пред Бога със сълзи, в страшни душевни страдания.

След молитвата Светлана поиска да останем само двамата. По едно време за малко се успокои. Изтощен, легнах до нея, за малко да възстановя силите си. Държах я за ръката и затворих очи. Когато ги отворих, видях че у нея се е появил някакъв живец. Попитах я: „Може би ще се върнеш?“ Тя каза: „С удоволствие.“

Беше готова да остане не за да вземе още от живота – ядене, пиене и т.н. От години тя спазваше диета заради болния си стомах и живееше много скромно. Но от последните ни разговори знам, че изпитваше това, което ап. Павел преживява: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христос, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас“ (Фил. 1:23-24). Светлана много ни обичаше. Също така, като много отговорен и стриктен човек, се притесняваше за недовършената работа. Тя искаше да остане, за да продължи да ни служи, да помага, да бъде полезна на всички, не само на най- близките, а на цяла България, която беше обикнала.

След броени минути отново започна силна агония. Тогава в безсилието си да й помогна извиках със силен глас в молитва: „Господи, сега наистина я прибери, за да не се мъчи повече!“ Агонията продължи най-много половин час. Така за кратко тя преживя не само Гетсимания, а и своята Голгота на временна раздяла с онези, които така силно обичаше.

Смятам, че Бог допусна тези кратки и силни болки, за да може съпругата ми да се раздели с нас, да няма време за жалене, защото там я очакваше друг живот, в друго измерение. Така на Голгота Христос извиква в силните Си болки: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ И преживява Своята телесна раздяла с Бог Отец навреме.

* * *

Чувал съм да казват, че животът е огромна ковачница, където душата се калява в горнилото на страданията и се подготвя за небето. „И така, принасяй страданията като добър воин на Иисус Христос“ (II Тим. 2:3). Чрез скърбите Бог ни предпазва от много и огромни беди. Онези, които не знаят какво е болест, скръб, неуспех, се възгордяват и самозабравят.

Преди Христос да получи венеца на славата, трябва доброволно да понесе венеца от тръни. Когато страдаме не като наказание, а като изпитание, трябва не само да благодарим, а да се радваме, макар и през сълзи: „Но доколкото участвате в страданията на Христос, радвайте се, та и когато се яви Неговата слава, да се възрадвате и развеселите“ (I Пет. 4:13).

Не трябва да се срамуваме, когато страдаме, дори от сълзите, които текат. Да не забравяме, че чистите и свети сълзи са дял на силните: „Не се срамувай от страданията на нашия Господ Иисус Христос, нито от мене, Негов окованик, а стани участник в страданията за благовестието Христово по силата на Бога“ (II Тим. 1:8).

 Нашият Бог Отец не само допуска страдания в живота ни, но и сам участва в тях заедно с нас: „Той изцерява съкрушените по сърце и лекува техните скърби“ (Пс. 146:3).

Ап. Павел наставлява своите ученици, че страданията и скърбите се дават за изпитване на вярата, за освобождаване от всяка зависимост към земната среда, за да придобием пълна свобода за влизането в Божието Царство: „Като утвърждаваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянстват във вярата и поучаваха, че през много скърби трябва да влезем в Царството Божие“ (Деян. 14:22).

Тук искам да кажа няколко думи и за онези, които като мен наскоро са загубили своята възлюбена съпруга или любимия си съпруг. Нашите страдания не са по-малки, отколкото на тези, които вече напуснаха в болки и мъки света. От личен опит знам, че раните ще останат, както и Христос е бил ранен и с раните Си е влязъл в небесата. По тази причина Той може да изпитва състрадание към нас. Друг цяр няма да намерим освен Неговото реално утешение и успокоение на болката. Нямаме право да изпадаме в мазохизъм, депресия или други човешки проявления, за да докажем своята любов към най-скъпите си. А с раните си можем да утешаваме другите, оказали се в същото състояние, – те не са малко и броят им ще расте, докато  Христос дойде за Своята Църква.

Краят на страданията идва с обещанието на Бога: „И ще изтрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното премина“ (Откр. 21:4).

Иван Вълков


СПОДЕЛИ